“Линията, която свързва всичко…”

Откъс от книгата „Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите“ на Теодора Николова, издателство Жанет 45.

„Трополенето на куфара по каменната настилка отеква в ранната неделна тишина над жужалия до малките часове, сега безлюден Navigli. Водите на канала леко дишат, сивозеленикави като недоспало лице. Едва-едва ръми. Толкова едва-едва, че Ливия не го забелязва. Съсредоточена е върху грохота. Дали прокънтява и зад прозорците на спалните? Раздвижва и забързва очите под клепачите? Преобръща телата сред чаршафите? Разпръсква неделните утринни сънища? Дали всички разбират, че тя си тръгва? И Виторио е там, зад прозорците на една от спалните, гледащи към вътрешни дворове. Двукрилата балконска врата е отворена и сивите ленени завеси потрепват. Чува ли Виторио? Разбира ли, че си е тръгнала? Нещо разсейва концентрацията ù върху шума от колелцата. Познатото сладко смъдене в ноздрите. Спира и вдишва. Аромат на пръст и на мокри цветя. Неделя е. Всяка неделя е така. Нареждат сергиите за цветния пазар. Колко пъти е ставала рано, слизала е на тротоара, заговаряла се е с продавачите, buongiorno bella, ciao bella, връщала се е с наръч маргарити и книжна кесия със семена за някое сандъче на балкона, изтичвала е нагоре по стълбите, Виторио я е посрещал: „Кафето е готово, Лив“… Повлича отново куфара. Спира до касетките с луковиците. Винаги ù е харесвал контрастът от аскетизма на землените им нюанси като на развяло се под тъмни сводове монашеско расо и бъдещата изкусителност на цветето, загърната в тях. Signora! Signora! Таксито вече е от отсрещната страна на канала и шофьорът ù маха. Чува как покълват с нежно пращене луковиците и заизкачва бавно стълбите на дъговидния каменен мост, понесла куфара, приведена под тежестта му. Шофьорът поема багажа, без да я погледне. Ливия се отпуска на задната седалка и когато колата потегля, си казва: „Това беше“. Серджо, или който и да е той, я наблюдава в огледалото.

– Виторио отдавна знаеше, че ще си тръгнете.

Ливия рязко отмества погледа си от недоспалото лице на канала и се втренчва в отражението на непознатия мъж, сякаш ще разчете смисъла на чутото в обикновените му черти. Какво беше това? Наистина ли го беше казал? Откъде този човек познаваше Виторио? И не само него, а и нея, и отношенията им?

– Казахте ли нещо?

– Да, казах, че Виторио отдавна знаеше, че ще си тръгнете – спокойно повтаря шофьорът и усилва радиото.

Ливия отпуска глава на седалката. Решава да попита нещо, но се отказва. Виторио никога не ползваше такси. Преди много години по-малкият му брат изчезнал. Така и не го открили. Съседски деца разказвали, че за последно го видели как се качва в някакво такси. Виторио останал да рисува вкъщи. Паоло настоявал да излязат да играят, но Виторио бил потънал в рисуването и само му махнал да го остави на мира. „Ядно му махнах“, така ù каза.

„Толкова много обичах крехките му, малко отпуснати рамене – придаваха му изгубен вид, че чак ме болеше от обич понякога. А тогава му махнах ядно и сърцето ми замря, но не вдигнах поглед и не го спрях. Никога повече не го видях.“ Ливия виждаше в очите му тихо затворената от Паоло врата. Често беше мислила какво е да живееш с тази затворена врата. Дълго след изчезването на по-малкия си брат Виторио не докосвал четката и боите. После завършил реставрация, създал си репутацията на един от най-добрите. Когато се запознаха с Ливия, преподаваше в Academia di Brera. Никога повече не очертал и една линия, не нанесъл и една мазка върху чисто платно. Работел само върху наследството, оставено от други таланти. С всеки възстановен пласт, с всяка разбулена прозрачност на оригиналната светлосянка, с извадената наново категоричност или трепетност на някоя линия, с всеки осветен наново нюанс отварял някаква затворена врата в тунела на времето. Малки тържества сред шепота на годините: „но не и онази, не и онази“. Виторио никога не ползваше такси, а сега този Серджо, или както там се казваше шофьорът, беше произнесъл съвсем небрежно: „Знаеше, че ще си тръгнете“. Слуша някаква ретро станция. С двайсет и четири хиляди целувки щастливи препускат часовете, гърми Адриано Челентано. „Сто целувки ми дай, хиляда още, дай ми нови хиляда, сто отново, пак хиляда и още сто целувки…“[1], шепти наум Ливия, все едно реди заклинание или молитва.

– Откъде познавате Виторио – изстрелва внезапно, разпръсквайки щастието на Адриано.

– От линия девет – опитва се да надвика радиото шофьорът.

– Какво е линия девет? – надвиква Ливия двайсет и четирите хиляди целувки.

Серджо рязко спира радиото и я поглежда в огледалото:

– Линията, която свързва всичко.“

–––––––––––––––

 ***

Откъс от книгата „Линия девет, или когато пресъхнаха чешмите“ на Теодора Николова, издателство Жанет 45.

***

Колаж от акварелни фрагменти, „Линия девет“ може да се чете като съвременно японско дзуйхицу – изящният средновековен жанр „по пътя на четката“, или като социална мрежа. Героите населяват конкретен и същевременно измислен град. Случват им се смешни и тъжни неща, в автобуси и таксита, по улици и спирки. Как се разминаваме, когато се срещаме, какво казваме с недоизказаното, как се оглеждаме в миналото си, как се губим и намираме, чуваме и не чуваме един друг, какво остава и какво отминава, къде е красотата, кой ден е добър и кой лош? Фрагментите се подреждат като звезди в съзвездие, за да предизвикат въображението да ги свърже в цялост и да открием себе си в това, което ще видим.

[1] „Безброй целувки“, Гай Валерий Катул, превод Георги Батаклиев