“Менталната защита, която си бе изграждал по пътя до тук, се пропука…”

Из романа “Дарът” на Невена Митрополитска, издателство Жанет 45.

“– Доживях най-после да те видя, сине! – майка му изпружи шия и окръгли устни за целувка.

Филип се наклони към нея, но яркочервеното ѝ червило, което като нищо щеше да разкраси и собствената му буза, го разколеба; отдръпна се, тупна я по рамото и се настани отсреща ѝ. Лицето ѝ, пък и всички предмети между тях, синееха от светлината на лампиона на масата. Ресторантът го биваше – тавани с богата дърворезба, кристални полилеи, качествени мебели, представителни сервитьори. На майка му едно не можеше да ѝ се отрече: добрият вкус. Разбира се, когато не се отнасяше до хора.

– Радвам се, че доживя майко. Как си?

– Оправям се криво-ляво. Благодаря, че най-сетне се сети да ме питаш.

– Е, то беше проформа. Ти и без това редовно ме осведомяваш.

– Само аз ти се обаждам, прави ли ти впечатление? Ако не те бях поканила, не знам кога щях да те видя.

Филип сви рамене. Взе менюто и го запрелиства.

– Как е твоята балерина? – попита го майка му.

Книжката в ръцете му трепна. Менталната защита, която си бе изграждал по пътя до тук, се пропука. Рано, твърде рано – вечерята още не беше започнала. Закова поглед в майка си.

– Искаш да кажеш моята съпруга?

– Ама ти и любовница ли имаш сред балерините?

Усмивка опъна тънките ѝ устни и очерта браздите от двете им страни – за пръв път              откакто той влезе тука. Един от редките мигове, когато я виждаше радостна. Филип намести стола си по-удобно, всъщност по-назад. Сервитьорът пристигна и прие поръчката им, той каза първото, на което погледът му падна.

– Има ли повод да ме каниш? И то без Неда.

– Трябва ли ми повод, за да видя сина си? И задължително ли е твойта балерина да е винаги залепена за теб? Много здраво те държи с тези нейни кльощави ръчички.

– Мойта балерина? Коя от всичките ми балерини бе, майко?

– Я не се занасяй. От три месеца не съм те виждала и през това време само аз ти се обаждах. Това нормално ли е?

Филип отпи няколко големи глътки от розето, което сервитьорът му поднесе.

– Три месеца? Защо ли точно от три месеца? Да не би нещо да се е случило преди три месеца?

– Нищо не се е случило – тя тропна с ножа си по масата. – Абсолютно нищо. Правите от мухата слон.

Той забарабани с пръсти.

– Как си? – смекчи тона тя след тягостна пауза.

– Добре.

– Някакви новини при вас?

– Нещо конкретно и те интересува?

– Ами… Няма ли вече…

– Да те направим баба? – Филип пресуши чашата.

– Да. И си яж и салатата, ако обичаш, че само алкохол на гладно…

– Така, да си дойдем на приказката, значи. Три месеца не ти се беше случвало да питаш за това. Как издържа, не знам. Може да те направим баба, а може и да не те направим. Други въпроси?

– Виж, не за това исках да те видя – тя наклони глава към него. Той впери поглед към тавана, след което подхвана чашата си с две ръце и я вдигна към светлината. – Просто съм майка и се притеснявам за теб. И двамата сте на възраст. И си единственото ми дете. Абе… тая твойта жена ще ни затрие рода.

– Кажеш ли го още веднъж, няма да ме видиш повече.

– А ти много ще се гордееш, че заради твойта балерина си зарязал майка си, нали?

– Не, но няма да се срамувам, че майка ми нагло обижда жена ми.

– За нищо не съм излъгала, нали? Защо ще се обиждаш от истината?

– На никого не му трябва твоята истина.

– На мен ми трябва.

– Предупреждавам те: ако още веднъж отвориш и думичка за Неда… И не само за Неда – ако ми споменеш и за една от всичките бременни и наскоро размножили се дами от многобройното ти обкръжение, за това колко лесно си забременявала и за трите ти аборта, ако само ми намекнеш за ходене при знахари и вещици, или се опиташ да ми дадеш какъвто и да е съвет, на секундата ставам. Разбра ли ме?

Беше се надигнал с длани, подпрени на масата, готов да скочи, и се взираше в нея.

– Разбрах те. Не ми дръж такъв тон!

