“Аз мълчаливо лежах в тъмната половина на стаята, те мълчаха в светлата…”

Из романа “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, издателство Сиела.

“Нощем баща ми се връщаше уморен и мълчалив от представление, сядаше на стола, подпираше глава с лакът и забиваше поглед в отсрещната стена.

Майка ми ставаше също тъй мълчалива от машината, сипваше вечерята и му я поднасяше. Той мълчаливо изяждаше две-три хапки и буташе чинията пред себе си. Тя мълчаливо изсипваше остатъка в тенджерата, прибираше масата и отново сядаше на машината. За да не ми пречи светлината, увиваха едната страна на крушката с вестник. Аз мълчаливо лежах в тъмната половина на стаята, те мълчаха в светлата.

 

Късно през нощта, когато и последната яка бе пришита в пълно мълчание, те гасяха лампата, събличаха се мълчаливо в тъмното и лягаха в семейния креват, всеки в своя ъгъл. В тъмнината на нощта, в тишината на стаята, започваше полунощен диалог – отначало шепнешком, а после със съскане:… бедни сме, бедни… стига с тази бедност, какво ти липсва… много добре знаеш… пак ли този твой бюфет… де да беше мой… откъде да ти взема бюфет… ще намериш, длъжен си да намериш… престани, връщам се от представление… аз да не съм била на вечеринка, всички жени имат бюфет… Пепи има ли, Цанка има ли, Фроса има ли… не съм нито Пепи, нито Цанка, нито Фроса… ах, госпожата е от благородническо потекло… точно така, родителите ми са благородни хора, да ги бях послушала навремето… да си, но не си, и като не си – мълчи и спи… лесно му е на господина да спи… мисли за детето… ти не мислиш за него… кажи най-после какво искаш… знаеш какво… ще полудея с този бюфет, остави ме на мира… да не би да искам кожено палто и каляска, да не съм ти поискала кръчми и кабарета, един бюфет искам… престани или се махам!… върви по дяволите…

 

Той скачаше от леглото, мълчаливо се обличаше и излизаше. Стъпките му самотно кънтяха в дългия коридор. Някъде се трясваше врата. Майка ми плачеше в тъмното и хапеше чаршафа. Аз се завивах презглава, за да не слушам хълцането, и започвах да мечтая.

Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех за концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! – после заспивах и сънувах този бюфет.

Имаше нощи, в които те сключваха негласно примирие. Баща ми се връщаше от работа, вечеряше, измиваше си ръцете и кимваше на майка ми. Тя ставаше, обличаше си връхна дреха и след като ме завиеха добре и ми пожелаеха лека нощ, тръгваха да се разхождат.

…Виждам ги как крачат в далечното минало, две самотни фигури, хванати под ръка. Пресичат “Раковски”, тръгват по “Дондуков”, отдясно светят витрините на магазините за мебели. Те забавят крачки, приближават, спират… ето го! – пред тях гордо сияе разкошен бюфет с предизвикателни шкафчета и лукави чекмеджета; дръжките на палавите му вратички са извити дръзко и предизвикателно – като къртици – дръжте ни! хванете ни! отворете ни! Утробата му клокочи: напълнете ме! Витрината на барчето превзето въздиша: празно ми е! гардеробът дискретно скръцва и целият бюфет говори:

– Хей, вие! Солиден съм, здрав съм, богат съм, витален съм, чувствам се добре, всичко ми е наред, нося щастие, талисман съм, културен съм, интелигентен, фин, чувствителен, верен и предан, умея да пазя тайна, гарантирам за себе си, имам гаранционен срок, нямам грижи, политика не ме интересува, не искам храна и вода, забележителност голяма съм, виждат ме отдалече, цъкат, охкат, ахкат, примират, ще се избият, ще си обявят дуел, ще се самоубият пред чекмеджетата ми, готови са на всичко – защото съм услужлив и горд, потомък на австрийски барони, направен съм от орех, имунизиран съм срещу дървояд, имам вкус към модата, по-моден към от най-модния шлагер, много съм умен, умея да потушавам конфликти, въдворявам мир, говоря чужди езици, мога да стана културен аташе, направо съм божествен! – паднете на колене и се молете, молете се де, виждате ли как се молите? – пръждосвайте се сега, пролетарии!

