Боряна Дукова: Харесва ми, когато романът започне сам да подсказва или изисква промени

Да, аз съм от хората, които само бяха чували за Яна Язова и свързваха личността й само с поезия. И стиховете й не съм познавала в дълбочина, животът и произведенията й ми бяха абсолютно чужди, а за необикновената й съдба дори не подозирах. И да, четох “Извън редовете” като обикновен роман… Но благодарение на него съм от просветените, които тепърва ще “търсят да хвърлят мост към миналото”, ще се потапят в обаянието на скандално младото и скандално преуспяващото крехко и талантливо момиче от Лом, “детето-чудо на българската литература”, отдадено без граници на писането и развитието си като творец, потънало до дъното на любовта – ту в нежни, ту в потискащи моменти – заради безперспективна връзка с човек, двойно по-възрастен от нея, впоследствие превърнало се в жена, отказвала да пише възторжени поръчкови творби за реалността след 1944-а, поради което се обрича на “организирана забрава”, и прекарва остатъка от живота си в самота в компанията на писането си и на страха, че няма да й “стигнат времето и силите до края”…

Ако си мислите, че всичкото това не може да бъде пресъздадено с необходимата вещина, достоверност и уважение от автор, неутвърден в историческите текстове и незалитащ към романтичната литература, грешите много. Тук мога да се изпъча гордо заради абсолютната си убеденост, че човек, творящ в литературни жанрове, свързани с разследване на мистерия, е в пъти по-подходящ в изграждането на история с мисия – история, която трябва да ангажира аудиторията, да се представи завладяващо на порции от факти и прочувственост. Боряна е позната на българската аудитория с криминалните си романи, но с тази книга я виждаме в съвсем различна светлина. В първата част разказът се води от емоционалния глас на Яна Язова – напълно автентичният език премерено разгръща сюжетната история с редуване на предистория в кратки спомени. Във втората част съвсем ясно си личи страстта на Боряна да гради сюжети с разследване. Тук е и моментът да изкажа възхищението си от нейното умение да пише с “различен глас” в различни гледни точки – тази е на мъж и абсолютно контрастира на героинята от първа част. Образът на доктор Красимир Янчев следва своята стилистика, своята динамика и своя лична цел. И точно тук се вижда уникалният талант на Боряна да пресъздава реални исторически събития като интерпретира факти и осветлява ъгълчета от историята, пречупвайки ги достоверно през погледа на мислещ автор и на творец със специална мисия. Романът е една магическа съвкупност от стабилно проучване и невероятно въображение в комбинация с майсторство да се вплете в един сюжет историческа документалистика и свобода на фикцията, сантименталност и напрежение, вещо изграждане на плътни образи и създаване на атмосфера не единствено с описание на обстановка, а с емоция от първо лице.

Боряна Дукова завършва 9-а Френска езикова гимназия в София и “Испанска филология” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Била е преподавател по испански език в СУ и НБУ, превежда художествена литература от испански език и преподава в Испанския културен институт “Сервантес”, София. Пише разкази, новели и романи, член е Клуба на българските писателки, Съюза на българските писатели, Международната асоциация на писателите криминалисти и е в ръководството на Клуба на писателите криминалисти “Саламандър”. В трилърите си “Кървава малага” (2012), “Опасна монета” (2013) и “Разкаянието на Диего” (2014, Първа награда за криминална книга “Атанас Мандаджиев”) вплита късчета от историята на България и Испания в съвременни сюжети с криминална нишка. “Извън редовете. Романът на Яна Язова” (2019) е четвъртият й роман, чието създаване разнищваме в това интервю.

 

Боряна Дукова: Сядам да пиша, когато имам вече цялостната структурата на романа

Интервю на Валентина Мизийска

 

Известна си като преводач на литература от испански език и автор на криминални и трилър романи, но с “Извън редовете” като че ли те виждаме извън зоната ти на комфорт. Какво те вдъхнови, за да напишеш книга за Яна Язова? Вярно ли е, че Здравка Евтимова ти е подхвърлила идеята, а ти първоначално си била скептична? Какво надделя все пак?