– Радвам се, че си ме разбрала – задържа се в тази поза още няколко мига, преди да се отпусне на стола си.

– Кристина, на Милеви, се е върнала от Англия за постоянно. На висока позиция в банката, където е баща ѝ.

– Чудесно. Ако смяташ да ми говориш за децата ѝ, бременността ѝ или нещо в тая посока, откажи се отсега.

– Няма деца. Свободна е.

– Хубаво.

– Такава кариера е направила, още в Англия е била добре, а тук… И досега само е набирала скорост, колко още има да расте…

– Да е жива и здрава.

– Не че имаш лоша кариера, но можеш и повече, не мислиш ли? С нищо не си по-малко от Кристина.

– Оффф…

– Можеш, Фичо, можеш. Не се задоволявай с малко, моето момче. Не съм те възпитавала така.

– Първо, не е твоя работа, и второ, не се задоволявам с малко.

– Не, виж Кристина, с нея се сравнявай – тя хвърли поглед към вратата и продължи припряно, почти шепнешком. – Помниш ли колко бяхте близки като деца? С майка ѝ все си приказвахме как някой ден…

– Помня как като ни идваха на гости, ми я натрисахте да я забавлявам. И аз, вместо да ритам с момчетата, подсмърчах и ги гледах отстрани.

–- Шшшт, остави тия глупости – тя допря пръст до устните си, пресегна се през масата и затисна ръката му с дланта си. Филип понечи да си я прибере, но тя стискаше здраво. – Видяхме се с нея преди седмица. Отдавна не си я виждал. Да знаеш каква красавица е станала. Истинска жена. Пък и с толкова високо положение, с връзки, може да ти бъде полезна.

– Вече разбрах.

– Тя е от твоята среда, Фичо. Можеш да говориш колкото си искаш за любов, ама това, което се получава с възпитанието от най-ранна възраст, нищо не може да го компенсира.

– За не я ли ще говорим цялата вечер?

– По-скоро с нея.

Майка му изведнъж се преобрази – очите ѝ се стесниха до цепки, устата ѝ се разтегли страховито. Стана и зачака с протегнати ръце и все така изкривена физиономия. Филип си прехапа бузите отвътре. Беше оставил Неда сама вкъщи в труден за нея период, за да води светски разговори с някаква фльорца, дето никога не е понасял. Дали пък ако сега, миг преди оная да се е натресла, се понесе небрежно към тоалетната, а после още по-небрежно към изхода, измъкването му би изглеждало сравнително приемливо? Усилващо се чаткане на токчета зад гърба му, кътниците му изскърцаха.

– Здравей! Радвам се да те видя – гласът беше дълбок, зрял, с медна нишка в него. Филип не го помнеше такъв.

Докосна устата си с кърпата, обърна се и бавно се изправи. И на външен вид бе неузнаваема. Пред него стоеше най-близкото подобие на блондинката от филма, което беше срещал. Е, да кажем, с десетина години по-възрастна, ханшът ѝ малко по-закръглен, усещаха се и зачатъци на двойна брадичка, косата пак руса, но къса, и все пак… Усмихна се и ѝ протегна ръка, опитвайки се да не се взира в цепката между гърдите ѝ.”

 

Из романа “Дарът” на Невена Митрополитска, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“Менталната защита, която си бе изграждал по пътя до тук, се пропука…”

 

Каква следа оставяме?

На какво сме готови, за да постигнем целта си?

Какво бихме пожертвали, за да сме в мир със себе си?

Две двойки, чиито пътища не би трябвало да се пресекат – различно социално положение, образование, среда. Общото помежду им – мечтата за дете. Тя ги изправя един срещу друг в най-важната битка в живота им.

 

Невена Митрополитска си поделя времето между няколко поприща: на майка, съпруга, дъщеря, авторка и библиотекарка. В миналото е събирала опит като журналистка, учителка, преводачка, социална изследователка, продавачка и гладачка и всяка една от тези професии ѝ е позволявала да види света от уникален ъгъл. Любимите ѝ градове са Пловдив, София и Монреал – обитава ги и трите, телом или духом. Когато не работи, обича да обикаля из старите централни улици и да наблюдава хора и сгради, да чете до среднощ с чаша чай с мляко, или да гледа и обсъжда филмчета с децата си. „Дарът“ е вторият ѝ роман след дебютния „Анна и планината“, публикуван от издателство „Жанет 45“ през 2015 г.