“знам, че наистина си пенсионер, но това не значи, че трябва и да се държиш като такъв”
Из разказа “Актрисата и обущарят” от сборника “Незнайните образи хорски” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
“Пак си се залежал. Вярно, студено е, ама не чак толкова. Не, няма поледица, снегът се стопи още онзи ден. Само си търсиш оправдание, извинявай, че ти го казвам. Чувстваш се слаб и схванат, така ли? Нищо чудно, това е от обездвижване и от застоялия въздух. Така си надул печката, сигурно е поне двайсет градуса. И прах като не бършеш… Колко ти е сметката за тока? Я намали малко, сложи я на три. Няма да е лошо и да попроветриш. Ама стига с това течение, хайде сега, и какво ако има леко течение? Като пенсионер си станал, само седиш тук на спареното и се оплакваш. И пак си минал единствено на хляб и кисело мляко, после се чудиш защо те свива жлъчката. Да бе, знам, че наистина си пенсионер, но това не значи, че трябва и да се държиш като такъв. Хайде, ставай да те водя малко навън, виж, и слънце се е показало. Ставай, ставай, нали не смяташ да лежиш на този диван до март месец? Ама си сложи костюма, няма да ходиш с тези продънени панталони, дума да не става. И жилетката, да. Да, студено е, нали вече ти казах, януари е. Януари, да, дванайсети. Годината да ти кажа ли, или това поне помниш? Хиляда деветстотин деветдесет и… Не се заяждам, иронизирам те – държиш се като бабичка. Като бабичка, казвам, досадна при това. Ха така, чуйте го само, аз съм се бил заяждал. А ти какво правиш? Какво като не съществувам, може и да не съществувам, но поне не съм се разпуснал като тебе. Разбира се, и аз мога да се разпусна и занемаря, нищо че съм въображаем, но тогава ти най-много ще съжаляваш, уверявам те. Стига сега, нека не се караме, че онази кикимора Атанасова пак ще извика кварталния и накрая ще свършим в лудницата двамата с теб. Хайде, спокойно, давай да тръгваме. Само си намери шала и такето, вземи и портфейла и не забравяй да минеш през тоалетната. Капака затвори ли? Добре де, извинявай, само попитах. И виж да не си забравиш ключа.
Внимателно, точно пред вратата има голяма локва. Сутринта Генчева от долния етаж, като излизаше за работа, стъпи в нея и сега цял ден ще са й мокри краката. И кални. А вечерта е на концерт в Радиото и няма да има време да се прибере преди това, защото трябва да мине и през шивачката да си вземе панталоните, онези с големите плохи при джобовете. Не те занимавам с глупости, просто ти разказвам. Разкажи ми ти нещо по-интересно, като толкова знаеш. Ама не за политика, защото ме изнервяш. Не бе, не си ти виновен, източниците ти са некачествени – стари вестници от сина на Миланова и новините по телевизора. Хората следят Ройтерс, Асошиейтед Прес, Би Би Си и пак не им вярват, а ти само на продажни вестници и първа програма я караш. Най-добре е човек да си слуша Шостакович по радиото и да не се занимава с дивотии. По Канала ли ще вървим, или нагоре по “Граф Игнатиев”? По “Графа” е значително по-интересно според мен. Освен това можем да погледнем в рибарския магазин какво има. Не, на прясна риба не се и надявам, още повече по това време, но може да си вземеш едни шпроти. Само да не се изненадаш, рибарят е изключително нелюбезен тези дни. Има си проблеми. Как какви проблеми, нали не искаше да те занимавам с глупости? Добре де, не се сърди, спирам. Кара се с дъщеря си, защото е решила да не му помага повече. А той се надяваше да я оставя вече сама в магазина и да си почине, че петнайсет години разнася щайги с лед и риба или стои прав зад тезгяха, краката му отичат и го болят. Мисли я за мързелива и неблагодарна, а освен това сега ще трябва да плаща и на помощник, защото наистина не може да се справи сам. Онзи ден вечерта й вдигна страхотен скандал и се опита да я изгони от къщи, а тя се заключи в стаята си и пусна магнетофона на най-силното, за да не чува баща си. Мен ако питаш, право е момичето. Млада е, не е първа хубавица, пък и малко дебеличка, самотна е много. Обаче така мирише на риба, че никой младеж не иска и да я доближи. Къпе се, трие се, сменя си дрехите по четири пъти на ден и пак мирише, миризмата се е пропила в кожата и косите й и няма измиване. Не е хубаво това, може да се поболее девойчето. Ама няма да стане така, ще потърпи още малко крясъците на баща си, ще си стегне багажа и ще отиде да живее в Поморие, при една своя леля. Там ще я вземат на работа в читалището, да помага в библиотеката, където ще се запознае с един младеж с очила, който никога дотогава не бил говорил с момиче. Е, защо сега, знам ли го