Елементи на добрия разказ
Разказите имат лошата репутация да бъдат по-трудни за продаване от рафта в книжарницата, но това не бива да е повод за отказване на автори, които обожават да ги пишат. По отношение на мястото им на пазара писането на разкази често се сравнява с писането на поезия – в голяма степен се явяват труд и емоция за лично удовлетворение, – но създават предпоставки за селектиране на малка, макар и проницателна публика, която да остане вярна на стила и на идеите на автора.
Разказът е изкуството на кратката история, която може да бъде прочетена на един път. Няма ясна дефиниция за дължина, но се характеризира с това, че дори в обем от 1000-7000 думи може да бъде опакована емоционалната сила на цял роман, при това – като се фокусира само в един единствен разтърсващ момент. Светлината на прожектора осветява внезапно един непрекъснат живот, без да го представя в цялост, и рязко отвлича читателя от неговия свят, за да го потопи в света на историята. Времето за оформяне на мизансцен е малко – всичко започва “на ръба”, около момента, в който всичко ще приключи. Героят ви ще скача ли от покрива на сградата или се разколебава? Долу на отсрещния тротоар вече има зрители, които бързат по задачи, а развоят ги влече.
Както учи Аристотел, историята има начало, среда и край, преминава през серия от обрати и води до опознаване – като “обрат” е промяната в ситуацията до нейната противоположност, а “опознаване” е промяната в героя от неведение/невежество до осъзнаване/осведоменост. И основната фабула на всяка история, без значение от дължина и сложност, е: един главен герой силно иска нещо, преследва го, въпреки съпротивата/обстоятелствата, и в резултат от борбата си печели или губи битката си.
Основи на доброто разказване. Четем истории, за да се забавляваме. Четем, за да се пренесем в един по-ярък и завладяващ свят, да почувстваме нещо, да открием нещо ново за себе си, да се “срещнем” с някого, към когото да сме съпричастни. Независимо дали четем единствено по време на ваканции, или имаме навика да се потапяме в написани истории на ежедневен принцип, ние го правим, защото жадуваме да ни разкажат нещо. А когато казваме “нещо”, имаме предвид история.
Много новопрохождащи писатели на разкази избягват да се фокусират върху сюжета, а вместо това влагат усилията си в други елементи на историята – герои, описания, обстановка. Но без значение колко блестяща е прозата им или колко очарователни са техните герои, ако няма фабула, ако няма форма на повествованието, ако героите нямат нищо смислено за постигане, читателят успява да изгуби интерес, дори в краткото им произведение. Защото фабулата/сюжетът е оръжието за напрежение на всеки автор.
“Добрият разказ оставя читателя с нещо, върху което да разсъждава, след като книгата отдавна е била затворена” – казва Дейвид Гардинър, британски писател, автор на два романа и два сборника с разкази. – “Той трябва повече да повдига въпроси, отколкото да дава отговор на такива, да представи на читателя нещо, към което той да се отнесе и да открие смисъла на това, кой е. Аз не искам да храня читателите си с лъжица в устата, искам да се конфронтирам с тях и да ги стимулирам да мислят и реагират на предоставения от мен материал, да го интерпретират за себе си. Често сравнявам разказа със скицата, където нещата са само загатнати и детайлите трябва да бъдат запълнени от въображението на зрителя. Романът е голямата картина с маслени бои, където детайлите са положени и завършени. Скиците и разказите по същността си са непълни, завършени са само във въображението на читателя. Нуждаят се от креативността му.”
Мнението на читателите. Запитани какво прави един разказ добър, читателите не винаги могат да посочат конкретна формула или да назоват елементи на историята, но са категорични, че добрият разказ не се изчерпва нито със стила на автора, нито с “добрия” му герой, с идеята дори – елементи, които от една страна оформят индивидуално впечатлението, а от друга са неделими в контекста. По-лесно за тях е да назоват кое “не работи” в текста: скука, усещане, че “си го чел вече”, че авторът “няма какво да каже” могат да откажат почти всеки читател още в началото.
