“Беше нощта на моя най-важен въпрос и моя най-важен отговор…”

Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.

“Докато се връщахме към къщата на Луиза, мълчахме. Павел ме държеше за ръка. Най-свещеният миг – малката детска ръка в моята. „Майната ти, Дядо Боже! Какво ти е направило това чудно дете, че му взе родителите?“, без глас крещях на Господ. Все пак понякога скандалите превръщат връзката между Бога и човека в истинско, реално общуване. Човек съм, имам право да не го разбирам от време на време. Но нямах право да нямам отговор за Павел. Неговото детство се превърна в моето усилие за мъдрост. Ако не бях го осиновил и отгледал, щях да си отида като завършен глупак.

– Михаил, а защо хората се разделят?

– Защото единият от двамата няма какво повече да даде във връзката, дори и да има какво още да вземе.

– И със смъртта ли е така?

– Ако е дошла спокойно и по естествен път – да. Просто човек няма какво да даде повече на живота. Но от живота все има още нещо, което може да се вземе, дете.

– Е, не е ли важно и това, което взимаш?

– Важно е, чедо, ако знаеш какво да го правиш. Първият ти въпрос към теб самия при срещата ти с друг човек нека да бъде: „Какво имам да дам на този човек в нашите отношения?“

– И как да разбера какво имам да дам?

– Задай си един-единствен въпрос: „Как би постъпила любовта?“. Нищо повече.

Беше нощта на моя най-важен въпрос и моя най-важен отговор. Прибирахме се, хванати за ръка. Къщата ми вече я нямаше в края на улицата. Беше равно, красиво и голо. Лампата осветяваше купчините тухли, останали за последно товарене. Нямаше го и любимия ни зид с Демир. Новият живот вече беше започнал. Един багер беше спрян точно под лампата. Утре започвахме да копаем основите на новата ни къща. След въпросите на Павел и след толкова знаци от съдбата тази вечер дори слепец като мен не можеше да не види посланието на съдбата.

Качихме се на етажа на Луиза. Двете с Марина седяха на голямата трапезна маса и преглеждаха някакви документи. Редяха ги на купчини. Марина пишеше нещо на малки бележки и ги лепеше върху тях. Луиза изглеждаше непоклатима като скала. „Това е, стари глупако – казах си гневно, – това е силен човек! Не като теб! Мислиш ли, че по-малко страда за Марина и за детето от теб? Че не ѝ кърви сърцето? Но е там, до нея и ѝ помага да постави ред в живота след нея, в живота без нея“.

Чух последните думи на Марина, когато влязохме.

– Тази банкова сметка е в евро. Тя е с падеж, когато Павел навърши осемнайсет. За образованието му – университет или каквото си избере да учи.

Краката ми се подкосиха. Едва сега реалността се стовари върху мен с непоносима тежест. Всичко се нареди за миг в ума ми – пристигането ѝ през декември, решението да купи къщата ми, сълзите на Лили, болката на Демир. Марина имаше само няколко месеца, за да подготви живота на детето си за години напред. Не знам откъде намираше сили това полупрозрачно същество да мисли за такива неща в такъв момент, но възхищението ми към нея не можеше да се сравни с нищо, познато ми досега. Марина беше изключително храбра жена.

Видяха ни. И замлъкнаха. Очите на Марина бяха рани. Помнех ги от онази нощ, когато се беше свила в ъгъла на стаята ми, но сега тази болка ми се стори вечна. Наведох се към Павел и му прошепнах:

– Иди ми донеси бира от моя хладилник долу!

Щом го чух да отваря вратата на стаята ми с характерното ѝ поскърцване, както си стоях все още на прага, внезапно изрекох без капка колебание:

– Марина, искам да осиновя Павел. Искам да му бъда баща! Заклевам се да направя добър човек от него!