Срещата ми с Яна Язова стана по повод написването на очерк за нея. Тъй като не познавах нито творчеството й, нито житейската й съдба, се наложи да поработя усилено, за да се справя в срок с поетия ангажимент. Когато Здравка Евтимова ми написа в имейл, че очеркът е първообраз на роман, се подсмихнах. Бях сигурна, че с Яна Язова съм дотук. Но много скоро започнах да се връщам към романите, афоризмите, поезията й и най-вече към писмата й до професор Александър Балабанов. Магията на Яна Язова ме беше завладяла и идеята за роман  се превърна изкушение, на което не можех да не се поддам.

Колко и какъв вид проучване стои зад това заглавие? Все пак Яна Язова е живяла преди повече от 40 години, а в голяма част (последните 30 години) от живота си не е била активна на литературната сцена в България. Срещна ли някакви проблеми с достъпа до информация? Какви източници използва, за да събереш фактите за “Извън редовете”?

В Държавния архив има документи на Яна Язова, кореспонденция, записки, снимки, които ми помогнаха да доизградя нейния образ. В архивите на Държавна сигурност и на МВР няма нищо. Специалисти смятат, че съществуващото е изчезнало при избухването на скандала около изчезването на романа на Яна Язова “Левски” и по-късното откриване на неговата чернова.

Сериозна библиография е посочена след края на книгата, но не мога да се въздържа да те попитам: каква част от историята е факт и каква – художествена измислица?

Първата част е изградена почти изцяло на документи, във втората стъпвам на книгата “Яна Язова. Проклятието на дарбата” на Петър Величков. Давам свобода на въображението си в някои аспекти от характерите и съдбите на героите на Красимир Янчев и Галя, чиито прототипи са действителни личности. Някои от събитията са подредени от мен така, че да служат на фабулата.

А писала ли е дневник Яна Язова? Как доби представа за специфичния глас, който използваш за разказа й от първо лице в първата част на романа?

Открих записки на Яна Язова, в които е отбелязвала важни политически и културни събития от целия свят, както и предавания от програмите на радиото и телевизията. Направила е списък и на книгите от личната си библиотека.

Използва ли и своя опит на творец, който често чува мислите си в изречения като от собствено повествование? Помогна ли ти писателският опит с другите ти произведения, за да изградиш достоверен образа на Яна Язова, въпреки че никой не се и съмнява, че реално е съществувала?

Яна Язова имаше образ (и то какъв, можем да го видим от портретите и снимките), имаше и биография, изпълнена с драматични обрати. Пристъпих към писането на романа едва когато заговори гласът й. Той дойде от епистоларната й връзка с професор Балабанов и при повторното прочитане на романите й. В някои от тях има силни автобиографични моменти.

А имаш ли усещане, че си “подарила” нещо от себе си на героинята си, че си й приписала твои реакции, черти? Каква част от образа на Яна Язова в романа си ти?

В случая с Яна Язова по-скоро аз взех нещо от нея или поне така ми се иска да бъде. Възхищавам се на нейната несломима вяра в мисията й на творец и на непреклонността й да пише само това, което мисли, и по начина, по който тя го вижда.

Предвид писателския ти опит до тук, предполагам си свикнала предварително да планираш изграждането на сюжета, промяната на героя, момента на кулминация и развръзката. Има ли разлика в подхода при писането на криминални истории и романизирани биографии?

Сядам да пиша, когато имам вече цялостната структурата на романа. Така беше и в този случай. Разликата се състоеше в по-дългата работа по документирането ми.

Знаеше ли кои ще са гледните точки, как ще завърши първата част, как – втората? Беше ли решила предварително каква част от личното си отношение да разкриеш и къде да се “скриеш” зад фактите?

Да, знаех, макар някои детайли да промених по време на работата. Това ми се случва винаги. Харесва ми, когато романът започне сам да подсказва или изисква промени. Относно личното си отношение, не съм си поставяла за цел да го изразявам, не и съзнателно. Смятам обаче, че подсъзнателно то остава някъде в редовете.

Предаваш голяма част от предисторията под формата на диалог. Сподели опита си – как се взема решение какъв вид и каква част от информацията да представиш във вид на реплики между героите и каква да включиш в повествованието. Имаш ли принципи, които следваш; имаш ли граници, за които внимаваш?

