Ирен Леви: Откакто се научих да пиша, не съм спирала

Ирен е от онези автори, с които знаех, че ще правя интервю от първата страница на  книгата. Живописен език, изящество в избора на думи и нанизването им в поетични изречения, които увличат, омагьосват, теглят напред с разгръщането на историята, а историята – ах, историята ме завладя от първата дума!

Ако обичате да четете, след „Ангелски данък“ е много вероятно да сте по-придирчиви към следващия роман. Ако и пишете, напълно възможно е да усетите влиянието на Ирен като автор върху вашия текст. Другото, което искам да похваля в книгата, е находчивата ѝ структура в две сюжетни линии, които се развиват паралелно и накрая се събират, а героите са толкова магнетични и осезаеми, все едно са хора от реалността.

Ето накратко историята: Моника и Микеле са щастливо женени и освен това са богати, красиви и успешни. Живеят във великолепно имение, сгушено сред лозята на Сицилия и имат всичко. Единственото, което им липсва, за да бъде животът им съвършен, е дете. София е млада и очарователна художничка, която е безкрайно разочарована от неуспехите и обратите в живота си. Тя ще плати своя „ангелски данък“, за да промени неписаните закони на сърцето…

Обичам да разговарям с автори като Ирен за писането – всеки, който умее да пише така омагьосващо, има какво да каже за занаята. Ирен, освен всичко друго, и говори прекрасно, откликва на творчески въпроси, не пази тайни за магията си, всеотдайна е. Именно затова това интервю се получи невероятно интересно и би било много полезно за всеки начинаещ автор – радвам се, че с този разговор Ирен ще стане още по-близка на читателите и пишещите хора.

Ирен Леви e журналист по професия и е позната като лице от малкия екран. В последните 10 години е сценарист и водещ на социалното предаване „Малки истории“ (БНТ 1), а зрителите свързват името ѝ и с предаванията „Небивалици“ и „Голите ангели“. Ирен е и сценарист на документални филми. Създател е на Ателие за фантазии, което развива детската креативност, и е автор на книгите „Хмутовете“, „Последно повикване“ и „Голото плашило“.

 

Ирен Леви: Харесвам моментите, в които Животът е толкова дързък, че надхвърля въображението на всеки автор…

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Александър Нишков

 

 

Ирен, искам да ти кажа, че пишеш страхотно. Толкова живописно, магнетично, поетично, някак класическо, като преведен западен шедьовър. Как, кои автори, кои книги формираха този писателски глас?

Благодаря ти! Много силни думи. Прибирам ги на топло в сърцето си 🙂 .

Любимите ми автори, подредени един до друг, без претенция за градация, изглеждат така: Габриел Гарсия Маркес, Исабел Алиенде, Жак Превер, Борис Христов, Дамян Дамянов, Валери Петров, Ханс Кристиян Андерсен, Астрид Линдгрен, Туве Янсон, Ромен Гари, имам много любими и сред българските класици – Димитър Талев например… Но не мисля, че само писатели и поети са формирали мисленето ми. Обожавам сюрреализма в киното и живописта – помня, че бях изгледала страстно всичко на Луис Бунюел и бях научила почти наизуст автобиографията му. Още помня пасажи за любимото му мартини. От художниците обожавам Магрит, Дали, Хуан Миро. От архитектите любим ми е Гауди. Всичко това се отразява на мисленето и писането.

*

А как и кога се запали по писането? Спомняш ли си нещо за първите си писателски опити?

