“…от разговорите им излизаше, че сякаш се наслаждават на лишенията си…”

Из разказа “Летящият” от сборника “Вълча богородица” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

“Заекването му започна, когато майка му реши да се омъжи втори път. Искаше своето женско щастие, смяташе, че животът ѝ го дължи. А тя, разбира се, трябваше да е насреща в пълна готовност. Никакво разпускане, след като баща му ги изостави, никакво тръшкане и сълзи. Може би съвсем малко. Съвсем скришно, все пак да не беше от желязо, после… Попиваш следите. Напудряш носа. Косата нагласена, без червило на устните от къщи не се излиза, всеки месец на шивачка по няколко пъти, издокарана по последна мода, с високите токове – чат, чат, чат!

Пламен се гордееше с хубавата си майка. Откъде да знае, че бе хубава не просто така, не заради сина си примерно, а заради някакъв тъпанар, очакван, както се оказа, със замряло сърце. И той взе че се появи. Приятели ги запознали. Стар ерген. Не пие, не пуши, изброяваше майка му на пръсти, интелигентен човек, машинен инженер, запален планинар, ще ни води на излети, прекрасно ще е да се откъсваме от градската среда в почивните дни, да дишаме чист въздух…

Заведе ги на излет, а как. Заради него помъкнаха купища храна, за да не харчели грешни пари в обектите за обществено хранене, там цените били – ехе-хе-хе!, не били за неговия инженерски джоб, майка му цяла нощ не мигна от старание. В ранната сутрин се потътриха с тежките раници, първо с автобус – пак от спестовност, после по едно нагорнище, слънцето напече зловещо, а машинният инженер припкаше напред, неговата раница не тежеше, в нея, разбира се по-късно, имаше само одеяло и бутилка минерална вода. “Ойларипиии!” – кряскаше над главите им, когато изоставаха и ги караше да се насладят на чудните гледки. Накрая все пак спряха на някаква поляна с глухарчета. Пламен повърна, слънчасал ли беше,  какво ли, направо издрайфа червата си, майка му се притесни, не можаха и двамата нищо да хапнат. А онзи, още се катереха по стръмното, обеща да даде на Пламен последната си дъвка, но я прибра грижливо в пакетчето, сякаш беше голяма скъпоценност, след обяд, каза, ще я получиш, за да освежиш устната си кухина, а самият той си дъвчеше, нали, освежаваше кухината си, после се натъпка като за последно, забрави обещанието си, извади онази дъвка и дори не се поколеба, лапна си я… Пламен в първия миг не повярва. И втрещен от обида, се обърна към майка си, но тя, цялата изчервена, криеше очите си…

И се омъжи за него. Сама жена, каза на Пламен, за никъде съм… Колкото и да я съжаляваха, че първият ѝ мъж така постъпил с нея, повече я подозираха, че в нея била причината, иначе щял ли той да я зареже заради друга, и как се живее с това в провинциален град… Трябвал ѝ “прибран” дом, нареждаше съседката, главната сватовница, защото домът, в който живеели двамата с Пламен, бил “разтурен”…

Щастие не ѝ се случи, а безкрайни следобеди и вечери, в които нямаше какво да прави, чистенето и колосването на покривки бе свършило, модни журнали вече не се прелистваха, броеше се всяко левче, подробно се отчиташе всяка похарчена стотинка, а не пасваха ли сметките, инженерът така удряше с юмрук по масата, че задрънчаваха чак чиниите в бюфета, майка му страшно пребледняваше, разтреперваше се от нерви и запелтечваше.

Пестеше се първо за вилно място, после, живот и здраве, къща трябваше да се вдига, за да имало къде да карат старините си. А не беше, да речеш, лош човек, съзнателно да прави напук или да замисля злини и да злорадства, не. Но всички покрай тях живееха по този начин. Крадяха от храната си, не се охарчваха за удоволствия, телевизията им стигаше, от разговорите им излизаше, че сякаш се наслаждават на лишенията си. Онези, дето вече се бяха сдобили с “място”, прекарваха отпуските си в прекопаване, поливане и бране на реколтата, после я затваряха в буркани… А майка му почна да плаче. Сълзите ѝ избликваха без никаква причина, както седеше примерно пред телевизора и гледаше “По света и у нас”. Сълзите ѝ се стичаха, поклащаше се напред-назад с тихи хлипове, само страхът от мъжа ѝ я караха да се стегне. Накрая излезе, че хванала сърдечна невроза.

