Розамънд Лъптън: Едно от удоволствията на писането е това да откриваш готовността на хората да ти помагат

Розамънд Лъптън не е единствената, която като млада си е мислела, че след като прехвърлиш четирийсетте, хубавите работи ще спрат да ти се случват. И какво друго би могла да си помисли бъдещата авторка на бестселърите “Сестра” (2010), “После” (2013) и “Тишина” (2015) още в качеството си на обикновена лондонска домакиня, майка на две малки момченца и съпруга на изтощен от продължителните си дежурства в болницата лекар. Родена през 1964, тя от малка мечтае да бъде писател – пише истории, откакто може да държи в ръката си молив, а на въпроса “Каква ще станеш, като пораснеш?” има един единствен отговор: “Писател!”. През 1986 година се дипломира от университета в Кеймбридж, където изучава литература, започва да пише ревюта на книги за списание “Literary Reviews” (осн. 1979, Лондон), поканена е да се присъедини към “Royal Court Theatre”, водеща сила в световния театър за развиване на непознати, начинаещи и утвърдени писатели, след което печели конкурс за телевизионна пиеса и започва да пише сценарии за телевизионни предавания и филми. Но идва моментът, в който в живота й се появяват бебетата и с кариерата й се приключва. Грижите за децата, почти вечно отсъстващия от къщи мъж – така ли си е представяла нещата? Обсъжда се почасова работа от нейна страна, за да общува все пак съпругът й с децата, но разговорите не водят доникъде…

“Когато казах, че смятам да напиша роман, съпругът ми бе разбираемо скептичен, че това може да е начин да се печелят някакви пари.”

И не случайно. Една ли, две ли са били историите, които някога са чували за писането на романи с години, за събиращи прах в шкафчета ръкописи, за безуспешни опити да угодиш на всякакви агенти и така нататък, и така нататък. Да не мислите и че професионалният й опит би могъл да е от полза с издаването – не, във Великобритания нещата са още по-трудни, конкуренцията при качествените четива е налице, трябва да си не просто добър, за да пробиеш, трябва да впечатлиш наистина! “Бях чела и една ужасяваща книга от един агент, който съветваше начинаещите писатели да се замислят дали не е по-добре да се откажат, преди да са започнали. Звучеше като лотария, с отвратителните й рискове, но в комплект с инвестицията от години труд.”

Въпреки всичко Розамънд решава нещата практично – ще напише 3 глави, ще ги изпрати до няколко агента и ако не се харесат, ще се откаже. Все пак това е работа, която се върши от вкъщи, докато децата са на училище, а и винаги може да бъде отложена, когато момчетата са си у дома и се нуждаят от нея. Идея за историята вече има – може и да не е наясно как ще бъде структурирана, но ще е за две сестри. Вече си представя по-голямата сестра, педантичната Беатрис, която приема онова обаждане, в което й съобщават, че по-малката Тес, онази вечно развлечена студентка в колежа по изкуствата, е изчезнала. И картината, в която голямата сестра облича дрехите на сестра си, за да заснеме видео-възстановка на последните й часове за полицейското разследване… И, да – тя няма търпение да започне да я пише.

Творческият процес през първия ден обаче не върви никак обнадеждаващо. “Пишех и триех почти всичко написано. Празният екран ме гледаше настойчиво, в един момент го зарязах и започнах да пиша на ръка, но голият лист бе още по-ужасна гледка. Нямах и представа, че е толкова трудно. В онзи първи ден не написах повече от 50 думи.”

С много упоритост обаче написаните страници през всеки следващ ден постепенно се увеличават и Розамънд достига лимита на поставената задача – трите глави на романа й са вече факт, тя ги изпраща до агент и започва да чака. Един ден в разгара на лятото Розамънд се прибира с децата от плувния басейн и открива съобщение на телефонния секретар, в което се казва, че агентката ужасно е харесала изпратения откъс. Сигурно можете да си представите и голямата радост вкъщи, и упоритата работа на Розамънд да завърши книгата си в рамките на година. За какво би могла да мечтае освен за интерес от страна на издателство?

Внимавай какво си пожелаваш обаче! Интересът идва, но с него – и още нещо! Скоро агентката й звъни, за да й каже, че издател е предложил сделка за издаване на две поредни книги…

Но две трети от книгата се нуждаят от пренаписване.

В рамките на три месеца!

Въодушевена или ужасена е била Розамънд в този момент? “Просто не мислех, че ще мога да се справя – не само творчески погледнато, но и организационно. Как щях да се грижа за децата? Свършваха училище в 3:30 следобед, което не ми даваше достатъчно часове за писане на ден. Ами дните, в които се прибираха по-рано? Ами ваканциите? Ами ваканциите заради лоши атмосферни условия?”

Розамънд веднага се сеща за думите на мъжа си, че от книги не се правят пари. Отпуснатият й аванс е повече от скромен и изплащан на малки части, което не й позволява да наеме детегледачка. Нещата определено не звучат дори обнадеждаващо, те са отчайващи! Какво се случва обаче, когато споделя мъката си със свои приятелки, майки на деца от същото училище? Освен искрените поздравления, които веднага получава, едната на момента отваря бележника с ангажиментите си и я пита кога има нужда да гледа децата й! Включват се и други майки. Майка й пристига по празниците и започва да се грижи за децата и къщата, сестра й също дава едно рамо. “Едно от удоволствията на писането на книга е това да откриваш готовността на хората да ти помагат”, казва Розамънд.

Следващите три месеца преминават в нещо като работен транс. Както и да си е представяла картини на писатели, които с вдъхновение творят в кабинети или кафенета в компанията на димящи чаши с кафе, време е било да се прости с илюзиите, защото реалността се оказва нещо коренно различно – писане до късно през нощта, писане през уикендите, огромно натоварване. В крайна сметка това не е любовна история, а криминален трилър и заплетеният му сюжет зверски я изтощава.

Но ето че завършва ръкописа и то ден преди поставения краен срок. Почти всеки в издателството, включително изпълнителният директор, го прочита и споделя коментарите си с нея. И всички са единодушни, че романът й има страхотен потенциал да влезе в Топ 100!

Романът “Сестра” влиза в Топ 10 на най-продаваните книги още през първата си седмица на пазара и остава там за цели 14. Името на Розамънд застава до това на Стиг Ларшон! Приятели пишат на Розамънд и изпращат снимки на книгата й от големите книжарници и летищата. Съседи и майки на деца от училището я спират на улицата, за да си говорят с нея. Колкото и дълго да си е мечтала да издаде своя книга, Розамънд никога не си е представяла, че ще я канят в радиа, че ще бъде един от най-продаваните автори. Към днешна дата историята на Беатрис, която тръгва от Ню Йорк за Лондон, за да търси безследно изчезналата си сестра Тес, е с продажби от над милион и половина и е преведена на повече от 30 езика, била е в списъка на бестселърите на “New York Times” и “Sunday Times”.

“Хората ме питат дали успехът ме е променил. В много отношения, да. Сега съпругът ми работи много по-малко и всички прекарваме повече време заедно като семейство.”

Вторият роман на Розамънд Лъптън – “После” получава наградите за Най-добра криминална книга за 2012 на “Seattle Times” и Най-добра книга на 2012 на Amazon USA. “Тишина” е третият трилър на Розамънд, който също бързо се превръща в бестселър.

Откъси от българското издание на романа “После” (изд. Ентусиаст) можете да прочетете тук и тук.

Откъси от българското издание на романа “Тишина” (изд. Ентусиаст) можете да прочетете тук и тук.