Ирса Сигурдардотир: Обичам да пиша за герои, които еволюират
Снимка: Lilja Birgisdóttir
.
Ирса Сигурдардотир е определяна като една от най-големите криминални писатели в Исландия. Родена е в Рейкявик, по професия е строителен инженер и продължава да работи като такава. Дебютира с детски книги – има 5 издадени, но първият ѝ голям успех идва с трилърът „Третият знак“, първи от криминална поредица с главна героиня Тора Гудмундсдотир, който веднага е преведен на повече от 30 езика. По-късно излиза самостоятелният трилър „Помня те“, който е и филмиран, а от 2014 година излиза поредицата за следователя Хюндар и детската психоложка Фрея, която българските читатели познават, благодарение на издателство ЕМАС. Първият роман от тази поредица е „ДНК“, следват „Водовъртеж“, „Изкупление“, „Бездна“, „Кукла“, „Падане“ и буквално дни преди международния литературен фестивал в София излезе и трилърът „Плячка“. Книгите на Ирса са преведени на 35 езика и като автор е определяна като един от най-добрите криминални писатели в света.
Разговорът, който следва, е от гостуването на Ирса на Софийския международен културен фестивал на 9 декември 2023 в НДК. Модератор на срещата беше Катя Атанасова.
.
Ирса Сигурдардотир: „Ако не можете да приемете критиката, може би сте в грешния бизнес“
Ирса, как след писането на детска литература избра точно трилъра и криминалния жанр?
Преди да стана писател, аз бях един добър и много щастлив читател. Затова, когато синът ми стана на 8 и не искаше да чете, много се безпокоих за него. Вярвам, че за да станеш добър човек, трябва да четеш много като дете. Тогава ти се поставяш в обувките на други хора, виждаш през техните очи, ставаш много по-съпричастен като човек, и това не се получава, докато гледаш филм и си просто наблюдател на действията на героите.
След като написах 6 детски книги, които се базираха на чувствата на хората, започнах да пиша за неща, които не са за ушите на децата, или, както повечето писатели, прописах за неща, за които бих искала да чета самата аз. Обичам да чета криминални романи, затова и започнах да пиша такива.
.
Всъщност детето остава много важен персонаж в твоите книги. Понякога е жертва, друг път – свидетел, неслучайно детската психоложка Фрея, която помага на полицията, е твой главен герой. Защо детето продължава да заема такава част от твоите книги?
Обществото е центрирано около семейството. И когато има убийство, криминално деяние, децата не могат да бъдат изключени от ситуацията, те стават свидетели на ужасите, които се случват преди или след това. Тенденцията на криминалните писатели в Исландия винаги е била малко или много да игнорират присъствието на децата в картината, а това не е реалистично. Винаги има засегнати деца. Деца биват убити, жертвата е имала деца, убиецът е имал деца, така че е съвсем естествено е да ги имаме като част от цялостната история.
.
Хюндар и Фрея – двамата главни герои в поредицата ти, търпят развитие като личности. Но като читатели ние познаваме и световна криминална литература с герои, като Поаро например, които не се променят. Защо избра образите в твоята поредица да се развиват?
Наистина в романите се срещат два различни типа протагонизъм. В много поредици героят е абсолютно еднакъв във всяка от книгите, което не е по-лошо като подход. Но ако изберете да пишете така, както го правим аз и писателите на криминални романи в скандинавските страни, вие ще развивате своите образи. Много по-реалистично е човек да се променя. Не можете да напишете 30 книги за човек, който остава един и същ, защото в един момент просто ще се изморите от него. Обичам да пиша за герои, които еволюират, защото не искам да стигам до книгата, в която тези герои вече не ми харесват.
.
Как решаваш колко да бъдат книгите от поредицата? Знаеш ли къде ще свърши поредицата, когато започваш?
Не, отначало не знам. Написах 5 книги за деца и си казах, че това е краят. После написах 6 книги от поредица и реших да пиша нещо различно. Докато писах за Фрея и Хюндар знаех, че след шестата книга ще се изморя и ще се наложи да спра, независимо как. Но то става някак органично. В поредицата, която пиша в момента има 4 книги, трябва да напиша още една.
.
Да поговорим за „Плячка“. Това е трилър с напрежение, с постепенно нарастващ ужас. Според „Индипендънт“ успяваш да посееш страх като Стивън Кинг. Как ти се отразяват такива сравнения? Пречи ли ти това, помага ли ти или го игнорираш?
За мен това естествено е комплимент, радвам се, защото харесвам Стивън Кинг, но мисля, че двамата сме много различни. Може би от гледна точка на маркетинга това сравнение е по-добро, отколкото е в личен план.
.