*

По “Шипка”, после през градината, по-приятно беше сред дърветата и не вървеше безцелно, както някой би могъл да си помисли, ако го гледаше как с мотае насам-натам с ръце в джобовете, зазяпва се в децата и кучетата, поспира, премижва, вдигнал глава нагоре към гаснещата светлина през клоните на дърветата, да се чудиш какво ли търсеше там, но такъв си беше Пламен открай време, не създаваше в околните усещане за целеустременост. А се обръщаше към небето постоянно, това беше потребност, макар и несъзнавана, и ако беше в стая, отваряше прозорец, за да го погледа, извил глава назад, колкото може по-назад,  замайване, тихо бръмчене, отшумяваха постепенно, после се чувстваше отвътре някак си по-тих… Всъщност отиваше, макар и не по прекия път, на протеста пред Президентството, накъдето се запътваше всеки, попаднал в центъра през последните дни. Като магнит беше този площад, дори един протестиращ още да нямаше, мястото все пак привличаше и всяка вечер хората се събираха, прииждаха – с очакването, че най-после нещо ще се случи, и все по-неразбираемо ставаше какво именно трябва да се случи…

Тук му се обади Невена. Тръгвам към къщи, каза му, имам да гладя дрехи за утре, замълча. И той не знаеше какво да каже, огорчи се, а тя – виж сега какво, Пламка, бременна съм. Какво, какво, повтори той немощно, в третия месец, каза тя, много мислих по въпроса и ще родя това дете, щом ми е дадено, аз не мога да… и ще го родя, още не се вижда какво е, надявам се да е момче, иначе… не знам какво ще правя, н-н-не знаеш ли, бавно поде той, н-н-не знаеш, т-т-така ли, ако е м-м-момиче, какво, вече крещеше, ще го п-п-п-подариш на държавата ли, веднага съжали за тези груби думи, някаква жена стреснато отскочи от него, кучето ѝ се разлая, той им обърна гръб. Не съм ти затворила – Невена с леден тон, защото имам още нещо да ти казвам, Теофанов, няма да се омъжа за теб! А пък аз, п-п-п-ърво, кога съм ти предлагам, второ, ти з-з-з-з-ащо искаш да си самотна майка при жив баща, а?…”

 ***

Из разказа “Летящият” от сборника “Вълча богородица” на Любов Кронева, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“…означава ли това, че не разбираме времето, в което живеем…”

***

“Не исках да се връщам нито в социализма, нито в началото на демокрацията, но времето, изглежда, е такова нещо, че не позволява да захлопнеш врата след себе си. Историите стояха на прага, чакаха от години, ставаха по-плътни и тежки и затова, колкото и да ги отлагах, не-битието не успя да ги отнесе и разпилее. Случват се в определени отрязъци от времето с техните особености, а те все още са твърде наблизо, все още дишат във вратовете ни, толкова са великолепно абсурдни – как днешното момиче ще повярва, че заради връзка с човек от капитализма ще я заплашва изключване от университета и от комсомола, че заради това ще се вгорчи не само нейният живот нататък, но и животът на всичките й роднини; или как Пушкин сто и петдесет след гибелта си бе впрегнат в рекламната кампания на перестройката из Европа; или как новите руснаци в зората на демокрацията стъпиха на българска земя…Накратко. Главният персонаж в тази книга е времето – календарно, историческо, нощно. Вълчата Богородица зададе тоналността – онова състояние на душевен сумрак, което продължава да оплита душите ни, и какво ли би могло да ни помогне, освен известна ирония.”, Любов Кронева