Леа Коен: Писателят не може да е убедителен, ако не влезе в кожата на героите си

Миналата пролет срещнах Леа на премиерата на книга на друга авторка и тогава тя ми се похвали, че през ноември предстои и нейната. Не говорихме в подробности за фабулата на новия й роман, но усетих безпогрешно мащаба на положения труд и любопитството ми се събуди. Както винаги, такива новини си ги записвам в календара и събитията очаквам като лично обещани. Четох анотация на “Жените от Кино Роялъ”, когато наближи представянето, а докато залата в Театър “Българска армия” се пълнеше, зачетох книгата – дано не прозвучи неподходящо за класата на Леа Коен, но началото на романа е размазващо! Текстът на статията за улица “Раковски”, която главният герой пише в първа глава, така ме впечатли, че после цяла вечер бях под влияние на думите от него, а докато четях нататък, всеки път, когато срещах “образа” на улицата в текста, се усмихвах на интелигентните писателски решения.

Роман в две сюжетни линии, развиващи се в две епохи, преплитащи се и допълващи се постоянно – това е структурата на новия исторически трилър “Жените от Кино Роялъ”. Историята започва през 2017 г., когато във връзка с ремонтни дейности в подземието на Театър “Българска армия” са открити човешки кости. Константин Радославов е репортер, звезда на българската журналистика, който първи отразява новината, в резултат на което бива въвлечен в полицейското разследване по случая. Докато работи по проучването си, той попада на книжка от 300 страници, наречена “Пътеводителъ на София” – наръчник за столичния живот между двете световни войни, написан от Смил Ангелов, реален персонаж от миналото, заемал позицията на началник на Пети полицейски участък през 30-те години и образцов чиновник, и от нея разбира, че в сградата на Театъра някога се е помещавало Кино “Роялъ” – един от най-бляскавите киносалони през 30-те години на ХХ в. И въпреки че Леа избира гледната точка на тези двама колоритни мъже, тя ползва три женски образа, с които да представи заплитането и разплитането на историята – чиновничка от общината от съвременната сюжетна линия и театрална дива и полицейска съпруга от ретро линията, а в дъното на общата им връзка се крие… любовен конфликт. И се оказва, че проблемите в политиката, съдебната система, поръчковата журналистика, насилието над жените, предразсъдъците към хомосексуалистите преди 80 години и сега не са много различни.

Още помня трепета от очакването на първото си интервю с Леа – признах го и тогава, бях толкова респектирана от образованието, опита й в политиката и писателското й ниво, че чак не ми се вярваше, че ще се стигне до диалог. Такъв обаче не само се състоя, но се превърна в един от най-сериозните, полезни и интересни разговори, които съм провеждала за bgstoryteller. Бях поразена от отношението й – сега като се замисля, не е трябвало да се изненадвам, че като вещ литератор Леа не само има какво да сподели с начинаещите автори, но е и с класата да го направи откровено, без претенции и като остави егото си настрана. Защото, независимо че не успях да я провокирам за директни наставления към прохождащите в това изкуство, онова, което довери, нарисува в живи цветове картината на зрелия творец.

“Писателят не трябва да скучае, докато пише и аз се забавлявах, докато работех по тази книга”, каза Леа Коен по време на представянето на “Жените от Кино Роялъ” в началото на декември 2019 г. в Театър “Българска армия”. За вдъхновението, писането, изграждането на образи и редактирането разговаряме в един изключително приятен разговор, който се надявам да ви зареди със страст за четене или с хъс за писане, упоритост да преследвате големите си цели и непоколебимо усещане за посока, за да не се губите сред тях.

 

Леа Коен: Никога не започвам една книга, без да знам накъде върви и как ще свърши

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: БНР

 

Докато четох книгата, ми хрумна, че е много вероятно да си попаднала на исторически факти за основата на “Жените от Кино Роялъ” във връзка с друго свое проучване. Права ли съм? Колко време й трябва на една идея, за да узрее до желание да работиш по дадена тема? Все пак, независимо от достъпа до информация, не от всяка идея се ражда книга. Кога разбра, че тази основа има потенциала да се разгърне в добра история?

Понякога поводът е банален. Така беше и с “Кино Роялъ”. Отдавна знаех историята на това място, но не тя ме вълнуваше особено. Преди година и половина попаднах обаче на един стар “Пътеводителъ на София”, написан от някой си Смил Ангелов, който през 30-те години на миналия век е бил началник на Пети полицейски участък в София. Силно ме заинтригува фактът, че един полицай е бил обладан от желание да напише исторически справочник и се е справил доста добре. Това вече не беше банално. Когато открих обаче, че Пътеводителя на полицая със странно име е бил издаден от собственика на Кино Роялъ, разбрах, че тази история има потенциал… Писателят в мен срещна тези двама мъже и ги направи герои на романа.