Сякаш цял живот съм чакал да кажа точно тези думи. Струваше ми се, че именно затова съм дошъл на тази земя. Усещането, че вече съм го играл и ми се е случвало, беше повече от ярко. Цялата тази сцена сякаш вече я бях гледал някъде, до последния детайл: как Марина се изправя и се хвърля върху мен, как Луиза е впила очите си в моите и едри сълзи започват да капят по лицето ѝ, как се хваща за устата и изхлипва в шепата си. Не зная дали е дежавю, но е като спомен, който изкопаваш от най-дълбокото на паметта си. Спомен, който е заровен там нарочно, за да те връхлети и да те погълне целия, когато изплува. За да усетиш, че е важно. Много, много важно! Най-налудничаво си мисля, че душата си прожектира бъдещия живот там, някъде горе, при Дядо Боже, сцена по сцена – срещите, разделите, радостите, загубите, преди да слезе долу, на земята. В този калейдоскоп има едни важни, съдбовни сцени, които трябва да запомни задължително, сцени знаци, срещи знаци, които не бива да пропуска, за да не се отклони от избрания път. Същото усещане имах и в деня, в който се запознахме с Марина и Павел. Сякаш си спомнях тази среща. Сякаш вече я бях гледал някъде. Сякаш я бях играл. Сега съм убеден, че ги обичах още преди да ги срещна. Това според мен е единственото смислено обяснение за съществуването на любов от пръв поглед. Просто е „отпреди първия поглед“.

Когато Павел се върна запъхтян с бирата, завари майка си в обятията ми. Люлеех я като малко дете, а тя ме целуваше през сълзи където свареше и докъдето стигаше. Някак нелогично се беше смалила и усещането ми, че люлея и утешавам дете, което си е разбило коляното, не ме напускаше дни наред след това. Тя наистина беше едно дете. Толкова смело в смъртта може да гледа само някой, който не вярва в нея. Децата категорично не вярват в смъртта. Плачех неудържимо, неутешимо. Луиза бе избягала на терасата. Чувах риданията ѝ, които не успяваше да потисне. Луиза е от онези големи жени, които плачат единствено в самота. И много рядко допускат свидетели на сълзите си.

Малкият прегърна мен и Марина през кръста, както си държеше шишетата с бира в ръце. Завря глава между нас, погледна ни отдолу нагоре и каза:

– Спокойно, спокойно! Всичко ще бъде наред. Това е само една илюзия!

Беше единственият мъдър човек в стаята в този момент.”

 

Из романа “Живот в скалите” на Мария Лалева, издателство Книгомания.

Още откъси от романа:

“Нещо ми подсказа, че и тя бе имала своите мръсни прозорци…”

“В очите им аз бях крадецът, който е отнел плът от плътта им…”

 

Неизлечимо болна млада жена и малкият й син пристигат в Стария Созопол. Тук се запознават с няколко души, които скоро стават тяхно семейство: Михаил – бивш популярен актьор и настоящ пияница, Демир – мъдър и благ старец, Луиза – борбена и импулсивна арменка, и баба Настасия – ясновидка и гадателка. От този миг животът на всички се преобръща, а съдбите им се преплитат необратимо в любов, раздяла, смърт, прошка, мистика и усещане за предопределеност.

Драматичната история на ръба между философията и притчата провокира читателя да си задава въпроси, да открива своите лични отговори и да изживее цяла палитра от човешки емоции – от сълзи до смях, от страдание и усещане за загуба до тържество на красотата, любовта и истината.

“Роман за въпросите и отговорите по житейския ни път.

За въпросите, които е добре да зададем първо на себе си.

И за отговорите, които си дължим, за да продължим. Различна, многопластова и емоционална книга. Откровена и вълнуваща.

Роман за прошката и волята за промяна. Усещане за красива книга. Убедителен дебют на популярната поетеса и киносценарист Мария Лалева в прозата.

Смела заявка за сериозна литературна интерпретация на човешките взаимоотношения и избори.”

Георги Тошев, журналист

Мария Лалева е поет и сценарист. Има две стихосбирки: “Личен архив” (2014) и “Не съм ви ближна” (2016), сценарист е на филма “Дамасцена”, а “Живот с калите” е първият й роман.