“От трапеза на трапеза”
Из романа “Хванеш ли самовила” на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.
“Дали я предизвиквах с пипкавата си суетня около масата?
– Никога не умееш да подредиш приоритетите си! – натякваше ми тя. В такива случаи.
А ме уверяваше, че нарочно го правя.
Сега обаче гласът ѝ отекваше само в мене. Но – на всяка крачка. Неизбежно чувах нейните наставления още от заранта, когато подхванах паяжасалите вече тенджери и тави да варя и пека за Бъдни вечер. Разбира се, нищо не правех както се полагаше; определено я изумявах как в дебелата ми глава не бе заседнало поне едно златно правило за майсторското готвене на постни обредни ястия… Е, подредих трапеза. Но не както нейната с поне 21 постни ястия – едва ги докарах до седем. Имаше бобена и картофена салата, лютеница с праз, варено жито, печени фъстъци. Бях купил два вида баклава. Открих дори туршия в голям буркан, но се сепнах, че Вила щеше да я изхвърли – беше от майка ѝ, та сигурно иззимяваше за трета година… Поставих купичка с орехи, фруктиера с три сорта ябълки, три банана и няколко мандарини. Не забравих чесъна и главата лук – разумната предпазливост във времена, когато бродят безплътни сили…
Обаче содена питка не омесих, а купих готова празнична погача. С паричка!
Сложното беше, че аз нямаше да вечерям вкъщи. Седял съм неведнъж сам на Бъдни вечер, откакто познавах Вила, защото тя понякога отиваше с дъщеря си за празниците при тъста и тъщата в Габрово. Не знам дали щеше да повярва, че не ѝ правех напук като обещах на сина ми Яни да посрещна Святата нощ у тях.
Честно казано, точно преди година тя сама ми заяви:
– Твоите не ги искам вкъщи!
Но сега пак можеше да се ядоса, че греша с приоритетите си.
Затова подредих на масата всичко приготвено за Бъдни вечер – ако намине, да не я завари празна. Много ми се искаше да изпълня обредите когато се върна, но не посмях да ги отложа –
нямаше да посегне, ако не бях осветил трапезата. Изглеждаше глупаво да се суетя наоколо, когато вече закъснявах за метрото, но може би щеше да открие, че вече умеех да подредя приоритетите си, като преди всичко забучих църковна свещ в питката и я запалих от фитилчето на кандилото пред иконостаса. Сетне отхлупих купичките с ястията, налях вино в чашите и прикадих.
Много не ми се обхождаше с кадилото из къщи, но мирисът на тамян остава за дълго и нямаше да ми прости, ако пристигнеше и не го надушеше във всяко от помещенията. Затова като поп го размахвах и шептях Отче наш дори в килера и банята…
Преди да се завтека навън, разчупих обредно и питката – къс за Богородица, дял за Къщата, моето парче, нейното, на шпаньолката ми Нари…
Кучето отзивчиво си изяде своето и много се огорчи, че аз не приседнах.
Три месеца бях отбягвал внуците – да не пренасям моите тъмни тегоби до тях. Сигурно пак бях грешал с реда на приоритетите си, защото нямах търпение да влетя при тях. Кристи ме посрещна чак на входа за блока и сякаш ангелче ме прегърна. Не мисля, че я впечатлих, като ѝ разказвах как ме беше пресрещнал някакъв дядо – ама сигурно голям фукльо, защото беше облечен с червен кожух, червен калпак, червени ботуши, пък с бяла брада, и то не хубаво подстригана като моята, ами стигнала чак до кръста му…
– Дядо Коледа! – спести ми останалите подробности.
И надникна в торбата, която носех.
Но подаръците вътре бяха за двете добри дечица. Другото беше Камен и Вила не го познава – той се роди когато тя… замина. На три месеца човек може само да оглежда кой какво пийва и с какво замезва, но живият му интерес издаваше добрия сътрапезник. Кристи наблягаше само на питката и жалко – имаше свежа хрупкава туршия с чудесни зелени доматчета и искрящо бял карфиол, лозови и зелеви сарми, разни постни салати от картофи, с цвекло и бог знае какви други пасирани глезотии. А още преди върховната домашна содена погача снахата беше опекла нейния специален десерт от тиква, пълнена със стафиди, орехи и плодове, подсладени с мед и задушени вътре заедно…
Когато разчупваха питката, много се боях паричката да не се окаже в моето парче – исках късметът да радва техния дом. Така и стана – монетата беше в къса, наречен за Къщата. Но пък Кристи се огорчи – искаше да се падне на нея. Внучката е на четири, много рано ѝ беше за удари по вярата в неизбежно щастливите възможности – едва я убедихме, че така тя пак печелеше, но ще бъде още по-хубаво за всички.
