“Тук не съм репортер. Тук съм майка…”

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст.

“19 август 2014 г., вторник

Репортерката

Лекарят си помисли, че сме роднини. Не казахме нищо подобно, когато таксито стигна до болницата, но излязохме от колата с толкова отчаяни физиономии, че хората от охраната ни пуснаха вътре на мига.

Дон разговаря с един гробовно изглеждащ лекар на тайландски, получи се наниз от думи, плаващи нагоре-надолу из регистъра, които предизвикаха съчувствено кимане и усмивки от страна на доктора към мен и Мик.

– Какво му каза? – попитах аз, но Дон изшътка и ме поведе по коридора.

– Няма значение.

– Кажи ми!

– Че си долетяла чак от Лондон, за да се видиш с оцелялото от пожара момче. Той веднага прие, че си част от семейството му.

– Но ти не си му казвал такова нещо… Дон?

Той ми намигна:

– Млъквай. Нали си вътре? Трети етаж, шеста стая. Дава ти пет минути.

Застанах нерешително сред подминаващите ни хора, но Мик ме сръчка:

– Хайде, Кейт. Ще отидем и ще видим дали ще иска да говори с нас. Няма нищо лошо в това.

Кимнах и тръгнах към асансьора.

*

Ето ни в стаята, втренчени в празното легло. Не просто празно: чаршафите бяха прибрани и дюшекът чакаше новите постелки заедно с поредния пациент. Дон излезе да види дали не сме сгрешили указаната стая, влезе отново и поклати глава:

– Това е стая номер шест. Ще потърся медицинската сестра.

Когато се върна, изглеждаше като тъмен облак.

– Тръгнал си е. Подписал е и е напуснал. Сестрата каза, че нямали никакви основания да го задържат.

„И това е станало, докато чаках Мик“, кипвам вътрешно.

– Някакво име? Адрес?

– Не. Каза ми, че информацията е конфиденциална. Искаше да знае кой съм аз. Предполагам, че отиде да търси някой по-висшестоящ. Може би трябва да се измитаме оттук.

– Нали каза, че имаш връзки?

– Имам. Звъннах на моя човек, но в момента е на визитация.

Едва се сдържам да не се разкрещя. „Бяхме толкова близо! Ако бях дошла половин час по-рано…“

Оглеждам шкафчето до леглото за нещо забравено или някоя бележка с име, когато в стаята влизат мрачният лекар и една негова колежка.

– Здравейте – казва тя на английски. – Пациентът в тази стая беше мой, господин Уотърс.

– Всъщност съм госпожа Уотърс – поправям я аз.

Тя ме поглежда объркано.

– Извинете, не е важно – казвам бързо. – Знаете ли къде отиде пациентът ви?

Тя повдига рамене.

– Не. Но полицията може да знае. Дойдоха да говорят с него. Тази сутрин той каза, че иска да си ходи. Нямаше пари, за да остане повече.

– Англичанин ли беше?

– Да. Господин Уотърс. Англичанин.

– Госпожа Уотърс – поправям я отново и се опитвам да прикрия раздразнението си.

– Вие госпожа Уотърс ли сте? – пита ме лекарката.

– Да. Какво друго знаете за вашия пациент? Как се казва?

– Господин Уотърс – отвръща тя.

– Вижте… – добивам усещането, че съм в някакъв безумен комедиен скеч.

– Да не би да казвате, че неговото име е Уотърс? – намесва се Дон.

– Да. Пациентът се казва господин Уотърс.

Струва ми се, че пропадам в пропаст.

– Как е първото му име? – питам, но вече знам какво ще чуя.

Тя се заглежда в някакъв документ и отговаря:

– Джейк.

*

19 август 2014 г., вторник

Репортерката

– Какво става? – пита Мик, сепнал се сякаш от сън. – Познаваш ли го, Кейт?

– Това е синът ми – казвам и се отпускам на стола до празното легло на Джейк.

– Не. Не може да бъде! – възкликва Мик и сяда на другия стол.

– Не мога да повярвам, че е той – казвам и чувам Мик да мълви: „Права си, мамка му!“.

Лекарката и Дон обсъждат нещо на тих глас.

– Защо никой не ми каза? – питам не знам кого аз. – Защо никой не се свърза с мен след влизането му в болницата?

– Той не пожела да уведомим никого – казва лекарката. – Това е негово право, госпожо Уотърс.

– Защо? Защо не е искал да знаем? – извиквам в празното пространство и всички се насочват към мен.

Дон ми помага да се изправя на треперещите си крака.

– Хайде, нека да те заведем до хотела. В шок си, Кейт. Мик, хвани я за другата ръка.

– Тежко ли е ранен? Има ли много изгаряния? – питам, като се мъча да се отскубна от тях.

– Не много тежко – отговаря жената. – Нямаше сериозни рани. Има изгаряния по ръцете, на лявата буза и носа.

Тя говори за дълбочината на изгарянията – повърхностни, и продължителността на възстановяването, а аз се мъча да разбера и да запомня всичко, но съзнанието ми не може да се освободи от образа на Джейк, който се опитва да излезе от горящата сграда.

Паниката, която сигурно е преживял, сега изгаря червата ми. Искам да го намеря, да се убедя, че е добре, но не знам как. Вместо това потупвам дюшека, на който е лежал.

– Той знае ли за момичетата? – обръща се Дон към лекарката и аз си спомням за какво сме дошли.

Жената кима.

– Полицаите го разпитаха за тях, когато дойдоха. Но не бяхме сигурни, че той разбира какво го питат. Когато го доведоха, беше в шок. Първите два дни не можеше да говори, а когато възвърна способността си, не каза нищо. Но това е напълно разбираемо предвид обстоятелствата.

