Антония Апостолова: Нека героите сами се пишат
Три са причините, поради които разговаряме отново с Антония Апостолова. Излизането на новия ѝ роман преди няколко месеца събуди емоциите по предишната ѝ книга, предишното ни интервю и усещането за голям автор, който щедро споделя опита си с начинаещите писатели.
„Нас, които ни няма“ е една от най-чувствените книги за любовта, при това любов голяма, споделена, истинска, дълбока, автобиографична. Любовта на двама 16-годишни младежи – Мартин и Антония, които я изживяват по най-красивия и осезаем начин – чрез изповед в писма. Това, което прави романът забележителен, е, че част от писмата са съвсем автентични, само леко редактирани за целите на литературата. Прозрачни, чисти и поетични, любовни писма.
Любовта и Бургас. Неповторимо е усещането за Бургас в новата книга на Антония Апостолова. С улиците си, забележителностите и забележителните хора – поети и артисти, с жаргона и целия дух на 90-те. Това превръща произведението в едно от най-бургаските обяснения в любов!
Романът на Антония носи гласа на няколко от разказите в предишната книга на авторката, сборника „Потъване в мъртво море“ – с живописния език, самовглъбеност до степен на изключване от света, което води до създаването на шедьовър. Този глас е все така един от най-богатите гласове в модерната българска литература.
За мен е невероятна чест да разговарям отново с Антония Апостолова за вдъхновението и писането на романа ѝ „Нас, които ни няма“.
Антония Апостолова: Промените в нас се случват буквално всеки ден и това неизбежно се отразява в писането.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: личен архив
Тони, знаеш ли какво усещане имах, когато започнах да чета романа ти? Че някъде вече съм усетила загатването на историята и съм искала да чета повече за нея. Естествено, историята на разказа „Елегия за Емма–Лена” не е същата, но гласът, атмосферата, нещо… Как се вдъхнови за „Нас, които ни няма“?
Да, тази връзка е съзнателно търсена. Още тогава имах идея да пусна тънки нишки не само между отделните разкази (внимателните читатели биха открили няколко такива в сборника „Потъване в мъртво море“), но и между отделните си книги. В този смисъл можем да си представим героя от „Елегия за Емма–Лена” като алтернативна или пораснала версия на протагониста и разказвача Мартин от „Нас, които ни няма“, със същата чувствителност и възрастови специфики. На самия Мартин планирам, поне засега, да дам много кратка роля в ръкописа на новия роман, по който работя в момента. В известен смисъл това е заявка, че героите ми обитават една и съща психологическа и емоционална вселена, че се (раз)познават, че носят гените на един и същ родител.
Що се отнася до вдъхновението, то дойде с вестта за смъртта на Мартиновия прототип преди много години. По принцип изпитвам болезнена носталгия по миналото, но като че ли по-скоро по неживяното от мен, предшестващото ме, абстрактно възможното, а не по моето собствено. От него, за добро или зло, не бих искала да се върне нищо. С едно изключение – Мартин. Най-чистото, най-дълбочинното, най-абсолютното ми първо изживяване на любовта и единението, което така си и остана непостижима мярка. Трябваше да го спася в този полуизмислен, полуреален разказ.
*
Колко време писа и редактира романа?
Непрепоръчително и неразумно дълго. Може би близо 20 години. Не го правете, защото ще оголите археологическите си пластове, и както вие, така и редакторът трудно ще се справи с тях. С изглаждането им. С уеднаквяването на светогледа, езика, чувствителността. Рискувах този текст да се получи малко несходен, несресан, хипарлив. А може би това е само усещане и съвсем не е така в очите на читателя – не знам. Това, което обаче открих за себе си напоследък, е, че ако човек не пише всеки ден, продължавайки от последното оставено изречение, буквално губи контрол върху целия свят от историята, героите му – като деца, за които трябва да се грижиш всеки ден – започват да се губят из стаите на въображението. Промените в нас се случват буквално всеки ден и това неизбежно се отразява в писането. Затова е важно една книга да звучи като писана от един и същ човек.
*
Имаше ли представа за структурата на романа, характерните особености на всяка от гледните точки, финала, още преди да седнеш и да започнеш да пишеш, или тези писателски решения вземаше на различни етапи от писането? Как решаваш каква част от една истинска история да предадеш, и каква – да скриеш във фикция? На какво основание избираш дали да съхраниш прототипите, или да придадеш по-голяма литературна стойност на произведението? Много въпроси, знам, но съм много любопитна J
Не и да. Да, що се отнася до „Антония“, в която разказвам автобиографично собственото си семейство и затова там творческият процес беше по-тегав, тъй като истината всъщност е враг на писателя – тя потиска и извива ръцете на измислянето, т.е. на самото творене, и често резултатът е изненадващ. Често тъкмо онези реални места, предадени едно към едно, читателите намират за недостоверни и по-малко интересни, колкото и странно да е това. Като че ли винаги търсим приказката, нагласеното от въображението. По този повод сега се сетих, че някъде имаше читателски отзив, и то от жена, според който героят на Мартин мислел твърде женствено. Вероятно, ако го измисляше някой от писателите ни алфа-мъжкари, той действително щеше да спази всички стереотипни очаквания към един герой мъж. Малко ми е тъжно, че същото клише очакват и жените читателки. Истината обаче е, че такива мъже като Мартин съществуват, че тази объркана, крехка, сантиментално-цинична душа е самият той.