“Страхотен” или “много добър” разказ е субективна читателска оценка, оформена от възприятията, очакванията, възпитанието и комплексите на читателя, читателската му история дори. Той предпочита дори жалки, отвратителни герои, на които нещо силно да се случи, отколкото да чете за Герой, за Умник, за Преуспял бизнесмен, които ще останат също толкова напудрени, когато всичко свърши. Очаква болезнена откровеност, простота и нюх към езика, дълбочина, нещо, което провокира или шокира, но и изненада (неочакван край), странни заглавия, хумор.
Читателят е един напълно непознат човек, който в никакъв случай не бива да се хваща насаме с мисълта, че си пилее времето от втора страница на разказ от едва четири такива. Той има нужда от герой, за който да се вкопчи, за да мине във верига с него през високо волтова дъга и да разбере дали ще оцелеят заедно или единият от тях не ще успее. Да открие кой от двамата.
Мнението на редактори и журита. Много автори могат да имат еднакви идеи или по едно или различно време случайно да пишат за едни и същи събития, повлияни от новини, филми, песни и други вдъхновения. Творбите им ще станат различни, но дали ще бъдат силни и успешни е въпрос на разбиране на същността на жанра.
Няма формула за добрия разказ. По време на конкурси или при ежедневните си срещи с кандидатстващи произведения редакторите са затрупани с разкази, вариращи по теми, дължина, стил, структура, богатство на езика, но онова, което винаги очакват и издирват, е убедителното четиво. Ето 7-те елемента, създаващи завладяващия разказ:
1. Променящ се образ. Героят срещу вътрешното си аз, срещу нещо друго, срещу някой друг. За добро или за лошо, историите са по съществото си моралистични. Нещо трябва да се случи на главния герой и до края на историята той трябва да научи нещо. В противен случай това е загуба на време – и за читателя, и за писателя. Променя ли се вашият герой? Ясно ли показвате тази промяна? Ако не, как бихте вкарали допълнителен конфликт, за да го подпомогнете?
Разпиляването сред историята на героя и намесването на куп други персонажи не е присъщо за този жанр. Главният герой е един и читателят има нужда да знае кой е той сред всички. Няма нужда от безкрайни предистории за детството, приключилия брак, развитието на децата му, възпитателните маниери на родителите му, ако това не е в пряка връзка с онова, което ще се случи в няколкото страници, оставащи до края. Тук всяка дума е критична, всяко изречение поставя на изпитание търпението на читателя – той го претегля на момента дали води историята напред или представя в пълнота (но не до разточителство) героя, или тежи в излишък и забавя действието. И не, читателят не очаква този “сладък” образ да остане в зоната си на комфорт, когато всичко свърши. Той иска нещо силно да се случи, дори това да коства “хепиенд”-а. Предпочита да си каже “ех, че гадост, защо така го е решил (авторът)”, отколкото “това беше боза”.
Не на последно място героят трябва да е запомнящ се. В диалог с друг той трябва да се отличава, без да е нужно непрекъснато да напомняте на читателя кой е казал тази реплика.
2. В сърцето на конфликта. Да пресъздадеш един живот в няколко момента – това е предизвикателство за автора, и няма друга форма като разказа, която да доказва майсторството на един писател. Но към кой момент от живота на героя да се насочим, след като значимите събития в живота на един човек са много?
За да се разкаже въздействаща история в ограничен брой страници, необходимо е моментите да се избират с прецизност. Впечатляващо, увлекателно, объркано събитие или проблем, който грабва вниманието на читателя – това по същността си е събитие, достойно да се увековечи в разказ. Можете да го разположите в началото на разказа и да разглеждате последствията нататък, да го поставите в края като част от интригуваща история с неочакван край, или, разбира се, в средата.
