“сякаш някакъв просълзен бог ръкопляскаше с длани, пълни с кървав пух…”

Из сборника “Ако можеха да ни чуят” на Боян Биолчев, издателство Жанет 45.

ПУХ

Двата лебеда не напускаха залива вече трети ден.

Само за човека тия птици изглеждат не на място в солена вода. На самите тях тя никак не им пречи; няма как да знаят сълзливия зов на съчинителите на песни, в които лебедът като “белоснежно петно” се рее единствено в езеро.

Двата лебеда не напускаха залива и това привлече вниманието на хората – онова, ленивото внимание след замисляне защо нещо не е някак.

Аз имах несъмнено по-голяма възможност да ги наблюдавам, отколкото хората от брега. Подводният риболов ти дава поглед отдолу, от дълбокото – красивата птица се превръща в бяла тава с два смешно разчекнати крака, които непрекъснато махат към дъното, сякаш се прощават с попчетата преди излитане.

Но лебедите не излитаха. Под повърхността можех да ги доближа достатъчно, без да ме усетят. И забелязах, че лявото крило на единия лебед е непрекъснато потопено във водата. Птицата не успяваше да го прибере към тялото си.

Вече от брега, когато следях бавното движение на неразделните пришълци в залива на крайморското село, си дадох сметка, че въпреки разстоянието, неестественото положение на крилото личи много ясно.

– Това е женската – каза един от местните хора, като чу какво точно съм видял под водата.

– Как разбра, че е женската? – попитах аз.

– Ако беше мъжкият, щеше да е сам. Женските отлитат и никога не чакат. Мъжкият ще остане с нея, докато тя се оправи или докато умре.

Той дълги години бе работил като фаропазач и пред очите му се бяха изредили десетки двойки лебеди в подветрените заливчета на носа, върху който фарът стърчи подобно на обърната удивителна.

Бе възрастен като всичките коренни жители на селото, които странно наподобяваха чужденци сред курортистите и надошлите за ваканцията внуци. Шепа изкривени от артрит, натежали от спомени хора – изнурени черни лебеди в морето на един нов свят.

Вечерта в кръчмата той отново спомена за ранената женска. Няколко мъже, приседнали за обща ракия, кимаха в съгласие. После заваляха небивалици за влюбени делфини, издъхващи от мъка вълци и вечните нелепи мъдрости, че хората не са способни на такава вярност. Всичките бяха или вдовци, или бягаха панически от бабичките си. И не можеха да се досетят за истината, че човек просто живее прекалено дълго, че не е обдарен с кратък живот, та да няма време да се отегчи.

Кръчмарската дума става достояние на цялото село, когато и да се каже.

И резултатът не закъсня.

След няколко дни раненият лебед изчезна.

Децата бяха успели да настигнат във водата изтощената птица.

И с онази детска жестокост и подражание на света на възрастните, се бяха опитали да я изпекат на огън.

Чух ги как подвикват, че месото на лебеда не става за ядене, колкото и да го печеш.

На пустия бряг видях следите от тази кървава детска приумица. Изпъкналата скала приличаше на олтар. Вятърът бе грабнал веднага перата и ги бе запратил в кротките води на реката. Но върху камъка бе останал залепен от кръвта пух.

Това ли е любовта – пух, нагизнат с кръв? Това ли е любовта – единственото, което остава след вълната от безтегловна жестокост в падините, висините и възрастите на живота ни?

Мъжкият лебед се задържа в залива още няколко дни. Плуваше трескаво, влизаше в реката и веднага излизаше обратно, спираше и се оглеждаше, преди да се устреми отново. Търсеше женската, без която не искаше да си тръгне.

И все пак отлетя. Имах тъжната сполука да видя как разперва криле, как тежко се издига с протегната към новия полет глава.

Когато излитат гълъби, се чува звук като от ръкопляскане. Само един миг, вече издигнали се, те се превръщат в безшумни, трептящи запетайки.

Голямата птица мощно свистеше с крилете си, размятайки приморския въздух.

Извиси се, обиколи залива, после рязко зави и прелетя над главата ми към друг залив на юг.

Лебедът се стопи в маранята като в износена сантиментална песен, а в мен само отекна последният мах на крилете му – сякаш някакъв просълзен бог ръкопляскаше с длани, пълни с кървав пух.”

 

Из сборника “Ако можеха да ни чуят” на Боян Биолчев, издателство Жанет 45.

Още откъси от книгата:

(публикацията предстои)

*

Из „Ако можеха да ни чуят“:

Мъжете лъжат безкористно и всеотдайно. Защото искат да направят несъвършенствата на живота по-поносими. И няма начин това да им се зачете за грях. (Феромони)

Човек като мълчи, какво като знае и десет езика. (Зуброва трева)

Различните видове птици живеят по-лесно заедно, отколкото бозайниците, но значително по-шумно от тях. (Ноев ковчег)

А вътре ситни моята бабичка и мълчи. Толкова ѝ е омръзнало да се кара с мене, че като ме види, въздиша. (Бракониери)

Изглежда по-лесно живееш, когато загубиш тези, с които си разговарял, отколкото, когато си отиде този, с когото дълги години сте мълчали заедно. (Прераждане)

Главата ни е като свраче гнездо от несдъвкани мъдрости. Но животът винаги е с една поука преди нас. (Свраче гнездо)

Садят дървото в земята и така слагат начало на живота му, а човека го садят след неговия край! (Тишина)