В „Плячка“ има 3 различни повествователни линии и две различни глаголни времена, както и огромно внимание към детайла. В „ДНК“ например имаше зашеметяващи детайли за радиолюбителството, за връзката между радио любителите, човек много подробно можеше и да разбере как работи един дом за деца като институция. В „Плячка“ можем да разберем какво се случва в една радарна станция, организацията на работа там – това са съществени детайли, създаващи тялото на романа. В самата следователска работа на полицията винаги има внимание към детайла, разглежда се последователността на процедурите при разкриването на престъпления, действията в следователските екипи. Как ги пишеш тези романи?
Много обичам да правя проучвания, да надграждам историята, да обръщам внимание на всички детайли. Като строителен инженер съм свикнала да планирам и разписвам съвсем точно как ще се случва даден процес във времето, така че за мен не е толкова сложно да сглобявам всички парченца от информацията. Лично отидох да видя радарната станция, която беше спомената във връзка с книгата. Преди време там са работили 300 души, а сега са само двама. Те ме разведоха, показаха ми всичко в тази изключително странна сграда с дебели стени, предвидена за бомбоубежище при ядрен взрив. И като споменахме детайли, посетих и частта от нея, която се ползваше като хотелска част от служителите и където имаше един чадър, който ми обясниха, че не е шпионски аксесоар, а е там заради птиците, които летят и вършат неприятните си дела върху главите на хората.
.
Да, тази радарна станция в книгата е била построена от НАТО, което освен всичко друго предразполага към случването на странни неща… Но имам един въпрос относно Исландия. За всички нас това е една малка страна с глетчери и студ, но в която цари абсолютен ред и спокойствие, сякаш нищо лошо не може да се случи. Ти обаче разказваш истории, които се случват там. Под повърхността на този привиден ред ли стават тези ужасни убийства?
Навсякъде има добри и лоши хора. Ние в Исландия не сме по-различни, но при нас много трудно може да ти се размине убийство. Това е малка страна, много изолирана, не може лесно да се избяга през границата в друга държава. Навсякъде има хора, изпълнени с омраза и навсякъде има убийства, които не биват разкрити. Аз разказвам за изчезнали хора. Много хора изчезват почти всяка година – понякога това са деца, понякога ги откриват след много години, или никога не ги откриват. Когато някой изчезне в морето, морето връща този човек на брега, но ако падне в глетчер, пещера, никой повече не го намира, а с глобалното затопляне тази ситуация се влошава.
.
А какво те привлича толкова в свръхестественото? Предполага се, че си рационален, разумен човек.
Аз съм рационален, разумен човек, но това, което ме свързва със свръхестественото, е детството ми в Исландия, където и до днес начинът, по който се възпитават децата да бъдат добри, е чрез внушаване на страх. Тролове, баби Яги, имаше и жена, която вареше децата и ги ядеше, но се знаеше, че обича повече вкуса на лошите деца. Спомням си, че и аз така възпитавах децата си. О, толкова е тъжно, много ще ми липсвате, бяхте лоши и ще ви вземе тази баба Яга. Има много истории, създадени специално за деца, отнети от майките им. Както и огромна котка, която изяжда деца, които нямат нови дрехи, тоест яде бедните деца… Ужасно е, не знам на кого му е хрумнало да го измисли. Но, разбира се, е фолклор.
.
Да поговорим още малко за успеха. Още с „Третия знак“ печелиш голям успех. Как ти действа успехът, лесно ли се носи?
Хубаво е да си успешен. Когато напишеш книга, ти искаш хората да я прочетат. Когато обаче си от Исландия, пазарът не е толкова голям, населението ни няма и 400 хиляди души, и да преведат книгите ти е изключително важно. Исландия обаче е толкова малка, поради което е толкова лесно да станеш известен, така че това не е нещо, с което си струва да се хвалиш. Някак е незабележително по очарователен начин, та когато написах първата си криминална книга и моментално станах известна, хората си казаха – О, да, хубава е, но не е уау, защото съм просто една жена сред тези малко хора, която пише криминални истории.
.
Но ти не си известна само в Исландия, а и в света. Какво е да си световно известен писател? Джеймс Патерсън нарича книгите ти възхитителни, вълнуващи, ангажиращи, а той е колега от друга величина.
Да, много е хубаво, особено когато това е автор, на когото се възхищаваш. Щом харесва книгата ти, това топли сърцето ти, разбира се. Хубавото на това да си известен писател и да се четат книгите ти е това, че не си актьор и никой не може да те разпознае на улицата. Може би в Исландия хората ще ме разпознаят, но по света не познават лицето ми, така че не е както да си известен в много други сфери. Когато станах толкова известна с първата си книга, вече бях 35, една изградена личност, така че успехът не ме промени. И сега съм си същата, както преди да започна да пиша книги.
.
Намери ли си ниша в исландската криминална литература или там има традиции, които следваш?