*

В предишния ни разговор каза, че се чувстваш най-комфортно в жанра драма. Как взе решение за криминалната нишка в романа?

Във всичките ми романи има някаква тайна интрига. Тя ми е необходима, за да държа с нея читателя си буден.

*

А кога ти дойде идеята да пишеш в две сюжетни линии? Хронологично ли работи по всяка или ги писа, разкъсва и преплита в реда, в който са финално в книгата?

Не за първи път използвам тази форма на паралелни сюжетни линии в различни времена. Подобен подход има и в предишния ми роман “Рафаел”, но там най-напред е разказана старата историческа версия, а след това – нейното психологическо обработване близо 70 години по-късно. В “Кино Роялъ” двете версии не са напълно паралелни, те се преплитат – съвременната версия не разполага с фактите от миналото и трябва или да ги догади, или да ги изчисли. Това ми се стори по-интересно като подход, но иска малко повече концентрация на читателя.

*

Как ти хрумна идеята за това силно присъствие на улица “Раковски” в романа? Трябва да ти кажа, че бях впечатлена от представянето й едновременно като сцена на действието, връзка между двете сюжетни линии и пълноправен художествен образ!

Ами няма нищо чудно в този факт. Аз съм израснала на тази улица, познавам я къща по къща, камък по камък, дето се казва. За мен тя не е топографско понятие, а история, донякъде и моя лична.

*

Жените са в основата на идеята на сюжета. Но избираш гледната точка на мъже, за да разгърнеш историята. Спомняш ли си как се случи? Спонтанно или беше плод на съзнателно творческо решение.

Това е нещо като двойното дегизиране на Виола от “Дванайсета нощ” на Шекспир, което е описано в романа не като декоративен елемент, а като вид превъплъщение. Опитах се да пресъздам мъжкия анализ на женската психология с всички заблуди по пътя. Влязох в ролята на мъж, а също и на жени с нестандартно поведение. Писателят не може да е убедителен, ако не влезе в кожата на героите си. Мисля, че това мога да го правя.

*

Кажи ми колко свободна се чувстваше да интерпретираш личността на началника на Пети полицейски участък Смил Ангелов? Такъв човек реално е съществувал, но дали е бил точно такъв, какъвто го описваш? Иска ли се разрешение от близките на действителни личности, когато един автор възнамерява да ги превърне в художествени образи?

Този въпрос е съвсем на място. Не само Смил Ангелов, Жак Асеов също е съществувал. И за двамата се опитах да събера максимална информация, включително снимков материал. И двамата нямат нито потомство, нито наследници, така че задачата ми беше улеснена. Надявам се с нищо да не съм накърнила тяхната памет, защото и двамата са мъже, които заслужават уважение.

*

А кой е Константин? Има ли такъв журналист? Кой е прототипът на този художествен образ?

Тук ще си замълча. Имам прототип на този герой. Той хареса романа, но каза, че не е точно такъв, какъвто съм го описала. Аз пък му казах, че изобщо не съм имала намерение да пиша биографията му, защото още не го е заслужил. Добри приятели сме, но образът си е напълно фикционален и е измислен от мен.

*

Казват, че авторът оставя частица от себе си у всеки от героите си. Кой от героите в “Жените от Кино Роялъ” носи най-голяма част от теб?

Вероятно журналистът Константин Радославов. Той казва често неща, които и аз си мисля.

*

Колко време ти отне проучването и писането на романа? Проучваш и след това пишеш или ги правиш паралелно?

Романът ми беше ясен още преди година и половина, когато реших да го пиша. Необходими ми бяха около шест месеца, за да се подготвя във всички детайли. Едно от нещата, които направих, беше да обходя многократно улица “Раковски” от край до край, както и да направя обстоен оглед на местата, където се развива действието – в частност Театъра на армията (бившето Кино Роялъ) и “Славянска беседа”.  В театъра се заврях в мазето, както и във всички помещения. Ходих няколко пъти и на представления в него. Същото направих и в “Славянска беседа”. Познавам и двете места от много години, но беше важно да си опресня спомените. Някои неща сверявах и докато пишех.

*

Колко пъти редактираш ръкописа си, преди да го изпратиш в издателството?

Няколко десетки пъти. Не ме мързи. И никога не е достатъчно.

*

Вярвам ти. И те питам, защото си спомням как на една друга премиера през март 2019 ти ми каза да очаквам следващата ти книга през ноември. Честно да ти кажа, бях убедена, че ръкописът е вече в издателството и по него вече тече най-малкото втора редакция. И по-късно, някъде през август, бях изненадана от анонса ти във Фейсбук, че романът ти е вече завършен – “Моментът, в който знаеш, че не можеш да прибавиш нищо повече”, написа ти. Кажи ми, как е възможно да имаш представа за публикуването, докато още работиш по историята! Плод на желязна дисциплина или обективна оценка на писателските ти навици беше това?