защо, просто бил срамежлив и много се притеснявал заради очилата си още от училище, понеже децата там го тормозели. Та двамата ще се запознат, ще се влюбят и ще се оженят, а после ще отворят видеотека в самостоятелен гараж на улица “Булаир” номер двайсет, близо до малкия паркинг между блоковете. Какво недоволстваш пак, не те засипвам с маловажни подробности, само ти давам информация за адреса. Не, рибарят няма да отиде на сватбата, защото много го болят краката, обаче ще им изпрати пари и един сом. По куриер. В Поморие много ще се смеят на сома, който по пътя ще се е и вмирисал. И какво сега, искаш ли шпроти? Защо не? Дай тогава да пресечем, че да вземеш двеста грама кашкавал от Браделев, балканският му хич не е лош. Внимавай с бордюра, хлъзга се малко. Добре, и една пастичка от магазина на спирката, веднъж се живее. А онзи там виждаш ли го, със зеления шал? Дето чака дванайсетката? Не, не младежът, какъв младеж? А, те били двама със зелени шалове, извинявай. Не младежът, чичката със зеления шал и куфарчето, дето се оглежда като подплашен плъх. Не го ли помниш? Това е Методиев, познат в махалата като “агент Ненчо”. Живее в онази, сивата кооперация на “Данте”, на втория етаж. Родом е от село Гиген, Плевенско, ама го преместиха в София през шейсетте, за заслуги. Дадоха му двустаен в центъра и го назначиха да следи хората и да донася какво са си приказвали. Методиев си вършеше съвестно работата, защото му бе присърце, обаче на няколко пъти доста се престара и вкара няколко души директно в панделата, без да са виновни за нищо. Така де, без изобщо да са казвали онова, което пишеше на Ненчо в доносите, това имах предвид. Ненчо го повишиха в майор, а един от тия, набедените, нелош поет, се самоуби в затвора. А, нищо не са му правили след Десети ноември, все така си живее на “Данте”, сега работи като консултант в една от новите банки. Седи си в кабинета и по цял ден се тъпче с ябълки и бисквити, само от време на време го изпращат да разнася някакви куфарчета напред-назад. Сега идва от един офис на “Плачковица”, горе при водонапорната кула. Куфарчето е празно на връщане, ама той, Методиев, винаги така се оглежда, като подплашен. След няколко години, като го направят шеф на Изпълнителната агенция по хазарта, ще му назначат една специалистка, Фурнаджиева, и тя ще го отучи. Само дето синът му е наркоман и когато бащата стане голям шеф и се премести в Симеоново, оня ще остане да живее на “Данте”, един ден ще заспи с цигара и ще подпали апартамента. Пък той е на последния етаж, под покрива. Ще изгорят целият покрив и голяма част от таваните. За пред вестниците ще кажат, че синът е получил припадък от претоварване в службата и затова се подпалил. Пък той през целия си живот не е работил и една минута, но нейсе. Току що се размина с доктор Георгиева, между другото, да беше й кимнал поне. Само в краката си гледаш, все едно вървиш по ледената пързалка на Ариана, а не по “Граф Игнатиев”. Ако вдигнеш погледа си за малко, ще видиш, че магазинът на ъгъла пак е фалирал. Тази година му е за първи път, но пък е едва януари. Вече и аз не знам какво беше последно, май магазин за дамски дрехи, прав си. Ама разбира се, че има прокоба, как да няма, ти нали знаеш историята? За обущаря и актрисата, наистина ли не се сещаш? Че то цяла София говореше за това навремето! Чакай тогава, да видим как беше…”
Из разказа “Актрисата и обущарят” от сборника “Незнайните образи хорски” на Соня Тодорова, издателство Колибри.
Още откъси от сборника:
Разказите в този сборник водят читателя през реалността на всекидневието, но играят хитра игра с очакванията му: стъпили на земята и зазидани в делника, те изненадващо се оказват задвижени от едно стъписващо фантастично, което не се поддава на автоматизми, подрива кулминации и отмества смислови хоризонти. Малко момче хвърля топка към слънцето, мъж търси своето отдавна забравено лице, възрастен господин се разхожда сред незапомнени спомени, а една делова госпожа поглежда към отсрещния тротоар и изненадващо вижда себе си. Под звуците на валс, танго и мълчания, скрито между мравки и лъвове, отпътуващи влакове и кацащи самолети, магичното пронизва света, за да подскаже другия възможен разказ.
СОНЯ ТОДОРОВА е родена през 1979 г. в София. Завършила е Университета по архитектура, строителство и геодезия и има докторска титла от Техническия университет, Виена. Автор е на “Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София” (Колибри, 2015) и на романа “Перлите на Ади Ландау” (Колибри, 2016). Работи като автор и преводач на свободна практика.
