“Хванете я за ръцете и не я пускайте…”

Из романа “Вегетарианката” на Хан Канг, издателство Ентусиаст.

“Апартаментът се намираше на седемнайсетия етаж и беше доста просторен, с южно изложение, заради което се къпеше в топла слънчева светлина. Гледката от прозорците отпред беше скрита от друга жилищна сграда, но от прозорците на задната фасада се виждаха дървета.

– Вече поне няма за какво да се притеснявате. Намерихте апартамента мечта! – каза тъстът, взимайки пръчиците и лъжицата в ръце.

По-голямата сестра на жена ми беше закупила този хубав имот благодарение на приходите от малкия си бизнес – магазин за козметика, който беше отворила, преди да се омъжи. След години усърден труд, докато роди детето си, тя беше успяла да увеличи търговската площ на малкото магазинче три пъти, а след раждането на сина си работеше в магазина само вечер. Съвсем наскоро, когато племенникът ми навърши три години и тръгна на детска градина, тя се върна на пълен работен ден.

Наистина завиждах на съпруга ѝ. Завършил живопис в Художествената академия, той рисуваше, но не допринасяше с нищо за финансите на семейството си. Говореше се, че е получил някакво наследство от родителите си, но парите бързо свършват, когато харчиш, но не печелиш. Ето защо балдъзата ми беше запретнала ръкави и работеше за двама, за да може той спокойно да се занимава с изкуството си. На всичкото отгоре балдъзата готвеше също толкова хубаво, колкото и жена ми преди. Когато видях отрупаната с различни вкусотии маса, внезапно изпитах ужасяващ глад. Вдигнах поглед, за да срещна приятно закръгленото тяло на балдъзата и големите ѝ очи, и слушайки гласа ѝ, осъзнах със съжаление какво съм загубил.

Без да си направи труда да похвали хубавия апартамент, да изкоментира колко добра е храната или поне да попита сестра си дали не е изморена, съпругата ми просто седеше мълчаливо и ядеше ориз с кимчи. С изключение на ориза и кимчито, на масата нямаше нищо друго, което тя би могла да яде. Пръчиците ѝ не се докосваха дори до вкусните салати, подправени с майонеза, защото майонезата беше направена с яйца.

Заради липсата на сън лицето на съпругата ми бе потъмняло до такава степен, че ако някой външен човек я видеше, със сигурност щеше да помисли, че е тежко болна. Тя, разбира се, както винаги беше пропуснала да си сложи сутиен и зърната на гърдите ѝ се очертаваха като две малки петна под тънката ѝ тениска. Преди няколко минути, когато бяхме пристигнали, балдъзата я беше сграбчила за ръката и я бе повела към спалнята, но не след дълго беше излязла оттам сама. Съдейки по разстроеното ѝ лице, съпругата ми сигурно и на нея беше отказала да носи сутиен.

– Колко платихте за апартамента?

– Хм, вчера влязох в сайта на агенцията за недвижими имоти и видях, че като цяло цената на апартамента се е повишила и е почти петдесет милиона уона. Носят се слухове, че догодина ще построят и станция на метрото наблизо.

– Имаш страхотен търговски нюх! – обърнах се към баджанака.

– Заслугата не е моя. Съпругата ми се погрижи за всичко.

Докато двамата водехме любезен, приятен, но доста банален разговор, децата вдигаха шум наоколо, играеха си, закачаха се и ядяха от вкусната храна. Попитах балдъзата си:

– Сама ли сготви всичката тази храна?

Тя се усмихна леко.

– Да, започнах да готвя ястията едно по едно още от вчера. Мариновах стридите по начина, по който Йонгхе ги обича, даже ходих до пазара да ги купя… Но тя дори не ги е докоснала.

Въздухът застина в дробовете ми. Започваше се.

– Я чакай малко. Йонгхе, ти все още ли продължаваш?! Мнението на баща ти нищо ли не значи за теб?! Нали ти обясних…

След гневното порицание на баща им, балдъзата внезапно се включи към укора му, обръщайки се към съпругата ми:

– Ти замисляш ли се какво всъщност правиш? Човешкото тяло трябва да получи определени хранителни вещества. Щом си решила да ставаш вегетарианка, поне да си беше направила разумен хранителен режим. Погледни лицето си, на нищо не прилича.

Баджанакът също се включи:

– Аз наистина не те познах в началото. Бях чул, че си се отказала да ядеш месо, но не можех да си представя, че вегетарианството се е отразило така на здравето и тялото ти.

– Веднага да спираш с тези глупости. Хайде, започвай да ядеш – ето това, това – опитай от всичко! Мина времето, когато нямаше достатъчно храна. Сега има от всичко. Какво ти става?

Тъщата грабна пръчиците си и започна да поставя в чинията на жена ми ориз с печено говеждо, тангсуюк – свинско мариновано в сладко-кисел сос по китайски, такчим – задушено пиле с пържени картофи и люта подправка, октопод с нудли.

– Какво чакаш?! Яж, ти казвам! – изведнъж гласът на баща ѝ се разнесе високо като звука от локомотив.

– Йонгхе, яж. Като хапнеш, ще си възвърнеш силите. Хората трябва да се грижат за себе си, докато са живи, нали? Монасите не ядат месо, защото водят аскетичен и праведен живот. А и живеят в усамотение.

Балдъзата като че ли все още таеше надежда да вразуми сестра си. Децата се бяха укротили и гледаха с ококорени очи жена ми. От своя страна, съпругата ми се взираше в лицата на роднините си и се чудеше каква е причината за внезапното оживление.