Писането от първо лице има положителните си страни. Позволява на автора да представя събитията и преживяванията само от една гледна точка. В същото време крие риск – повествованието да се превърне в прекалено вглъбен монолог. Затова търсех специфичното звучене – както в гласа на Яна Язова, така и в този на Красимир Янчев. Исках и второстепенните герои да говорят, да оживят още повече историята и да я направят по-динамична.

Коя от двете части на книгата ти беше по-лесна за писане – по-документалната или художествената измислица?

Еднакво лесно и еднакво трудно е. Разковничето е в искреността. Тя не е толкова лесна за постигане, колкото изглежда.

Защо реши да сложиш “откъслеци” от творби на Яна Язова в романа? Лесно ли направи избора кой откъс от произведение и в какъв обем да го поместиш в романа си за нея?

Включването на фрагментите от творби на Яна Язова стана логично. Започна с факта, че тя чете “откъслеци” от тях на Георги Томалевски и Димитър Талев. Следващите дойдоха от само себе си. Стараех се да не прекалявам с тях, а да бъдат само толкова, колкото може да понесе една романизирана биография, без да се превръща в литературен калейдоскоп на творчеството на Яна Язова.

Да поговорим за прототипите в романа. Доктор Красимир Янчев от романа ти, един страшно достоверен образ, се оказва напълно измислен персонаж, но е вдъхновен от съществуваща личност в реалния живот. Галя и Катя също. Как преценяваш каква част от характера и мотивацията – ако ще и външния вид – на реален човек да използваш? В самото начало ли се вземат тези решения или образите тръгват от конкретни личности като ги припокриват почти напълно, а после самата история диктува каква част от оригиналният модел да остане и какво друго ти е нужно, за да обслужиш сюжета по-качествено?

Придържала съм се към прототипите на Красимир, Галя и Катя, доколкото ми позволяват да осветя фактите и епохата, да характеризирам героите на романа. Още от самото начало знаех, че ще позволя на фантазията да лети не само из това, които издирвам и чета, но и в облаците.

Ако това беше само художествена измислица, ако това бяха само образи, плод на фантазията ти, какъв друг финал на историята би избрала? В криминалните романи обикновено има хепиенд – убиецът бива заловен, престъплението се наказва, цялата мистерия се разкрива…

В някакъв смисъл “Извън редовете” има хепиенд. Произведенията на Яна Язова са открити, издадени. Тя живее сред нас с написаното от нея.

Но ако Яна Язова беше само литературен образ, вдъхновена или не от реална личност, какво би коригирала в характера й, би ли променила нейния живот?

Както тя самата твърди, винаги е била “извън реда на нещата”. Така е. Яна Язова не се побира в традиционното. Като започнем с външността, характера, любовта, творчеството, смъртта, възкресяването на романите й след това. Коя съм аз, за да променям нещо? Може би единствено края на живота й.

Въпреки обичайния си навик да чета романизираните биографии като обикновени романи, с твоя читателската ми нагласа срещна голяма съпротива – през цялото време вярвах 100% на думите ти. Каква писателска цел си поставяше в най-смелите си мечти, докато писа романа – да звучиш достоверно или да отразяваш обективно фактите?

Да вълнувам. В това е силата на романа, за останалото съществуват документалните книги.

Това обаче е огромна отговорност за един автор, не мислиш ли? Един разговор с Христо Карастоянов имах скоро – за тънката граница между “вѐрното” и “достоверното”: в един добре направен роман, с една умело втъкана сред исторически факти художествена измислица, читателите могат да бъдат сериозно подведени за исторически събития, за реакции и изказвания на исторически личности. Притесняваше ли те нещо подобно? Приемаше ли проекта си с известна доза страх да напишеш как са се случили толкова неща, да посочиш с пръст кои са били замесени?

Страх – не, но отговорност – да. Затова в епилога съм посочила не само историята на написването на романа, но и кое е художествена измислица. Библиографията пък дава възможност на читателите да се задълбочат в темата, ако ги интересува нещо допълнително.

Има ли послание, което се надяваш да си предала като автор с този роман?

