“това море, дето толкова си го искал цял живот, нарочно ти е било отказано…”

Из повестта “Жажда” на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

“Но сега разказвам за студентския лагер, спирка “Почивка” и моята първа среща с морето, което така и дотогава не бях виждал. Може би точно тази жажда да го видя, ме е хвърлила да плувам сам сутринта рано. Даниел, аз бях сърдит, бях гневен, че не можех да го видя със собствените си очи. Бесен бях. Когато съм бил способен да го видя, не ме пуснаха да го доближа. А когато вече плувах в него, не можех да го видя. Бесен бях.

Та думата ми е, че сигурно съм се заблудил, защото една моторница мина близо до мен и аз се стреснах, и може би съм заплувал в обратна посока, после друга моторница мина. И явно съм се объркал. А когато шумните лодки се отдалечиха и всичко се успокои след тях, изведнъж се оказах в тишина. Абсолютна тишина. Не чувам нищо. Не чувам брега. Не чувам чайки. Не знам къде съм. Само шумът на морето. Успокояващ, ще кажеш. Ама не е. Защото моят единствен ориентир във водата е шумът от брега. Няма друго. Не е като в река – ако не е този бряг, ще е другият. В морето, ако не знам къде е брегът – загубен съм. И започвам да плувам – аз горе-долу по топлината на клепачите мога уж да определя къде е слънцето. И плувам. Опитвам да не се паникьосвам, защото паниката е най-лошото. Плувам, после се отпускам от време на време да почина, след това пак започвам да плувам. Сега вече се надявам да чуя я моторница, я нещо друго. Ама няма. А вълните – къси, коси, заблуждаващи – удрят, удрят, секат леко и сякаш идват отвсякъде. И си викам Ангеле, Ангеле, това море, дето толкова си го искал цял живот, нарочно ти е било отказано. Бог ти взе очите, сега ще те вземе и теб, ще те прати да храниш рибите. Започнаха да ми се появяват и такива мисли, Даниел. Всякакви мисли започнаха да се въртят. Помня, много ми дотежа тогава, задето още не съм бил с жена. Така се беше получило – здраво, право момче, ама ето – това нещастие със слепотата и бях още девственик. Единствената гола жена, която бях виждал, беше една сигурно осемдесетгодишна баба, на която правеха клизма. Случи се в болницата точно преди да ослепея, носеха ме на количката, минавахме покрай стая, на която не бяха затворили вратата, и – хоп, тази гледка с бабата и клизмата. Цветът на краката й, напукани и сухи, кожата й, сива като глина, другото – можеш да си представиш. И си викам – това ли ще отнесеш със себе си като спомен за жена, Ангеле? Това ли ще ти остане? По-добре да не го беше виждал. По-добре да си беше останал с фантазиите. Ама нейсе.

И така, вече е минало много време от сутринта, аз съм някъде във Варненския залив, нямам идея къде е север, къде юг, къде е “Почивка”, къде – Одеса. Плувам в една посока, броя наум, после се обръщам и плувам също толкова отброявания в противоположната, ама какво правя, какви ги върша, един бог знае. Започвам да се уморявам. Раменете ми не са свикнали толкова да гледат. А и моят ориентир, слънцето, взе че се скри зад облак, притъмня, стана еднакво мрачно навсякъде, знаеш как става понякога и така, представи си – моя милост като една точка, която се щура напред-назад. И вече е минало много време, откак съм във водата. Температурата на тялото ми се занижава, раменете ми съвсем се изморяват – все пак плувец, плувец, ама можеш ли с часове да плуваш безцелно и да не се изтощиш. А започвам да усещам и друго – жаждата. Понеже съм в морето отдавна, сутринта не помня да бях пил вода, а и солената вода постоянно в устата ми – явно съм ожаднял много. И това е беля, с която пък никак не мога да се справя. Започвам да усещам, че ме наляга по-страшното от умората – безсилие.

По едно време, вече каталясал – знаеш я тази дума, нали, изтощен значи – лягам аз по гръб, отпускам се във водата, ху-у-у-баво се отпускам, разтварям ръце и крака, нормализирам дишането си, опитвам да нормализирам дишането си, ти знаеш сигурно как силно се чува дишането, когато ушите ти са под водата, тогава чуваш дишането си, сякаш някой друг диша в теб, сякаш самото море диша в главата ти. Дишам, дишам, напасвам своя дъх с вълните, един вид, като че аз и морето ставаме едно. И започвам да си говоря сам, да се самонавивам, че всичко е такова, каквото трябва да е. Така е трябвало да стане. Ще се отпусна сега, ще се примиря, ще се оставя на природата и тялото ми ще се върне в материалното, а душата ми ще си отиде там, откъдето е дошла, от божественото. Викам си – ето, Ангеле, всичко е такова, каквото трябва да бъде, четеш сега в университета философи, изпити държиш по антична философия, приеми нещата геройски, не с паника. Остави се на милостта на божествата, на природата. И с теб, и без теб светът ще е същият. Нищо няма да изчезне, просто ще премине от една форма в друга, но субстанцията ще остане. Самонавивам се, ако ме питаш сега, самоуспокоявам се, това е упойката на мисленето. Има моменти, в които разумът трябва да работи и като анестезиолог, нали? И усещам уж, че се унасям, унасям, придрямвам ли там, медитирам ли, не знам. Докато по едно време от вътрешната страна на клепачите ми се появява един сребристочервеникав лъскав отпечатък на човешка фигура. Силует на човек, разперил крайници. Като този на Леонардо, разтворил ръце и крака, и се рее точно като мен самия в този момент – рее се с разперени ръце и крака, рее се в пулсиращата тъмнина под клепачите ми. И аз го гледам известно време и му казвам аз на отпечатъка: не знам кой си и какво си, но ако може – върни ме на брега. На отпечатъка го казвам това…”

Из повестта “Жажда” на Захари Карабашлиев, издателство Сиела.

Още откъси от повестта:

“Целият му живот до тук е бил преодоляване. И сега това му е отнето…”

Млад мъж се събужда в реанимацията без спомен за тежката катастрофа, от която е оцелял по чудо. Единственото, което може да прави – обездвижен в шини – е да гледа болничния таван и с отегчение да слуша гласа на възрастния пациент на съседното легло.

Съдбата трудно би събрала по-противоположни характери. Бъбривият оптимизъм на стареца се сблъсква с горчивия нихилизъм на младежа. Но това, което започва като почти банално говорене, колкото да мине времето, постепенно се разгръща в разказ за оцеляване и победа, за спасителния пояс на любовта и за победата на красотата над тъмнината.

Чуваме ли, когато слушаме? Виждаме ли, когато гледаме? Трябва ли животът да ни отнеме най-скъпото, за да ни срещне с най-важното?

В свят, в който всеки е убеден, че е различен, има нещо, което изконно ни свързва един с друг. Жаждата.

Захари Карабашлиев е автор на романите “Хавра” (2017), “18% сиво” (2008), сборниците с разкази “Кратка история на самолета” (2009), “Симетрия” (2011), “Не толкова кратка история на самолета” (2018), книгата с драматургични текстове “Откат” (2010) и други. Неговите истории са превеждани на английски, немски, френски, полски, сърбохърватски, руски, арабски и др. Включен е в престижната американска антология “Най-добрата европейска проза 2018”, носител е на повечето национални награди.