“…децата са готови да се постараят двойно повече, за да избегнат тъгата…”

Из „На смелите се прощава“ на Крис Клийв, издателство ICU.

„Първата ѝ военновременна спасителна операция. Бакъренорусата и неопитна Мери Норт претърси изоставения зоопарк, като се придържаше към все още добре поддържаните алеи. Останала сама, се почувства по-добре. Тайничко извади цигара. Потърка вежда със свободната си ръка, уверена, че жестът ѝ ще прогони чувството за безнадеждност, което започваше да я обзема. Възможно бе да се справи с всички пречки така, все едно изтупва пепел от ръкава си или гони пчела обратно през отворен прозорец.

Вече беше претърсила заграждението на жирафите и бърлогата на големите котки. Дочу покашляне и се промъкна в клетката на човекоподобните маймуни през отключената врата. Закрачи през сламата и стъпките ѝ разнесоха мирис на урина и мускус, а сърцето ѝ заблъска от страх. Все пак едва ли някой служител на зоопарка бе пропуснал цяла горила, докато бе броил пасажерите в товарния вагон за евакуация.

– Излез, Закари Лий, знам, че си тук някъде.

Злокобно бе да стои в клетката на горилите и да гледа навън през замърсеното стъкло.

– Хайде де, Закари, миличък. Така и двамата ще загазим.

Пак покашляне, после шумолене под сламата. Накрая гласец с приятен американски акцент:

– Няма да изляза.

– Ами добре – каза Мери. – В такъв случай двамата с теб ще гнием тук до края на войната и никой никога няма да разбере какви дарби сме можели да разкрием в хода ѝ.

Тя седна до момчето, като преди това разстла върху сламата червеното си яке – с розовата копринена подплата надолу. Трудно ѝ беше да се мръщи. Кой каквото ще да говори за войната, но точно благодарение на нея Мери се измъкна от пансиона точно преди следобеда, в който щяха да имат два часа френски, така че нищо чудно да я очакваше и още някой бонус. Отново запали цигара и издиша дима срещу сноп слънчева светлина.

– Може ли и за мен една? – попита детското гласче.

– Безупречно формулиран въпрос – похвали го Мери. – Но не може. Чак когато станеш на единайсет.                             

Откъм сборния пункт пронизително изпищя свирка. Можеше да оповестява, че към Лондон наближават бомбардировачи, или пък, че децата са разделени на два сравнително равностойни отбора, за да играят бейзбол.

Закари подаде глава от сламата. Мери все още се изумяваше от тъмната му кожа и кестеновите очи. Когато за пръв път видя усмивката му, остана възхитена от розовия му език. Беше си го представяла не чак кафяв, но със сигурност толкова противоположен на розовото, колкото е черната на бялата кожа. Може би синкав, като на гущер. Нямаше да се изненада, ако кръвта му беше черна, а изпражненията – с цвят на слонова кост. Той беше първият негър, когото Мери виждаше отблизо – ако не се броят плакатите, които рекламираха комедийните представления на чернокожи менестрели – и все още едва се сдържаше да не го зяпа.

По косата му бяха останали сламки.

– Госпожице? – попита момчето. – Защо са отвели животните?

– Всяко по различна причина. – Мери започна да ги изброява на пръсти: – Хипопотамите, защото са големи страхливци, вълците, защото никога не може да си сигурен, че са на твоя страна, а лъвовете, защото ще бъдат пуснати с парашути директно в Берлин, за да се бият с големите котки на Хер Хитлер. 

– Значи и животните са във война.                     

– Разбира се, че са. Нямаше ли да е абсурдно, ако воювахме само ние?                               

Изражението на момчето показваше, че преди не беше разсъждавалo по въпроса.

– Колко е седем плюс седем? – възползва се от случая Мери.

Момчето започна да смята със съсредоточеното и прилежно усърдие на дете, решено да продължи поне докато му свършат пръстите. Не за пръв път тази седмица Мери потисна едновременно усмивката си и приятното подозрение, че преподаването може да се окаже не чак толкова лош начин за прекарване на свободните часове между закуската и вечерните светски ангажименти.

Във вторник сутринта, след като взе дневника и преди да раздаде мляко в стъклени шишенца, Мери написа имената на трийсетте и едно деца от класа си върху кафяви етикети за багаж, които завърза за най-горния илик на всяко палтенце. Разбира се, щом ѝ видяха гърба, децата си размениха етикетите. Все пак бяха човешки същества, нищо че все още не си бяха направили труда да пораснат на височина.

И разбира се, Мери упорито ги наричаше с разменените имена, дори момчетата, които се бяха сдобили с име Илейн, и момичетата с име Питър. И го правеше с невъзмутима сериозност. Харесваше ѝ, че толкова лесно успява да ги разсмее. Оказваше се, че единствената разлика между децата и възрастните е, че децата са готови да се постараят двойно повече, за да избегнат тъгата.

– Дванайсет ли е? – попита Закари.

– Кое?

– Седем плюс седем – напомни ѝ той с раздразнения тон, запазен за възрастни, които задават въпроси, без да взимат предвид емоционалната цена на получения отговор.

Мери се извини с кимване.

– Дванайсет е близо до целта.

Свирката прозвуча отново. Чайките с надежда кръжаха над огражденията. Още помнеха кога е времето за хранене.

На Мери ѝ стана тъжно. Обичайният график на целия свят се бе разлетял в синьото небе, блуждаеше с вятъра.

– Тринайсет?

Мери се усмихна.

– Искаш ли да ти покажа? Умно момче си, но си на десет, а все още не се справяш добре със смятането. Предполагам, че никой не си е направил труда да те научи.

Тя клекна в сламата, хвана ръцете му – продължаваше да се изумява, че не са по-топли от ръцете на бяло дете – и му показа как да изброи още седем след първите седем.

– Разбираш ли сега? Седем плюс седем е четиринайсет. Просто не трябва да спираш да броиш.                       

– Аха.                         

Изненаданото и разочаровано изражение, което придобиват момчетата, когато магията отстъпи без съпротива пред логиката.

– А колко ще получиш, ако събереш три седмици, Закари, след като вече имаш две?

Момчето огледа изпънатите си пръсти и вдигна очи към нея.

– За колко време?

– Моля?

– За колко време ни изпращат там?

– Докато в Лондон отново не стане безопасно. Няма да е задълго.

– Страх ме е да отида в провинцията. Иска ми се и баща ми да дойде.

– Няма как родителите да дойдат. Работата им е важна за войната.

– Вярвате ли?

Мери тръсна глава.

– Разбира се, че не. Работата на повечето хора по принцип е безполезна, нали? Статистици, застрахователни агенти и учители по разни измишльотини. Повечето от тях биха били по-полезни, ако рецитираха стихотворения или пълнеха чорапите си с брокат.“

 

***

Из „На смелите се прощава“ на Крис Клийв, издателство ICU. Превод – Невена Дишлиева-Кръстева.

Още откъси от романа:

“Иска се умение да си тъжен на двайсет и три…”

*

„На смелите се прощава“ е роман взрив. Тук любовта е спасение, приятелството – въпрос на чест, а разстоянията сближават. Характерният стил на Крис Клийв е още по-зрял и запомнящ се, а разтърсващите сцени на човечност са на всяка страница.

 

„На смелите се прощава“ е роман за дързостта да бъдеш себе си в немислими ситуации на крайност; за крехкостта на живота и смелостта на мечтите. За Лондон – градът на началата. И най-вече за любовта.