“Не ти нося подарък, каза тя. Слава богу, отговори той…”
Из разказа “Коридор 76” от сборника с разкази “Едно възможно начало” на Тодора Радева, издателство ICU.
“April 3, 2007 11:17 PM
ето какво се случи днес:
седя и пиша за пеещите фонтани в пловдив
не се получава, ставам, правя си кафе, взимам бонбон, отварям пощата
и откривам там писмо от приятел
с линк към пеещите фонтани във вегас
беше важно съвпадение
сякаш нещата, които правим, имат смисъл и за друг
сякаш е възможно друг да бъде на твоята честота,
да има среща, взаимност от всякакъв порядък
сякаш не си сам
(разбира се, не говоря за житейска самота в смисъл на потиснатост,
а за космическа самота, която, винаги съм мислила, е неизбежна и абсолютна за всеки от нас)
April 25, 2007 1:12 AM
Съвпадението не е съвпадение, когато е „прихващане“ между сродни души – имате отворен коридор помежду си, тече комуникация. Два космоса, две космически самоти с коридор по средата – така си го представям. И да, вярвам в космическата самота, защото се чувствам по този начин.
А за смисъла не съм сигурен.
Седемдесет и шести меридиан западно от Гринуич минава през земите на племената, които наричат себе си истински хора, търпеливо чакат в студа животното, което ще убият, и през това време дялкат образа му върху кост или кожа, имат различни думи за видовете сняг и предлагат жените си на гостите. Надолу въображаемата линия пресича щатите Ню Йорк и Вашингтон, Карибите и Куба, и легендарната Офир, откъдето идвали златото и скъпоценните камъни за съкровищницата на цар Соломон. Страната на инките; родина на картофите, Сесар Вайехо и Марио Варгас Льоса; с най-високото плавателно езеро, където живеят огромни жаби и хора с черна кръв.
Точно в Перу, на седемдесет и шестия меридиан, се намира селце, което не е отбелязано на повечето карти, а и няма защо. Интерес за туристите представлява близкото плато, където преди хиляди години знаците на племената Наска са имали космически мащаби. През 1920 г. при полет със самолет случайно е установено, че старателно издълбаните непрекъснати линии върху платото образуват огромни фигури – оприличавани от въображението на кондор, маймуна, паяк, колибри… Дали това са били напоителни съоръжения, своеобразни култови храмове, образи на забравени богове, или писта за извънземни – така и никой не знае. Има хора, посветили живота си на изследването на тези следи. Те са извървели всеки сантиметър и са събирали парченца от един изгубен и вече необясним свят. Хиляди други пък са ахвали от гледката, която местен хеликоптер осигурява срещу шепа долари. Но все още никой не може да каже със сигурност какво е всичко това и с каква цел е направено.
Той влезе в къщата, захвърли багажа в антрето, наля си питие и се отпусна във фотьойла. Когато папагалът го поздрави с характерното си дразнещо подсвиркване, се усмихна и вдигна чашата си към него. Точно тогава усети мириса на парчета сурова риба в сок от цитруси и люти чушки и видя сака ѝ, метнат на леглото. Няколко пъти се канеше да ѝ звънне, но така и не го направи. Тръгна съвсем спонтанно, в последния момент, и реши, че тя едва ли ще може да дойде. Намери я във вътрешния двор, загърната с шарено индианско одеяло и с неизменната чаша кафе. Тя се взираше в предметите на масата пред себе си, понякога взимаше нещо, въртеше го между пръстите си и се усмихваше. Винаги излъчваше едновременно жизненост и спокойствие. Казваше, че от малка е приела кривия си нос, непохватните си движения, евентуалните провали, направила е грешките си, плащала си е за тях и е престанала да се бори със себе си. Затова е такава. Казваше също, че за щастие, рано е разбрала, че няма как да я подмине това, което действително е важно за нея – подобно прозрение, твърдеше, те дарява със страничен поглед към това, което ти се случва, смекчава напрежението, утаява нетърпението, обяснява глупавите разминавания и напразните усилия и те изпълва с увереност, че нещата в крайна сметка ще се подредят добре за теб. Той се чудеше понякога дали в плановете на Вселената или в заплетените нишки на съдбата е съществувала тази къща в перуанско селце, срещата им днес, дали тя е искала това да се случи, дали е знаела, че той ще дойде. Във всеки случай тя не се изненада, когато застана пред нея. Просто вдигна очи към него: Не ми каза, че ще идваш тук; Нито пък ти на мен. Целунаха се. Тя задържа главата му между дланите си: Честит рожден ден. Нямаше нужда от обяснения или пожелания.