Откакто се научих да пиша, обичам да го правя. Първите ми творби бяха на испански. Тогава живеех в Куба. Обичам да разказвам за приза “Най-умното кубинче”, защото е една от най-скъпоценните награди в живота ми, макар действието да се развива в малкото училище във Варадеро “Бартоломе Масо”. Представи си изпит след първи клас. Всички кубинчета и аз, пременени с бели ризи, панталонки или сукманче. Навън е жега, климатикът е непознат уред от бъдещето, а ние се потим над задачата “Свържете думите на дъската в изречения.” Аз успях да ги свържа и в история. Затова получих приза. Но преди да ми го дадат, сформираха комисия, която да се убеди, че умея да говоря и пиша на испански език и не е станала някаква грешка. Аз не знам дали умеех да говоря, но умеех неспирно да бърборя на испански и нямаше как, наложи се да ми дадат сертификата. Отговорът ми на въпроса ти е – откакто се научих да пиша, не съм спирала. Като малка пишех стихове, с които майка ми много се гордееше, а аз предпочитам първите ми опити да останат дълбоко зарити в миналото. Майките са много пристрастни, нищо не може да ме разколебае по този въпрос.

*

Как се вдъхнови за историята на „Ангелски данък“?

Имам скъп на сърцето ми човек, на когото тази история се е случила. Без детайлите – без виното и без Сицилия, тях ги измислих аз, защото нямам необходимата информация, за да разкажа историята, без да я донарисувам. Но въпреки че съм журналист, никога не съм смятала, че фактите са най-важното. Всички се раждаме и всички умираме – факт, но най-интересното е отвъд факта, в детайла, в обрата, в малките мигове. Но, моля те, позволи ми сега бързо да си противореча. Вярвам в мисълта на Андерсен: “Най-хубавите приказки ги създава самият живот.” Харесвам моментите, в които Животът е толкова дързък, че надхвърля въображението на всеки автор.

*

Спомняш ли си кое дойде в по-завършен вид първо – героините или историята, финалът или разгръщането на сюжета?

Най-напред беше идеята. Бях обладана от мисълта какво е да родиш дете, което трябва да подариш. Самата аз, като майка на две деца, се опитвах и опитвах да си го представя. Докато пишех, ме обзе усещането, че нашите деца не са задължително наши, че в света всички сме родителите на всяко дете или поне така би трябвало да бъде. Усещането за Мое и Твое прави големи бели на този свят. За всички деца би трябвало да мислим като за наши.

А финалът ми беше по-ясен от началото. Но не винаги съм знаела как да стигна до него.

*

Наложи ли се да правиш проучвания във връзка с тематиката? Звучиш достоверно през цялото време!

Да, трябваше да проверя някои неща. Законодателството в Италия например. Но проучването не ми отне много време. За да съм сигурна, че медицинската част е издържана, помолих моя приятелка лекар да прочете романа, преди да го предложа на издателството. А по тези места в Сицилия, където се развива действието, бродих два пъти – веднъж, когато се влюбих в тях, и втори път, когато отидох на проучване, свързано с книгата. И това, заедно със самото писане, е любимата ми част 🙂 …

*

Романът ти има страхотна структура и изненадващ финал. Кога се роди тази идея – в процеса на писането, или от самото начало реши, че така паралелно ще пишеш двете сюжетни линии?

Харесвам паралелните сюжетни линии, които хипотетично се пресичат като две успоредни прави в безкрайността. Това отговаря на убеждението ми, че всички по един или друг начин сме свързани и животите ни рано или късно се докосват. С някои хора пътищата ни се сливат, с повечето се разделят, но все някога чуждото щастие или чуждата болка се отразяват върху нас. Всички ние сме част от другото и другите са част от нас. Тук е мястото за любимото ми тристишие на Борис Христов:

“Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,

разместваш въздуха

на цялата вселена.”

*

Красиво. И аз съм със същото убеждение. А твои ли са стиховете в романа? И прозата ти звучи поетично – бих се обзаложила, че са твои!

Печелиш. Мои са. 🙂

А колкото до поетичната проза – има такава, – мисля, че някои писатели пишат като писатели, а други пишат проза като поети.

*

Имаш такива прекрасни изречения, цели параграфи! Лесно ли се раждат, или ги шлифоваш в внимание и педантизъм?

Прекрасните изречения се раждат лесно. Появяват се обаче и други, които не намирам за прекрасни – тях шлифовам, колкото пъти се наложи, докато нищичко в текста не ме дразни.