Надявам се читателите да видят в Яна Язова пример. Пример за творец и човек, който има куража да следва себе си, макар да плаща висока цена за това. Вярвам още, че ще има хора, които ще посегнат към книгите й. Впрочем от някои коментари разбирам, че това вече се случва.

Как си представяш читателите на “Извън редовете”? На какви аудитория би се харесал романът, според теб?

Романът ми разказва история, която би могла да е интересна както за читатели, които са запознати със съдбата и творчеството на Яна Язова, така и за онези, които не знаят нищо за нея.

Разкажи как премина процеса на редактиране на ръкописа ти. Такива сериозни романи, предполагам, минават през жестока проверка, множество моменти от тях се гледат под лупа, да не забравяме и стандартната работа по изглаждането на самия текст накрая. Върху кои елементи на разказа бяха съсредоточени най-много усилия?

Редактирането на “Извън редовете” беше ново изживяване за мен. Издателката Виктория Бисерова се ангажира да бъде и редактор на романа. Редактирахме двете, като текстът се четеше на глас и всичко, което ни спъваше, не звучеше убедително, струваше ни се недостатъчно ясно, се преправяше. Бих работила така винаги.

Ревнива ли си към текстовете си, “охраняваш” ли думите си? Лесно ли приемаш предложенията за поправки?

Не съм ревнива. Обичам да изслушвам чужди мнения, да ги обмислям и ако счета за удачно, да ги приема. Обменът на идеи, хрумвания, мнения е много обогатяващ.

Здравка Евтимова, Емил Андреев, Леа Коен са първите читатели на романа ти. Вълнуваше ли се от мнението им, ревютата им? Емо Андреев казва, че тази книга вероятно е “най-важната творба” от досегашната ти кариера, Леа Коен смята, че си направила много стойностен роман, справила си се прекрасно като писател с “влизането в кожата на друг писател”. Какво е усещането големи имена на съвременната ни литература да поставят висока оценка на творбата ти?

Радва ме, разбира се. Това са хора, които съм чела и на които съм се възхищавала много отпреди да ги познавам лично. Срещата с публиката също е голяма проверка.

“След твоя първи жесток и горчив урок винаги изпипвам нещата”, казва Яна Язова в романа ти. Ти получи ли своя урок, научи ли нещо от Яна Язова като писател?

“Работата е единственото, което не ме предаде”, казва Яна Язова. Но и тя не предава перото си. Работи до “последна крайност” и налива в “чашката си само от нейно вино”, както я е учил професор Балабанов. Това е урокът за мен.

 

 

 

Как минава един обикновен твой ден и лесно ли намираш време за лични проекти?

Преподавател съм по испански език в Испанския културен институт “Сервантес”. През учебните месеци успявам да се подготвям за писането. Самото писане оставям за ваканциите – коледната и лятната.

Как пишеш? Разкрий нещо от писателската си рутина?

Не мога да пиша по малко и разкъсано. Необходимо ми е време накуп, в което не правя нищо друго, освен да съм на компютъра.

Много ли се саморедактираш? През колко редакции преминава един твой роман?

Моите са една или две на целия текст, в издателството – още толкова.

Даваш ли на някого да прочете написаното, преди да го изпратиш към издателството?

Понякога го давам. На приятели. Едни от тях са колеги, други – читатели с различни професии.

Върху какво работиш в момента?

В процес на проучване съм. Може би ще е нов роман за друга фигура от българската литература.

Какво четеш? Имаш ли си любими български автори?

Харесвам разнообразието, затова чета на периоди. Обожавам динамични четива от различни жанрове – съвременна проза, трилъри, исторически романи. В момента съм на документални книги. От време на време имам нужда да се връщам към класиката. От българските автори препрочитам Йордан Йовков, Емилиян Станев, Димитър Димов.

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Магически рецепти нямам. Но четенето на книги и слушането на хората, докато разговарят, много помага. Задаването на някои въпроса, на които сам да си отговориш, преди да започнеш да тракаш на компютъра – също. Кои въпроси? Това всеки трябва да реши сам за себе си, според характера си. В моя случай винаги съм наясно за какво е моята история и как искам да я разкажа. Върши работа и решимостта – като се захванеш с нещо, да го докараш до края.