Родителите ми се прибираха. Чувах как се затваря долу вратата, чувах нестройните им стъпки в коридора и знаех, че тя върви пред него, а той след нея. Те влизаха в стаята на тъмно и тихо питаха спя ли.

– Спя – отговарях, – къде бяхте?

– На чист въздух – казваха те.

 

Бюфетът – отначало мечта, а после – фикс идея, постепенно овладя и помрачи ума на майка ми. Дори успя да изтласка на заден план миражите за вундеркинда. Замести концертната зала, светлините и ложите, овациите, поклоните, цветята. Сега фамилия Медарови можеше да бъде смазана само посредством бюфет. Слухът за бюфета щеше да стигне някой ден нейния роден край. Навсякъде щеше да се разчуе, че тя държи вкъщи приказна вещ, каквато няма никой друг. По-приказна от лампата на Аладин и съкровищата на халифите, по-значителна от Троя и Микена, по-ценна от златното руно. Не може любопитството да не накара твърдоглавите й родители да вземат влака и да дойдат в София, да видят истина ли е… и тогава…

Виждайки, че жена му обезумява, баща ми също обезумя. Малкото свободно време, което имаше, започна да прекарва в магазините за мебели. Често ме водеше със себе си. Заставахме зад някой бюфет, той се втренчваше в него, сякаш искаше да го хипнотизира, да измъкне със силата на погледа си тайната на неговото съществуване, да влезе в телепатична връзка с проклетия бюфет. Обикаляше отляво и отдясно, мереше на око и с педи, после взе да носи със себе си дърводелски метър и тефтерче, в което си записваше данните. Това не се харесваше на продавачите и те ни гледаха с неприязън, но си мълчаха, защото баща ми – с неговото мраморно чело и горящите, безумни очи – вдъхваше страх.

Постепенно той стана специалист по психология на бюфетите. Обикаляше между тях, почукваше ги небрежно с пръст, залепваше ухо на дъската, вслушваше се в звука, присвиваше очи и мърмореше… не е зле, не е зле… все пак доста нестабилен… този пък е твърде груб… ха! Това е чисто и просто лудост… виж ти, тук има смисъл…

Един ден, както седяхме в стаята с майка ми – тя шиеше, а аз четях книга – чухме външната врата да се хласва по особен начин; рязко и категорично. Малко след това стъпките му тържествено закънтяха в коридора. Вдигнахме очи към вратата, сякаш очаквахме и двамата да стане нещо тревожно, необикновено. Тя се разтвори. Баща ми застана в рамката й с бяло лице, разрошени къдрици и пламтящ поглед като свети Георги и каза с нисък плътен глас:

– Ще го имаш!”

 

Из романа “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“По пода, тънки, спираловидни и руси, се търкаляха току-що остриганите къдрици на дървото…”

 

 

“Едва ли има друга българска книга за последните 30 години, която да е карала толкова читатели да плачат – за Красотата, Любовта, Изкуството. Тя е като пролука към небето, отворила се малко преди Преходът да направи всички ни цинични и иронични. Пасков възвисява, но защото преди това е успял да ни доведе до дъното.”

Бойко Пенчев

 

“В Балада за Георг Хених диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ.

Необичаен евангелист е Виктор Пасков. Но с тази книга, едно от най-важните произведения в (не само) съвременната българска литература, той пристъпи към вечността.

Ние сме дъските в ръцете на стария майстор Георг. Сами трябва да изберем дали да ни превърне във виола, или пък в бюфет. Онези, които ще изберат виолата, са читателите на Балада за Георг Хених.

И в тях е спасението.”

Димитър Стоянович

 

“Има книги, които те оставят без дъх, има и други, които те оставят без думи. Балада за Георг Хених е от тези, след които просто искаш да бъдеш по-добър човек. Тук са най-красивите, най-възвишените страници, писани на български досега. Тази кратка книга е може би най-големият български роман.”

Захари Карабашлиев