*

Чакай да те питам още нещо: как ти хрумна идеята за онзи „любовен ресторант“? Има ли такива ресторанти?

Не знам да има. А би трябвало, нали? Чудя се дали някой е готов да инвестира в него? Идеята мога да я разгърна доста…. 🙂

*

Колко време писа „Ангелски данък“?

Няколко години. За жалост нямам много време да пиша. Аз съм човек, който е отделил необходимото време на децата си, работил е паралелно на няколко места и си е носил работа вкъщи. Писането за мен е убежище и удоволствие, но за да го имам, аз се лишавах от другата ми страст – сънуването. Уморените хора, които спят малко, не сънуват интересни сънища. Навремето имах най-сюрреалистичните съновидения, които превръщах в стихове. Първата ми и единствена стихосбирка “Голото плашило” е написана само по сънища. С времето ги загубих. Рядко сънувам сюрреалистично и много ми е тъжно за това.

*

А колко време редактира романа с издателството?

Когато го занесох в издателството, романът беше напълно готов. Не сме променили нищо от сюжета, героите, диалозите, обстановката… Единственото, което редакторът промени, беше словореда на някои места и аз много се изненадах, че явно имам навика да мисля, пиша и говоря наобратно. Не знам защо и не мога да си го обясня, но и нейният, и моят вариант ми се струват еднакво правилни. Разбира се, оставихме редактирания вариант – имам доверие на издателството.

*

Имаше ли промени по текста, които трудно прежали?

Не, нямаше. Ако видя, че промяната е за добро – приемам я веднага. Ако не съм убедена обаче, склонна съм да браня с доказателства всеки пасаж, всяка дума дори, докато с аргументи не ме убедят, че греша. Но от издателство “Ентусиаст” бяха много деликатни, всичко, което пипнаха, беше за добро, не сме имали никакви пререкания.

*

Кой беше най-ценният писателски урок, който научи по време на издаването на тази книга?

Да напишеш нещо хубаво не е достатъчно. Това, една книга да стигне до читателите, е въпрос на огромен късмет. Много качествена литература е отишла в кошчето на самоуверени издатели. Трябва да намериш издателството, което ще те промотира най-добре. Честно казано, когато се запознах с дамите от “Ентусиаст”, имах добро предчувствие, усетих, че съм на правилното място. Не се излъгах. Те са професионалисти от класа.

*

С какво се занимаваш? Как протича един обикновен твой ден? Кога намираш време за писане?

Аз съм от хората, които работят много и винаги държат ума си активен. Не се спирам. Хвърча. Премятам дини под една мишница и някак ги нося, без да ги изпускам. Истината е, че имам подкрепата на семейството ми, което ме разбира. Наскоро реших да напусна телевизията и да се развивам в съвсем друга сфера, свързана с образование. Имам много свежи идеи и достатъчна дързост, за да ги осъществя. За тази цел обаче се отдадох на интензивно обучение цяло лято, а в следващите две години ще трябва да завърша и втора магистратура. Хубавото е, че моето семейство го приема, насърчават ме да се развивам и да вървя по пътя, който си избирам. Безкрайно много ценя това.

А времето за писане ще е някъде между работата, изпитите и евентуално съня. Но знаеш ли, това не ме плаши чак толкова. Повече се страхувам от безсмислието в дните ни.

*

Робуваш ли на определени писателски навици? При какви условия ти се получават най-добре текстовете?

Имам нужда от тишина за самовглъбяване. Да се прехвърлиш в паралелна реалност не винаги е лесно. Обичам да мисля за сюжета и героите, докато се разхождам сама или докато плувам. За съжаление много хрумки си остават под водата, несподелени с никого, забравям ги.

*

А какво правиш, когато писането не върви? Как се справяш с творческите кризи?