Така че от Мартин имах само познанието за характера, чувствителността, страховете и начина му на писане (писмата му в книгата са истински, макар и редактирани от мен за целите на книгата, така че дадоха тон на езика, който е смесица от разговорност и жаргон с висока поетичност), както и факта, че семейството му е разделено – всичко друго трябваше да съчиня, но така, че то да звучи органично за героите. Превръщайки Мартин в разказвача на тази история, аз вече бях взела първото и най-важно решение – да използвам една от най-силните способности на литературата: да спасява. Дадох му време, а оттам и способността да си спомня назад в него, а със себе си постъпих така, както става в романа, буквално в последния момент.
*
А имаше ли съмнения относно дължината на текста? Питам те, защото романът в огромната си част не представлява повествование, поради което и трудно би могъл да бъде разказан еднакво от всеки, а главно описания и разсъждения на героите ти – неща, които сигурно всеки редактор смята, че най-лесно могат да се съкратят. Такива откъси обаче не се режат лесно, защото именно те придвижват историята напред и всяко орязване на „пътя“ на героя до достигането на определено осъзнаване или решение ще направи историята недостоверна, не мислиш ли?
Имах съмнения. Но редакторът ме успокои, че всичко е наред и не се налагат големи промени. Аз, като един съмняващ се човек, продължавам да се тюхкам и да се страхувам, че е можело и иначе, но това е така с всеки един текст, който отново препрочитам след време. Тук е много важно да се вземе предвид жанра на романа. Аз го възприемам като „обяснение в любов“ (съвсем различно от „любовен роман“). А какво е то, при това на шестнайсет? Ами то (нека си го представим като обяснение на умен и чувствителен тийнейджър в писмо) е многословно, объркано, разсъждаващо на празни обороти, без строг „сюжет“, с лирични или патетични отклонения, с много описания на обекта на любовта, ту със сантиментални признания, ту с изказани съмнения и страхове, и т.н. Опитала съм се да играя по самия ръб на всичко това, като го взема и го вкарам в една по-ясна хронологична сюжетност и в речта на един вече пораснал спомнящ си разказвач, пренесъл се в младостта си. Що се отнася до Антония, там жанрът е „писмо“ и не можем да очакваме остросюжетност, а сбор от много преразказани истории, където на фокус е тяхното възприятие над буквалното. Не виждам смисъл с изрязването на „разсъждения“ (каквото и да значи това), защото именно те, заедно с действията на героите, до голяма степен дават яснота за характера им.
*
Основен герой в романа ти е Бургас – като човек, който от толкова години се връща в града само за да се види с близките си и по време на отпуски, за мен бе изключително скъпо споменаването на емблематични, а и не чак толкова познати места, улици, образи, поети. Каква е целевата аудитория на романа ти? Получавала ли си досега отзиви от небургазлии, лесно ли четат за място с такова собствено присъствие, което не познават?
Да напишеш роман за един конкретен регионален град, град, който не е Рим в книгата на някоя обикаляща света депресирана американка, си е огромен риск, предполагам 🙂 Да добавим тук и конкретното време на действието, както и възрастта на героите, и опасността таргетът силно да се ограничи става огромна. Слава Богу, поне досега имам еднакво ангажирани реакции и от бургазлии, и от небургазлии, и от мъже, и от жени, и от много възрастни, и от по-млади – което впрочем ми е странно, особено в графата „възрастни мъже“. Разковничето може би е в това, че историите за любов са универсални, докосват всеки – дали през идентифицирането сега или през спомнянето за преди. А и нека все пак си кажем, че Бургас не е кой да е град, че има особено присъствие в живота и емоциите на хора от цялата страна, че е люпилня на артисти и притежава атмосфера, която е разпознаваема от мнозина. Пък и всичко е до самия автор – нека си спомним за странджанските села и Бургас на Керана Ангелова, за Русе на Иван Станков, за Видин на Владимир Зарев, за Ямбол на Христо Карастоянов, и т.н. Иначе книгата все пак не е само за 90-те и тяхното поколение, но засяга и няколко други десетилетия.
*
Какво е посланието, което ти се иска да достигне до твоите читатели с този роман?
Онова, което може би трябваше да бъде мото на цялата книга и което присъства като цитат вътре, а именно последното изречение от романа „Соларис“ на Станислав Лем, любим на Мартин: „Не знаех нищо, но твърдо вярвах, че не е минало времето на ужасните чудеса.“ Посланието е, че в Океана (пак по Лем) на страха ни живее надеждата. Че в неговата неведома и измамна люпилня на образи трябва да разпознаваме и пазим оригиналите. Че любовта вижда. Че загубата е особен вид трупане на липси, които живеят в нас и ни определят. Че в цялата си счупеност човек може да бъде истински (една от ключовите думи в романа) – и това понякога оправдава всичките му несъвършенства.