Аз съм си работлива и умея да си разпределям времето. Но наистина до самия край на романа живеех с някакво чувство за недовършеност. Има един момент, когато наистина знаеш, че повече няма какво да добавиш.

*

Струва ли ти се, че те редактират все по-малко с всяка следваща книга; че ставаш по-добра и се учиш от предходни редакции? Има ли какво да научи писател с твоя опит от процеса на редакция на книгите си?

Престанала съм да се уча. Но има натрупване. Със сигурност роля изиграват хората, с които съм работила. Едно добро странично око е винаги от полза. Освен това книгата – като резултат, който читателят взема в ръце – е колективно дело. Тя има корица, оформление, послание, всичко това има значение. Затова е важна ролята на издателя. Последните ми няколко книги, мисля, са най-добри. Те са издадени от “Ентусиаст”.

*

Според теб каква е идеалната аудитория за “Жените от Кино Роялъ”? Предполагам, и сама осъзнаваш, че не е произведение за масовия читател. Има ли конкретна целева група, към която си я адресирала?

Този роман е наистина за ценители. Но е написан на няколко етажа: има равнище на интригата, има друго на социалните обобщения, има и онова, което е същината му – алхимията между образи и идеи. Мисля, че всяка аудитория ще го прочете, без да се отегчава.

*

Какво послание се надяваш да стигне до читателя?

Има го някъде в текста. “Който променя миналото, манипулира настоящето, защото иска да владее бъдещето”.

*

Говорят ли читатели с теб за въздействието, което романите ти оказват върху тях? Доволна ли си от обратната връзка?

О да. Всеки ден, буквално и без изключение, получавам отзиви от читатели отвсякъде. Пишат ми по Месинджър, по мейл, някои ми се обаждат по телефона, изпращат ми цели ревюта за романа. Очевидно книгата ги предизвиква. Един читател ме намери по телефона в чужбина, само за да ми каже, че “е цвилил от удоволствие”. Този израз ме разсмя, но и ме зарадва. Книгата е пълна с ирония.

*

На чие мнение държиш най-много, след като книгата види бял свят? Имаш ли си някой близък човек, приятел, колега-писател, критик, когото се опитваш да впечатлиш?

Най-суровият ми критик е моят син. Той беше в София за малко, отнесе романа със себе си и после – нищо. Това силно ме обезпокои. След една седмица ми се обади и ми каза, че си бил взел два дни отпуска, защото, когато започнал книгата, толкова го увлякла, че решил, че трябва да я прочете докрай. Каза ми, че е “много истинска и вярна” и че образите са напълно правдоподобни.

*

Кои моменти от живота на писателя най-много ти тежат? И кои най-много ти харесват?

Животът на писателя хич не е лек, но си струва. Вдъхновяващи са срещите с читатели.

*

Случва ли ти се да блокираш по време на писането? Имаш ли техники за излизане от тази ситуация?

Сигурно всеки писател пише по свой начин. Когато започна, аз знам точно в каква посока отивам и защо. Никога не започвам една книга, без да знам накъде върви и как ще свърши. Иначе писането е процес, който изобщо не се прекъсва през цялото време. Разсъждавам и насън върху някои ситуации. Случва ми се да скоча посред нощ, защото съм измислила нещо. Самото изразяване в думи става след дълго обмисляне на всяка сцена, случка, фраза. Много е изтощително, но също е и много интересно и дори забавно.

*

Кой е следващият ти писателски проект?

Тук ще си замълча. Рано е. Но има такъв. Но първо трябва да си почина.

*

Разбрах, че в момента се работи по филмирането на “Рафаел” в документален и игрален вариант. Знаеш, че визуалното изкуство се подчинява на съвсем други правила и не е задължително да “чете” историята по същия начин. Притесняваш ли се, че режисьорът може да интерпретира част от фабулата или образите по различен начин?

Не. Не се притеснявам, но и не се вълнувам кой знае колко. За мен най-важно е книгата. Другото е интересно, но не е изцяло мое творение.

*

Кой е най-лошият писателски съвет, който си получавала?

Аз съм опак човек и не позволявам да ми дават съвети за писането. И без това няма да ги послушам.

*

Да, ти и в предишното интервю посъветва начинаещите писатели да не слушат никакви съвети, но аз съм упорита и пак ще те помоля да помислиш за такъв – все има нещо, което е добре да чуят от писател с толкова опит като теб!

С голяма доза убеждение ще кажа пак същото. Но ще добавя и друго: дръжте в джоба си компас, за да знаете винаги накъде сте се запътили. Омръзнало ми е да чета безкомпасни книги, в които писателят сам се търси и не се намира до края.