Мисля, че запълних ниша, защото, когато прописах, нямаше жени, които пишат криминални романи, а криминалните романи от Исландия едва сега започват да стават известни, да бъдат превеждани. След 2000 година в Исландия има над 20 нови писатели и всеки един има свой собствен глас. Точно защото традицията е толкова отскоро и отскоро книгите са толкова популярни, мисля че всеки от нас намери своя начин да го прави, никой не копира другия и всеки е различен.
.
Четох в една статия за Исландия, че четенето при вас е едва ли не национален спорт. Толкова ли много четат в Исландия?
Да, наистина много четат, но май както навсякъде по света четенето на книги става все по-рядко занимание. Хората продължават да четат, но не толкова литература, а съобщения и послания в социалните мрежи, кратки описания, статии, вече има и аудио книги. Светът просто се променя. Не се притеснявам, че книгите ще изчезнат. Трябва да се изправим пред факта, че сега, освен книгите, хората имат много повече неща за вършене. Докато бях малка, аз имах две възможности – да чета, или да гледам единствения тв канал, гледахме го вечер, никога през юли, никога в четвъртък, програмата беше много, много скучна, затова бяхме много добри в шаха.
.
България също не е голяма страна. В този смисъл българската и исландската литература са приемани като „малки“. Има някакво стереотипно отношение към приемането ни. Какво трябва да стане, за да се отвори светът за нас?
Не знам. В Исландия например ние нямаме армия, от където следва, че нямаме бюджет за военно дело и тези пари се използват за култура. Но за да пробие литературата извън мястото ѝ на издаване, трябва да се полагат усилия, писателите да бъдат изпращани на панаири като този, да имат възможност да се запознават с читатели, да говорят с тях, трябват също така и добри преводачи – това винаги е било проблем за Исландия, тъй като нашият език, както и българският, се говорят от толкова малко хора.
.
Сигурно както добри отзиви за книгите ти, има и критични. Четеш ли ги, как ти действат?
Понякога чета критики. В Исландия имаме тв предаване за книги и винаги го гледам, за да видя какво мислят критиците за дадена книга. Понякога са несправедливи, но и не всяка книга е за всеки читател, един ще я хареса, друг – не. Ако не можете да приемете критиката, може би сте в грешния бизнес. Трябва да умеете да го приемате. Трябва да осъзнавате, че трябва да си вадите поуки от различното мнение.
.
.
Следват въпроси от читатели:
До каква степен съчиняваш историите си и доколко те са базирани на реални случаи, защото в „ДНК“ начинът, по който са извършени престъпленията, е потресаващ.
В „ДНК“, която е 10-тата ми книга, вече нямаше толкова много начини да убия човек, освен чрез наръгване и застрелване, а исках да направя нещо различно. Просто един вид празнувах десетата си книга, забавлявах се, исках оригинален начин да отнема живот. Разпитвах майка ми и баща ми, които са лекари, как може да се случи това. Така ми дойда на ум за прахосмукачка, която да изсмуче въздуха от дробовете на човека – попитах родителите си дали така може да се убие човек и те ми казаха – да, но трябва да се запушат носа, ушите, всички отверстия, за да няма никакъв начин да влиза въздух от друго място и да се създаде вакуум. Така че – да, забавлявах се, докато убивах по този начин.
.
До каква степен се виждаш с своите герои, съвсем различни персонажи ли са или в тях има някаква част от теб?
Лично съм измислила всичките си герои, пиша техните мисли, как се движат и какво правят, така че, разбира се, има частичка от мен във всеки от тях, но като писател трябва да си доста концентриран, да се стараеш този герои да изглежда по начина, по който искаш да изглежда, да не се променя така, както ти се променяш, трябва да следват линията на историята, която се пише. Така че май няма голяма част от мен в тези герои.
.
Имаш ли писателска рутина – къде обичаш да пишеш, по кое време се случва този писателски процес, има ли някакви специални условия, на които трябва да отговаря обстановката, за да потече текстът?
Пиша там, където е телевизорът, на дивана. И понеже обичам да пиша за студ, много мразя да ми е горещо. Когато ми се е налагало да ходя в чужбина, на някое крайбрежие например, където е адски топло, имам чувството, че ще умра. Казвам си Защо не съм в Исландия, толкова ми е зле. И тогава си спомням за студа в Исландия и започвам да пиша още по-гладко.
.
Намаля ли броят на писателите ви, след като прописахте в този жанр? Най-вероятно постоянно ви подозират, че мислите за убийства и ужасяващи неща?
Все още си имам приятели. Понякога даже ми казват – използвай ме, включи ме в някоя книга. Не мисля, че вече много хора биха искали да са част от моя книга. Всеки път ги слагам в първата глава, след което ги убивам. Повече не ме молят за това.