3. Само най-важното. Споделяйте само онова, което е от критично значение в момента. Читателите искат и събират бързо и стегнато цялата информацията, която им е нужна, за да си направят извода какво ги чака в края. Нищо, че краят може да е изненадващ, и те пак ще са доволни от това. Стиснете ги за сърцето и ги отведете в сърцето на историята. Истории за стари белези, спомени за придобивки, кофи с предистория и ред други отклонения не ги интересуват, освен ако няма да се окажат в пряка връзка и от ключово значение за историята.
Оглеждайте се за капана “не разказвай, а показвай” – вместо да покажете на читателя сцена във времето, с описание, диалог и действие, не прибягвайте до обобщаващи параграфи за това какво се е случило с описателно повествование. Разгърнете историята, не просто давайте информация. Читателите чакат нещо да се случи. И то да го преживеят с героя, не да “слушат” разказа на очевидец.
4. Без излишна артистичност. Можете да запълните разказа си с напудрена проза, философски диалог, игра на думи и подобни изрази на майсторство някъде другаде, но това няма да роди изкуство. Читателят очаква хубава история. Просто, ако се уловите, че се влюбвате в собствените си изречения, това е ясен знак, че трябва да оставите историята си да отлежи и да се върнете към нея по-нататък.
5. Сполучлива кулминация. В разказите, особено в кратките, сюжетът трябва да се изгради добре. Всеки параграф, всяко изречение, всяка дума трябва да води читателя една стъпка напред в посоката на кулминацията. Ако някой от тях не изпълнява тази функция, отрежете го. В разказите няма място, нито време за заобиколни пътища.
За да направите вашата история отличителна, вие трябва да сграбчите читателя от началото. До средата на историята трябва да сте приключили с описанията и излагане на фактите, освен ако нямате уважителна причина да не спрете с тях. А в края се нуждаете от разрешение на ситуацията или усещане за удовлетворение. Читателят трябва да бъде оставен със силна емоция.
6. Ясен финал. По някаква причина доста млади автори обичат отворени или завоалирани финали на историите си. Вижте точка 4 – не ставайте излишно артистични. Може да го приемате за нещо особено, възвишено, но ако се надявате с това да впечатлите публиката, по-добре забравете. Читателите не обичат да се чувстват объркани. Отворен финал може да се окаже работещ вариант, но трябва да сте сигурни, че историята си е заслужавала четенето – или защото героят се е променил или защото неговата перспектива за живота се е променила. Ако възнамерявате да приключите с неочакван край, трябва да се постараете тук-там в историята по-рано да загатнете, че нещо може да не е както изглежда или както се очаква.
7. Реализъм. Повечето читатели обичат правдоподобното. Наистина ли това може да го направи вашият герой? Наистина ли такова нещо може да се случи? Ако пишете за наранявания, медикаменти, юридически казуси – проучете си въпросите при достоверен източник. Четете диалозите на глас. Изследвайте всяко действие на героя под лупа – може ли да го направи (за това време, с тази физика, от това местоположение). Разкази за бъдещето, фентъзи допускат повече фантазия, но всяка не-закономерност спрямо реалния живот трябва да е “обяснена” навреме, не да очаквате, че читателят “си знае”. Обръщайте внимание на най-впечатляващите моменти от историята си, където е най-лесно да създадете фалшива драма. Джон Стейнбек казва “Никога не преувеличавам. Аз просто запомням значимото”. Бъдете скептични дори към собственото писане. Онзи, който ще чете историята ви, ще бъде.
Един от най-добрите съвети, които могат да бъдат дадени на новопрохождащ автор, е да започне овладяването на изкуството на писането с четене и писане на разкази. Пътешествието из чуждите творби провокира анализ и оценка на избора, който даден публикуван автор е направил в съществени моменти от историята си. Писането на разкази учи на прецизност в изразяването, чистота на изразяването, дисциплина. Писателят има възможност да мисли за най-важните аспекти от разказването, без да затъва в тресавището на обема, който може да изпише за да блесне.
Очаквайте скоро в bgstoryteller – как да позволим на сюжета да направлява разказа ни и как да работим с ретроспекцията.
