“Калният ров край пътя, пълен с още димящи тела, истина ли беше, или мираж?”
Из романа “Перлите на Ади Ландау” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
“Бившият офицер от въоръжените сили на германската провинция Остмарк лейтенант Антон Оберле също пътуваше. През всичките тези дълги месеци той имаше чувството, че се движи през сивата непрогледна мъгла на кошмарен сън. За огромно негово съжаление подозренията му напълно се бяхаоправдали. В Европа се бе настанил адът. Войната, отдавна вече загубена от гледна точка на всякаква смислена геополитическа стратегия, се бе изродила в самоцелна машина за унищожение. На евреите, но и на руски и германски войници, полски граждани, украински селяни, интелектуални и икономически елити, военни и цивилни, мъже, жени, деца, старци. Наказателните роти просто събираха големи групи хора на едно място и ги разстрелваха. Цели поселища. После ги подпалваха. Антон прекосяваше изпепелени села и градове, пренаселени гори и мъртви полета, криеше се и се страхуваше. А накрая вече дори не се и страхуваше. Неописуемите страдания, които виждаше по пътя си, скоро притъпиха човешките му възприятия и сведоха неговото съществуване до простото: да ям, да спя, да оцелея. По пътя Антон доста бързо научи някакъв нескопосан руски. Трябваше му, защото почти всички бягаха, когато ги заговореше на немски. Много хора срещна бившият лейтенант Оберле, докато вървеше през гъстата сива мъгла. И всички те имаха нещо общо – вцепененост в погледа, нещо механично в жестовете, което ги караше да приличат на зловещи кукли.
В началото Антон се опитваше да помага където може. Бягаше през някакви храсталаци с жалка групичка ужасени деца, които бяха видели родителите си да умират. Сипваше капки кална вода в устите на полуживи старци. Делеше клисав краден хляб с треперещи жени с безизразни лица. На няколко пъти използва ножа си, за да прекъсне мъките на недоубити човешки тела. Докато правеше това, Антон не изпитваше нищо. Превърнал се бе в автомат, задвижван от най-прости инстинкти. Древните гени на поколения практични планински селяни му подсказваха, че единственото що-годе смислено нещо, което може да направи сега, е да се опита да спаси собствената си кожа. Така че Антон продължаваше да върви. Местеше левия си крак пред десния и после обратното и пак, и пак. Тялото му се движеше сякаш само, крачка след крачка, докато замъгленото му от глад и ужас съзнание се опитваше да проумее разпада на реалността, която много повече приличаше на мъчително съновидение. Из тъмните горски храсталаци и изтръпналите от страх изоставени селски хамбари се движеха призрачни фигури, дебнеха ножове, приклади и втренчени погледи. Никой не беше този, който изглеждаше, че е. Партизани и националисти, колаборатори и предатели, евреи и комунисти, преследвани и преследвачи: цяла Украйна, цяла Европа, целият свят комай се беше превърнал в някакъв очукан кървав казан, пълен с вряща помия. Антон все по-трудно успяваше да различи действителност от халюцинация. Калният ров край пътя, пълен с още димящи тела, истина ли беше, или мираж? А жестоката и внезапна огнена буря, обхванала онзи град в далечината след отлитането на бомбардировачите? Селянинът, когото Антон току-що бе убил с ножа си, защото онзи го завари в своя хамбар и заплашваше да го издаде на германците, факт ли беше той, или кошмарен сън? А пукотът на картечниците? Ами слабата пищяща фигура, която тичаше и се спъваше и се отдалечаваше в нищото, разперила ръце – съществуваше ли тя наистина, или само в главата на бълнуващия Антон?
Розовите бузи и лъчезарната усмивка на Херта се въртяха в трескавото му въображение, докато се мъчеше да заспи в поредната влажна плевня. Мирисът на лятна алпийска ливада внезапно го удряше в лицето, докато газеше през кални мочурища и се спъваше в нещо, което се разлагаше. Катранените валма смрадлив дим, които се издигаха към прихлупеното небе, му напомняха тежките буреносни облаци над заснежения Сентис. И така, Антон вървеше, все по-напред и все пò на запад. През черните месеци на това пътешествие у него се зароди едно абсолютно непоколебимо и съвършено ирационално убеждение: че докато той е жив и самотната сребърна обица с перла е на сигурно място при него, животът на семейство Ландау също ще е в безопасност. Или поне животът на жената и детето. На детето поне. Простоватият и все по-отчаян австрийски селянин Антон Оберле си проправяше път през разкървавената и гноясала Европа и стискаше живота на малката Маргалита Ландау в джоба си.”
Из романа “Перлите на Ади Ландау” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
“Адина караше дъщеря си да седи само в ъгъла, покрита с някакви парчета картон, и да не мърда…”
Това е историята на чифт перлени обици, разказана от няколко поколения. История, която започва от еврейското гето във Виена, преминава през разкошните дворци на Рингщрасе, през малко планинско селце в Алпите, през раздираната от кошмара на войната Европа, концентрационния лагер „Кайлъка“ и провинциалния град Фердинанд. История на жени и мъже, еврейски търговци и австрийски благородници, войници на Германския райх и български партизани, на едно виенско момче и едно софийско момиче. Началото е в далечното минало, а краят – в близкото бъдеще.
Това е разказ за безпощадния вихър на времето, който неусетно превръща попадналите в него в герои или жертви, а нерядко и в двете едновременно. Размисъл за избора и свободата. Това е пътят на хора, които се надяват и се страхуват, които бягат и се събират – и всичко е толкова случайно, а всъщност никога не е.
СОНЯ ТОДОРОВА е родена през 1979 г. в София. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия и има докторска титла от Техническия университет, Виена. Автор е на „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (Колибри, 2015), романа „Перлите на Ади Ландау” (Колибри, 2016) и сборника с разкази “Незнайните образи хорски”. Работи като автор и преводач на свободна практика.