Срещнаха се чрез сайт за запознанства. Той често се подвизаваше там. Поради липса на време за реални контакти, но и от искрен интерес към изобилието от типажи, начините им на представяне, неизбежните лъжи. Имаше отчаяни съпруги; принцеси (от крайните квартали и без половин царство зад гърба си); руси и русомислещи; желаещи бебета или дошли за едно бързо, още тази вечер; поклоннички – на невъзможната любов, Силвия Плат, фразите на латински или фолклора; със списък от непосилни изисквания или очевидни преимущества по снимките; похотливи; алчни; неграмотни; заредени с цитати от Коелю, майка Тереза и фалшивото писмо на Маркес, с порно мечти, феминистки лозунги и отговори на крайно безинтересния въпрос какво искат жените. Понякога му се струваше, че може да изчисли точното съотношение от провали, претенции, колебания и унижения, което неумолимо водеше хората тук. Той, разбира се, ценеше личния нюанс и предоставяше трибуна на всяка единствена по рода си трагедия. Но много бързо разбра колко досадно еднакви са нещастните (и колко лесно предвидими – алчните). Естествено, не предлагаше надежда. Нито отговори. Владеенето на езика и добрият вкус му бяха достатъчни за лукса просто да стои отстрани, да наблюдава, да задоволява любопитството си и само при желание да се показва. Това беше неговото поле за лов, пространството, в което удовлетворяваше собствената си нужда да притежава и първо да задоволява, а после да изоставя.
Беше от най-предпочитаните мъже в сайта. Дистанцираното поведение, ефектните фрази и намеците за скрита чувствителност действаха безотказно. Тя чу за него едновременно от три свои приятелки. Писа му случайно, на шега. Беше неадекватна и си личеше, че няма никакъв опит в подобни сайтове и игрите, които те предполагат. И досега (цели 10 години по-късно) нямаше обяснение защо той реши да се запознаят наистина. Вероятно беше една от онези нелогични и непредвидими случки, които в крайна сметка я водеха до важните за нея неща. Историята им изглеждаше смешна, нелепа и невъзможна. След време сайтовете за запознанства се усъвършенстваха – предлагаха тестове, изчисляваха съвместимост, предсказваха в проценти успехите от бъдещите срещи. Не че това улесняваше връзките между хората. Да, пред компютъра човек можеше да бъде максимално искрен и свободен – по начин, какъвто рядко си позволява в реално общуване. Но компютърът нямаше как да предвиди и избегне последващия сблъсък между телата – с цялото им изобилие от миризми, жестове, собствен ритъм, спомени, непредвидимост. Телата, които упорито не искаха да следват представите на ума, да бъдат просто негови изпълнители. Не можеше да се изчисли и човешката склонност към грешки, правото да вървиш дори срещу собствената си природа. Защото невинаги искаш най-подходящия и никога не можеш предварително (без дългите дни заедно, в изпитанията на общото и споделено време) да решиш кой всъщност е подходящ за теб.