За няколко секунди над масата се възцари напрегнато мълчание. Преместих поглед от почернялото лице на тъста ми към съсухрената физиономия на тъща ми – очите ѝ бяха пълни с безпокойство. После се обърнах към балдъзата, чиито вежди бяха извити нагоре от ужас, а после към баджанака, който наблюдаваше случващото се като незаинтересован страничен наблюдател. Върху лицата на Йонгхо – по-малкият брат на жена ми – и на съпругата му можеше да се види ясно изписаният укор към Йонгхе. Надявах се тя да отвърне нещо. Вместо това жена ми просто остави пръчиците на масата пред себе си. Тихо, но ясно послание, което беше изпратила към всички присъстващи.

Безпокойство надвисна над всички на масата като черен облак. Този път тъщата направо грабна едно парче свинско месо и го поднесе към устните на дъщеря си:

– Хайде, отвори уста и яж.

Жена ми стисна устни и изненадано се взря в очите на майка си, които бяха изпълнени с недоумение.

– Бързо отваряй уста. Не ти ли харесва? Хайде, тогава пробвай това.

Този път тъщата грабна от говеждото. Съпругата ми продължаваше да се взира в нея със затворена уста. Майка ѝ остави и него и взе една от маринованите стриди.

– Ти от дете обичаш да си хапваш стриди. Спомняш ли си, че винаги ми казваше как искаш да ядеш стриди…

– Да, аз също си спомням. Затова винаги когато видя стриди, си мисля за Йонгхе.

Балдъзата се притече на помощ на майка си, сякаш фактът, че малката ѝ сестра отказваше да яде стриди, беше най-голямото нещастие на света. Пръчиците, стиснали стридата, се приближиха до устните на жена ми, но тя категорично се отдръпна назад.

– Хайде, яж де. Ръката ми отмаля.

Ръката ѝ наистина затрепери. Неспособна да понесе повече, съпругата ми най-накрая се изправи на мястото си.

– Не ям такива неща.

Това бяха първите думи, които се бяха отронили от устните ѝ тази вечер.

– К’во?! – извикаха едновременно тъстът и по-малкият брат, споделящи един и същ избухлив характер. Съпругата на брата бързо го дръпна за ръкава.

– Като те гледам такава, сърцето ми се къса! Защо не слушаш какво ти казва баща ти? Като ти кажа да ядеш, ще го ядеш!

Предположих, че жена ми ще отговори нещо от сорта на: „Извинявам се, татко. Но не мога да ям такива неща“. Вместо това, без капка съжаление в гласа си, тя отвърна с безразличен тон:

– Аз не ям месо.

Пръчиците се изплъзнаха от ръцете на отчаяната ѝ майка. Ъгълчетата на устните на възрастната жена увиснаха надолу, видимо разстроена, тя изглеждаше готова да заплаче всеки момент. Напрежението беше осезаемо и щеше да избухне всеки момент. Тъстът ми грабна парче свинско, заобиколи масата и застана право срещу жена ми.

Макар и прегърбен от неумолимостта на времето, каленото му от усърдна фермерска работа тяло се извиси над крехката ми съпруга. Навеждайки се, той тикна парчето месо пред лицето на жена ми.

– Хайде, яж! Слушай баща си. Всички ти го казваме за твое добро. Защо се инатиш така? Ами ако се разболееш, какво ще правиш?

Чувайки сърцераздирателната болка в гласа на този голям мъж, очите ми неусетно се напълниха със сълзи. Вероятно всички бяха почувствали същата емоция. Жена ми деликатно избута с едната си ръка едва доловимо треперещите пръчици на баща си.

– Татко, аз не ям месо.

Изведнъж тежката ръка на тъста ми сякаш разряза въздуха помежду им и се стовари върху лицето на жена ми.

– Татко! – изкрещя балдъзата и го сграбчи за ръката.

Все още ядосан, тъстът се изправи, извивайки устни в гримаса. Разбира се, бях чувал за лютия му характер, но за първи път виждах със собствените си очи да посяга на някого.

– Господин Чонг, Йонгхо, елате тук.

След секунда колебание се приближих до съпругата си. Баща ѝ я беше ударил толкова силно, че от бузата ѝ течеше кръв. Гърдите ѝ се вдигаха и спускаха неравно и бързо, дишаше тежко, сякаш най-накрая бе загубила самообладание.

– Хванете я за ръцете и не я пускайте.”

 

Из романа “Вегетарианката” на Хан Канг, издателство Ентусиаст. Превод – Цветомира Векова.

Още откъси от книгата:

“щом нямаше изразени положителни качества, вероятно нямаше и отрицателни…”

*

Красив и непокорен роман за бунта, табутата, насилието и еротизма, както и за необикновената метаморфоза на душата.

Преди да започнат кошмарите, животът на Йонгхе и съпруга ѝ е обикновен и до голяма степен предвидим. Но сънищата – натрапчиви картини с кръв и жестокост – я измъчват и в крайна сметка я принуждават да се откаже от консумирането на месо. Този малък акт на независимост поставя край на обикновения семеен живот и начало на гротескни събития у дома. Съпругът ѝ, сестра ѝ и нейният мъж напразно опитват да възвърнат контрола си върху Йонгхе, докато тя отстоява избора, превърнал се в свещен закон за нея. Скоро опитите им стават отчаяни – те подлагат първо ума, а после и тялото ѝ на все по-натрапчиви и извратени посегателства. Така успяват да подтикнат Йонгхе в странно и опасно отчуждение не само от близките ѝ, но и от самата себе си.

Призната от критици по целия свят и сравнявана с творбите на Кафка, Вегетарианката е мрачно-алогичен разказ за властта, манията и борбата на една жена с оковите на насилието извън и вътре в себе си.