Както вече ти споделих, когато занесох романа в издателството, той беше готов, но как стана готов е съвсем друг въпрос. Не знам дали това наричаме творческа криза, но вече споменах, че нямах информация как точно са се развили събитията в истинската история и трябваше да ги измисля достоверни. Моника и София винаги са ми били ясни. Усещах, че образите им са изградени убедително. Но Микеле ми се изплъзваше. Неговите мотиви, неговото поведение, какво от всичко това вижда София, която разказва – сложно ми беше. Изградихме го тухличка по тухличка на вече не знам колко чаши вино и за колко вечери с Мария Арсова – моя приятелка от детството. Тя беше и първият ми редактор. Дълго търкаляхме образите помежду си, добавях, отнемах, вслушвах се в съветите ѝ, защото, макар да не е писател, е четящ и интелигентен човек с остър поглед, а и откровеността помежду ни не е проблем. Тя се оказа безценна за мен.

*

Водиш ли си записки? Случвало ли се е да ти хрумне нещо, да няма къде да си го запишеш и да съжаляваш по-късно, че си го забравила?

Да, много пъти съм забравяла хрумки, защото не съм ги записвала. Струвало ми се е, че точно това няма как да го забравя, но после не съм успявала да го открия в главата си. Разбира се, че съжалявам, но знам, че ще ми хрумне друго.

*

Показваш ли на някого написаното, на чие мнение разчиташ за обективност най-много?

Показвам го на най-близките си хора. Дъщеря ми Теа например е достатъчно добронамерена към текстовете ми, но е и критична, нищо не би ми спестила. Освен това има усет, разчитам на мнението ѝ. Имам скъпи приятели, които биха жертвали от времето си, за да ми бъдат в помощ – споменах Мария, тя се оказа безценна за “Ангелски данък”.

*

Какво обичаш да четеш?

Обичам да чета литература, в която има чувство. Безпристрастни аналитични творби чета само когато се налага. Много са българските автори, които истински ценя. Някои от тях споменах още в отговора на първия въпрос. За да не стане твърде дълъг списъкът, ще добавя единствено тези български писатели и поети, които не само обичам като творци, но и имам щастието да познавам лично. Следвайки случайна подредба, ще спомена с огромно уважение имената на Маргарита Петкова, Добромир Банев, Георги Бърдаров, Здравка Евтимова, Димана Йорданова, Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, Иван Ланджев… и със сигурност пропускам някого.

*

Върху какво работиш в момента?

Ако питаш за нова книга – вече се е настанила в главата ми. Ще бъде за деца на около 9 г. Ако някоя друга не я изпревари, разбира се, с книгите никога не се знае.

*

Имаш ли писателски амбиции? С какви успехи би искала да се похвалиш след 5 години например?

Нямам никакви конкретни планове. Бих се радвала да продължа да пиша, това ме прави по-светла отвътре. Но не бих го правила на всяка цена, а само докато усещам порив. Едва ли някога ще имам много издадени книги, аз не съм от авторите, които бълват книги 🙂 . Веднъж на няколко години се появява нещо мое. Хубавото е, че всяка следваща книга има по-голям успех от предишната. В този смисъл ми е тъжно за “Последно повикване” – тя постла пътеката, но като дебютен роман донякъде пострада, мисля, че можеше да стигне до повече хора.

*

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Има едно стихотворение на Андрей Германов, което много обичам.

.

Пиша стихове, казваш?

И какво от това?–

Стихове пишат хиляди.

Момичетата ги харесвали, казваш.

И какво от това?–

Никое не ме е целунало заради тях.

Бил съм известен казваш.

И какво от това?–

На масата и двамата изядохме по едно парченце.

Все пак, друго било то, казваш.

Право е, друго си е –

имам невроза и кръвно налягане.

Щели, казваш, да ме споменават.

Знаеш ли,

два метра под земята е пълна тишина.

А защо не съм се откажел тогава, кипваш!

А, виж, това не зная.

Нямам сила. Тая работа не е само моя.

Някой диктува.

.

Съветът ми към начинаещите автори се крие в това стихотворение: ако усещате, че Някой диктува, нямате право да се откажете, тази работа не е само ваша. 🙂