Стоях до към десет и се чувствах върховно. Това вече беше вечерта, за която Вила си струваше да съжалява. Тя обичаше задушевните срещи край масата и приятните неща, наредени по нея за ядене и пиене. Щеше да ѝ хареса всичко, което бяха приготвили – снахата умее да готви много вкусно, а и синът се увлече да помага край нея, та те постигнаха онова, което ние не успяхме – дори подготовката да е част от празника, а не досадно задължение…
Не знам дали бих посмял да повторя този разказ така, ако тя вече чакаше край нашата трапеза. Но само Нари ме посрещна в антрето и радостна рипаше до лицето ми, за да подуши какво съм ял, след което припряно да ме отведе към нашата маса във всекидневната…
Купичките стояха пълни, а виното – до червеното ръбче, с което виното се беше вкопчило в стъклената чаша. Нари веднага скочи на дивана и седнах до нея да хапнем за обреда. Храната в съдинките беше позасъхнала, но кучето държеше на ритуала и опитахме от всичко. Но гладен не бях, а то пък лапаше безсрамно бързо за Святата нощ, та трябваше скоро да го отвлека от масата…
Стана лесно – като донесох постелята. Още щом метнах чаршафа на леглото, Нари скочи на него, а като сложих възглавницата, прилази и легна с глава на нея. Сетне аз се примъкнах до нея и понеже матракът не беше за двама, дълго си дишахме муцунка в нос, преди тя да се подвре надолу под завивката.
Щом се намести в краката ми, замряхме.
Настана времето на ослушването.
Лампата беше изключена, телевизорът – също. Тъмнината струеше отвсякъде…
В такава тишина хората могат само да спят, а който дебне – да влезе.”
Из романа “Хванеш ли самовила” на Христо Буковски, издателство Изток-Запад.
Още откъси от романа:
“Внезапните проявления на любовта…”
“Имам един амулет с разпятие, но с Орфей на кръста. Реплика е на пръстен печат от около III век, намерен в нашите земи. Обичах го, а жена ми се боеше от него. Когато страшното я сполетя, май реши, че ми бе даден за оброк. Струваше ми се смешно – подари ми го издател. Бяха жестоките години на прехода към кошмара на разсипията, политическата наглост, бедността, а той единствен тогава ми плати добре за книга, която сам издаде.
Но тя се поболя. “Носи го, носи… – започна да ми натяква за амулета, – че току-виж се наложи и ти да слизаш в ада за мен!”
Писал съм за тайнствата на Орфей. От много години изследвам подходите към магичните преходи на посветените извън земния триизмерен свят. Добре се продават няколко мои книги за мистерии. Но първо дебнах дълго по границата между нашия свят и измерения, засмукали ненадживени изпитания в миналото ми. Те бяха свързани с жена ми, а тя в един безотраден ден от нейното убийствено лечение ме закле… по мой начин да я върна… после. Как ли очакваше да изживеем вече неосмисленото ни преди щастие в брачно повседневната си обич?!
Какво преживяхме ще научите от тази книга. Тя се чете като роман, защото повествователното чародейство беше задължително условие да се получи резултатът. Много неща ще видите, но дано обърнете внимание, че живеете щастливо, когато осъзнавате прелестта на мига, а не със спомена за него.
Останалото е изпитание за волята, находчивостта и издържливостта.”
Христо Буковски е писател, редактор, журналист, изследовател и историк. Повечето му публикации са по теми от българската история, християнския духовен живот на българите, Богомилското учение и неговото място в духовната култура на България, а богато илюстрираните му исторически очерци “България” и “София” са издадени в луксозни томове на английски, немски, френски, испански, италиански и руски език. Автор е на романите “Буенец за братовчеди”, “Да пукне вещерът, горкият”, “Чия игра играхте, Оббов”, “Версия кивот”, “Обсебени”, а “Хванеш ли самовила” е автобиографичният му роман.