*
В предното интервю ми каза, че мисълта ти така тече, „по усукан, образен, поетичен начин“. Как обуздаваш коня? Как разбираш, че си се разпиляла, че не си преминала в поток на мисълта, която те отклонява от предначертания път?
Трудно, макар че се учи. Със сигурност през годините съм преживяла няколко етапа на „обуздаване“. Препоръчвам обаче първо да се пише всичко, да се „излива“, а чак след това строго да се чисти – отново и отново. Нещо като прочистване на градината от плевелите. Ако още от начало се опитваме да пестим, може и цветята ни да не се хванат, а по някой друг бурен е добре да има за контрапункт. Така или иначе моята проза не е прозата на „какво става и ще стане“ (той се събуди, закуси, отиде, направи, загуби, върна се, спечели) – а прозата на себевглеждането, на разнищването на сюжетните нишки, докато се усети тъканта им. Езикът също е начинът да мислим събитията.
*
И сега един въпрос, който обичам да задавам на големи автори, защото само те са достатъчно откровени да ми отговорят: кого се опитваш да впечатлиш с писането си? Има ли образ на твой роднина, близък, критик, колега-писател, когото често си представяш, докато пишеш, и когото свързваш с мисли като „дали би харесал/а това?“, „дали би решил/а, че ставам по-добра“?
Опитвам се да впечатля разбиращите и пишещите за литература, най-капризните и взискателни читатели, но да развълнувам абсолютно всеки. Но като че ли май се опитвам да впечатля и развълнувам преди всичко себе си и някакъв въображаем, не конкретен образ на читател, който много прилича на мен, мисли като мен, преживява като мен. Да, нарцистично е. Малко ме е страх от решения, отговарящи на въпроса „дали би се харесало това?“, защото може да е път към стереотипи и клишета. Опитвам се да избирам не типичното, не очакваното, не логичното. Колкото и да искам максимално широк брой читатели да ме „усетят“, при това положение май сама отрязвам клона си.
*
Кажи ми кога се роди заглавието на книгата?
Роди се от последното изречение на романа. Малко по логиката на онова, че сме щастливи там, където ни няма. От една страна внушението е за окончателност, за нещо, което никога няма да се върне, за хора и места, които времето е отменило. От друга страна е възможност да съществуваме като свои античастици в антивселена (прочелите романа може би ще си спомнят тази теория). Признавам си, че харесвам това заглавие – то изразява целия светоглед на героите ми.
*
Даде ли на някого да прочете ръкописа на „Нас, които ни няма“, преди да го изпратиш в издателството?
Да. Но не го препоръчвам, или поне съветвам с това много да се внимава. Изберете един единствен човек и се вслушайте (донякъде) в съветите му, но вземете сами окончателното решение. Колкото повече читатели, толкова повече възприятия и съответно изисквания, което може предварително да отнеме текста от вашия контрол.
*
Върху какво работиш в момента?
Работя по следващия си роман, чието работно заглавие е „Писмо до Йоав“. Както загатва заглавието, това ще е израелска история, която стъпва и на родна земя. Един баща пише „обяснително“ писмо до сина, когото изцяло е изоставил след развода с майка му (българка) – решение, взето по убеждение, че това ще е по-добре за момчето, но и базирано на факта, че самият той винаги е чувствал родителите си като преодолима даденост, а близостта като съществуваща извън семейството. В това писмо той всъщност много повече разказва историята на близките около себе си, на предишния си брак, на новата си връзка. Много са героите. И отново използвам прототипи – в Израел, които могат да ми се разсърдят, но все пак в огромната си част измислям. Струва ми се, че ще се наложат и доста бележки под линия относно израелските реалности, освен ако не реша да оставя всичко на читателите и „Гугъл“. Новото е, че в този текст най-сетне май преобладават историите, а езикът е обуздан. Това би трябвало определено да разшири целевата аудитория.
*
Кой е най-лошият писателски съвет, който някога си получавала?
Да знам отначало докрай какво и как ще се случи в историята и да профилирам предварително героите си. Не, винаги започвам от първия ред и вървя изречение по изречение. Нека героите сами се пишат.
*
В предишното интервю посъветва начинаещите писатели и читатели на bgstoryteller да изпипват текстовете си докрай, да не раздават за четене ръкописа си на твърде много хора, преди да го изпратят в издателство, както и да четат много. Имаш ли какво да добавиш след третата си книга? Какъв е твоят съвет към начинаещите български писатели?
Съзнателно да работят по заобикалянето на клишетата – клишетата в мисленето и в езика. Ако ли не – да е ясно, че играят с тях, че съзнателно ги използват. Това е като упражнение, което с времето се превръща в инстинкт. Защото дори типичното и очакваното могат да се кажат по неочакван начин.