Кимам, сякаш и аз разбирам всичко, но фактите ми се изплъзват.

– И това със сигурност е бил Джейк? – питам аз.

Жената поставя някакъв документ пред очите ми, за да ми покаже. Там са записани датата на раждане и номерът на паспорта му. Моето момче.

В графата „Близки роднини“ пише „Неизвестни“.

– Трябва да се обадя на Стив – обръщам се към Мик, който дава знак на Дон да тръгват.

– Ще ти донеса вода – казва Мик.

Чувам ги да си говорят, докато се отдалечават.

– По дяволите, какво съвпадение! – възкликва Дон.

Набирам бавно цифрите, отдалечавайки момента.

*

„Какво ще му кажа? Какво трябва да кажа? Не знам нищо. Например защо Джейк е бил в този хостел. Какво е правил тук? Какво е правил през последните две години?“

Стив вдига на мига.

– Хей, подранила си. Добре, че току-що се събудих. Колко часът е там? Как мина полетът ти? Пиесата беше чудесна. Ще се опитам пак да взема билети, когато се върнеш.

– Стив, нещо се случи – прекъсвам го аз.

– С Джейк? Какво? Какво е станало? – пита той. Гласът му озвучава цялата стая. – В Пукет ли си вече? Как е той? Може ли да говоря с него?

– Аз съм в една болница в Банкок. Джейк е попаднал в пожар. Пожарът в хостела, заради който съм тук.

– Какво? – вика Стив от другата страна. – Не разбирам. Какво общо има Джейк с пожара?

– Бил е там. Не знам защо. Полицаите са говорили с него. Дошли са в болницата да го разпитат.

– Болница? Полиция? Той свидетел ли е бил?

– Не знам.

– Божичко! Ранен ли е?

– Лекарите казват, че няма опасност. Имал изгаряния по лицето и ръцете.

– Ти видя ли го?

– Не. Тръгнал си е от болницата. Изчезнал е.

– Изчезнал?

– Да, изчезнал. Страхувам се за него, Стив.

– Не разбирам.

– Аз също. Лекарите казват, че си е тръгнал след посещението на полицаите. Не е искал да знаем, че е бил тук. Помолил от болницата да не се свързват с нас.

Разплаквам се толкова силно, че вече не мога да говоря.

– Поеми си три пъти дълбоко въздух, любов моя – казва Стив. – Трябва да разбера всичко, което ми казваш. И искам да видя лицето ти. Моля те, пусни камерата.

Изключвам и затварям очи, поемам бавно въздух с треперещи гърди и натиквам паниката, стиснала гърлото ми, обратно към стомаха. Звъня на Стив и пускам камерата. Виждам изопнатото му лице, когато се появява на екрана.

– Сега започни отначало – казва той.

И аз започвам. Сякаш пиша статията си на диктофон. Като в доброто старо време. Нов параграф. „Той каза…“ Две точки. Цитат. Точка.

Стив заговаря със своя спокоен тон на консултант, казва ми, че ще намерим Джейк, че кожата се възстановява лесно, че ще го доведем вкъщи възможно най-скоро, че всичко ще бъде наред. Казва всичко, което имам нужда да чуя.

Когато приключваме с разказа и утешенията, изричам:

– Съжалявам, Стив.

– За какво съжаляваш? – пита той, но всъщност знае.

– Изгубих го. Точно както ти ми каза, че ще стане.

Той въздъхва.

– Вината не е твоя. Върни се в хотела. Трябва да говорим с местните власти. Трябва ни помощ, за да го открием. Но ще го намерим, Кейт. Обади ми се, когато се прибереш в стаята, окей?

– Окей.

Само че нищо не е окей. Всичко се обърна с главата надолу тук, в тази стая, поела миризмата на антисептик и превръзки. Тук не съм репортер. Тук съм майка.”

***

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от книгата:

“Исках да извикам: Как се губи син?”

“Всички се напрягат, когато видят полицай. Дори и невинните…”

*

Когато две осемнайсетгодишни момичета изчезват по време на почивка в Тайланд между училището и колежа, семействата им се оказват в светлината на международни прожектори:  отчаяни, обезумели от мъка и притеснение.

Журналистката Кейт Уотърс се старае винаги да отрази историята първа, да вземе ексклузивно интервю, да открие истината. И този случай не прави изключение. В течение на работата си тя не спира да мисли за собствения си син, който е напуснал дома преди две години, за да пътува. И всичко става лично.

Докато случаят с изчезналите момичета се разплита, една истина ще излезе наяве – че опасността понякога е по-близо, отколкото очакваш.

“Невероятно заплетен разказ… Почитателите на Бартън ще бъдат щедро възнаградени за очакването”, Publishers Weekly

***

Фиона Бартън е бакалавър по френска филология и театрознание. Тя започва кариерата си като журналист към „Associated Newspapers“. Била е журналист в „Дейли Мейл“, редактор на новините в „Дейли Телеграф“, както и главен репортер на „Мейл он Съндей“. Отразява много съдебни дела и дори печели наградата Репортер на годината. През 2008 г. обаче напуска работа и става доброволец в Шри Ланка, Зимбабве и Мианмар, за да работи с изпратени в изгнание застрашени журналисти. Работата ѝ като съдебен репортер я вдъхновява да напише първата си книга – психотрилъра „Вдовицата“. Неочаквано за авторката романът бързо се превръща в бестселър и вече е издаден в над 30 държави. Реакциите на читателите я подтикват да напише и втората си книга – „Детето“, изпълнена с напрежение и неочаквани обрати.