“Но животът винаги е с една поука преди нас…”

Из сборника “Ако можеха да ни чуят” на Боян Биолчев, издателство Жанет 45.

“СВРАЧЕ ГНЕЗДО

Свраката врещи предизвикателно, сякаш е паун или поне негова съпруга.

Някога старите хора наричаха “свраче гнездо” всяко помещение, в което сладостно цари безпорядък. Без да съм сврака, имам такава къщичщка на морето.

Летните къщи са най-ощетените къщи в света. Осем месеца са усойно пусти, но затова пък четири месеца са претъпкани с жега и хора.

Пристигнах в началото на юни, както всяка година. Но се оказа, че този път има нещо ново. По време на отсъствието ми една сврака бе решила, че това място завинаги ще си остане безлюдно. При всяко мое появяване тя излиташе от близкия нар, кацаше на един самотен дъб извън мястото ми и започваше яростно да ми се кара. Щом пристъпех към оградата, излиташе и от дъба и се изгубваше някъде в горичката на гробището. Миг след това всички накацали в клонака и невидими от листата свраки закрещяваха заедно с нея и мирното поселение на мъртвите заприличваше на парламент.

Естествено, огледах нара и видях, че вътре в най-гъстата част на клоните има гнездо.

Свраката чакаше в гробището да изчезна от очите ѝ, за да се върне и да продължи да мъти. Но тия птици не могат да чакат, без да вдигат шум.

Къщичката ми е с една врата и ми се наложи да излизам през прозореца, за да не ме вижда. Освен това открехнах мрежата на оградата в долния край на мястото, за да не минавам покрай нара.

Размножаването трябва да се уважава, защото е единственото съзидание в нашия свят. Останалото е консумация. Дори и любовта, която го предхожда.

След съответното време шумът се увеличи. Към крясъка на свраката се присъединиха гласчетата на малките. Те издаваха звук, подобен на този, който се получава при стърженето на нож по чиния. Но понеже още нищо не знаеха за живота и неговите опасности, пискаха непрекъснато с всички сили. Гладът е първият сигнал за живот, който новопоявилото се същество усеща.

Скоро се появи заплахата. Един селски котарак, ръждивожълт на цвят, сякаш беше служител в железниците. Яко охранен, той се придвижваше много пестеливо. Не защото дебнеше, а от очевиден мързел.

Направи няколко опита да достигне до гнездото, но нарът бе преплел непреодолимо тънките си клонки и котаракът се отказа. Гледаше нагоре с надеждата, че нещо все пак ще падне от гнездото, след което идваше да мяука под прозореца ми, докато моята кучка, която е по-мързелива от него, не излезеше да го изгони, за да не ѝ пречи да спи.

Птичият хор набираше височина и дрезгавост, защото свраката, изнервена от присъствието на един загрижил се за популацията ѝ човек и две мързеливи домашни животни, разреждаше доставката на храна.

Резултатът не закъсня. Една сутрин отдалече забелязах под нара едно свраче. Приближих се внимателно, което само по себе си е човешка глупост, защото свраката непрекъснато вижда всичко и не различава внимателното от невнимателното приближаване.

Сврачето бе жестоко изкълвано. Очевидно бе най-слабото и бе изхвърлено от гнездото от по-силните си гладни събратя.

Мисълта за котарака, който, колкото и да беше мързелив, щеше да приеме тази паднала от небето закуска, ме накара да се намеся. Просто хората винаги се намесват. Или от любопитство, или от съчувствие, или от проклетия, понякога и от скука. Но винаги със сходен резултат.

Поставих стълба и след като се издрах порядъчно, успях да върна сврачето в гнездото.

Още не бях отнесъл стълбата, когато то излетя обратно и тупна под дървото. Човешките понятия за справедливост несъмнено силно се различават от природните.

Нищо повече – на другата сутрин на земята се бяха озовали още три сврачета. И стана ясно. Свраката не търпеше някой да ѝ се бърка в отглеждането на децата ѝ. Тя знаеше по-добре от мен, че не живеем в един свят. Не зная какво я бе подтикнало, но тя го направи. Изхвърли децата си заради моя нелеп опит да ѝ помогна. Майчинството може би е и това…

Остана в гнездото обаче най-здравото. Бе вече едро и свраката не успяваше да го избута долу. Но сврачето не се даваше.

После свраката изчезна. А с нея и храната.

Писъците на малкото се чуваха още няколко дни.

И настъпи тишина.

Есента нарът оголя. Останаха само сухи клони и плодове като семафори.

Качих се на стълбата, разчистих с овощарска ножица клоните и надникнах в гнездото.

Вътре бе изсъхналото, оголено тук-там до кост от мравките, тяло на сврачето.

То бе победител, без да го знае.

Природата се готвеше за почивка, листата чакаха на земята повей от вятъра, за да се разходят за последно с него.

А аз седях пред чаша гроздова и си вадех поредната поука.

И защо, дявол да го вземе, като ще я забравя, преди първия случай да я приложа!

Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас.”

 

Из сборника “Ако можеха да ни чуят” на Боян Биолчев, издателство Жанет 45.

Още откъси от книгата:

“сякаш някакъв просълзен бог ръкопляскаше с длани, пълни с кървав пух…”

*

Из „Ако можеха да ни чуят“:

Мъжете лъжат безкористно и всеотдайно. Защото искат да направят несъвършенствата на живота по-поносими. И няма начин това да им се зачете за грях. (Феромони)

Човек като мълчи, какво като знае и десет езика. (Зуброва трева)

Различните видове птици живеят по-лесно заедно, отколкото бозайниците, но значително по-шумно от тях. (Ноев ковчег)

А вътре ситни моята бабичка и мълчи. Толкова ѝ е омръзнало да се кара с мене, че като ме види, въздиша. (Бракониери)

Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото, когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно. (Прераждане)

Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас. (Свраче гнездо)

Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! (Тишина)