Те се разминаваха в много неща и съвместимостта им сигурно би била отчайващо нисък процент. Първите им срещи бяха провал, паснаха си трудно. Дали е имало някакво мистично проблясване между тях, познание в библейски смисъл, нещо като търкулнало се гърнето, намерило си похлупака или точно теб съм чакал? Нищо подобно. Беше коридор – достатъчно интригуващ, за да поискаш да влезеш в него и да се връщаш вътре отново. Понякога беше тъмно, дори страшно, случваше се да се сблъскат с неразчистени отпреди боклуци или остри предмети, захвърлени от други, попаднали тук по погрешка. Понякога той дълго обитаваше нови пространства или просто нямаше нагласата да влиза тук. Имаше месеци, в които коридорът оставаше пуст и съществуваше само заради писмата между тях. Но после идваха отново. Защото се оказа, че този коридор отваря много врати – някои връщаха към ъгли от вътрешния им свят, които не бяха съзнавали досега, други откриваха нови места, които не бяха подозирали, че съществуват, а една врата ги отведе в тази къща, на седемдесет и шестия меридиан, в някакво си село в Перу.
Негов приятел астролог беше гледал хороскопите им и беше изчислил, че това е мястото, определено за тях двамата, където ще се чувстват максимално добре заедно. Той беше дошъл и купил тази къща – проста, едноетажна, с няколко стаи и голям вътрешен двор. Никой друг не знаеше за нея. Докато ги нямаше, я поддържаше една едра жена от селото, която ги научи да правят севиче и им подари няколко фрази на кечуа. Беше тяхно пространство, независещо от външния свят. В него времето течеше бавно, според собствените им представи. Понякога се уговаряха и идваха заедно. Друг път всеки пристигаше сам, без да се засичат. Оставяха си различни бележки, предмети, следи – не знакови или подбирани специално. Случайни неща, които желаеха да споделят, парченца от определен ден или настроение. Имаше ги принтирани профилите им от сайта за запознанства и най-интересните им разговори и мейли, снимки от различни периоди, дискове, книги, билети от концерти, съкровища от морския бряг.
Той извади от багажа си бутилка 18-годишно уиски и седна до нея. Не ти нося подарък, каза тя. Слава богу, отговори той. Тя въртеше кутийка с тайно чекмедже, от което излизаше мелодия, ако успееш да го отвориш. Смятам да поостана, каза тя, когато от кутийката се чу припевът на Glory Box. Той имаше същите намерения.
По земята съществуват безброй мислени точки по географската мрежа, където хората се срещат или разминават. И безброй коридори – действителни или само в копнежа, които се отварят и отвеждат на неподозирани места, или си остават запечатани и пусти. Ние постоянно се движим и линиите на живота ни – непрекъснати, случайно или старателно издълбани – може би образуват някаква фигура. Ако ги погледнем отгоре.”
* * *
Из разказа “Коридор 76” от сборника с разкази “Едно възможно начало” на Тодора Радева, издателство ICU.
Разкази за болките, травмите, лутанията и самотата на съвременния човек. Герои, които се разравят до безкрай, търсещи нещо, по-голямо от себе си, нещо, на което да принадлежат.
*
Тодора Радева събира в сборник стари и нови истории за болките, травмите, лутанията и самотата на съвременния човек. Герои, които се разравят до безкрай, търсещи нещо, по-голямо от себе си, нещо, на което да принадлежат. Началото на тези разкази често е малък жест, дребен детайл, разговор или обикновена ситуация, които отключват сюжета – към Борисова градина по време на първия дъжд през септември, към Капана или Главната, селце в Перу, мотел или панелен квартал – и го насочват навътре, към раздробения на парчета собствен свят, който би могъл да се слепи чрез любовта, чрез миналото, чрез изкуството, но много често си остава рана.
Потапящи истории, които белязват. Истории, които имат пряма и сурова връзка с неврозите на днешното.
Мъж, който тръгва да търси неизследван ръкопис, но открива любовта. Жена, хипнотична и пристрастяваща, която живее в болка и празнота. Друга жена, която не може да скъса оковите на упражняваното срещу нея насилие. Птица, заседнала в комин. Художник със сковани от артрит ръце. Двор с люляци. Седем чифта разхвърляни обувки. Образи, които оставят следи.
