Любов Кронева: Трудно е да направиш персонаж от себе си

Ако някога сте се докосвали до текст на Любов Кронева, ще запомните гласа ѝ и ще го разпознавате, когато пак попаднете на него. Един такъв уж простичък, народен и задъхан, но богат, образован, поетичен на места. Рисуващ образи с категоричността на художника-график – с динамичността на повествованието, с щрихите в описанията, без подчертаване на драматичното – то просто е там, с емоцията, с мрачните си тонове.

Тя, Люба, така и разговаря – благо, интелигентно, занимателно, дори когато ми разказва за премеждията си тези дни. Една такава близка, грабващо меланхолична, самоиронична, поради което изключително забавна, с която ти се иска да поседнеш с нея на кафе, за да се чуете спокойно. Е, седнахме и разговаряхме. Люба е писател, от когото можеш много да научиш, при това ще ти го поднесе с един уважителен маниер – със страхотния си изказ, с философското в звученето, с мъдростта на автор, който не се притеснява да остави егото си настрана, за да разкаже през какво е минал, с какво се сблюсква, как се справя с предизвикателствата на занаята. Честно казано, докато препрочитах интервюто, на моменти имах усещането, че чета литература – ще познаете моментите със сигурност, да не казвам колко трудно се спрях на заглавията, исках да цитирам поне по едно изречение от всеки отговор на мой въпрос! Люба и едно интервю не може да даде като останалите автори – отличителният глас от разказите ѝ е толкова вълнуващ, тъй като извира от самата нея без претенциозност.

Родена е в Бургас и в този град е живяла достатъчно дълго, за да го превърне в представите си в митичен – сега той съществува в реалното, в детството ѝ, “в мита за себе си”. Същности, подредени хармонично, когато е престанала да се “връща” в Бургас, но по един или друг начин винаги е там. Друг важен град за нея е Москва, където живее десет години, завършва журналистика в Московския университет и се ражда дъщеря ѝ. “Върнах се заради предусещането си, че ми предстои работа с българския език, че колкото и любим, богат и могъщ да е руският, не ми е съдба”. И така заживява в София. Работи като преводачка – първо в синхронния превод, после превежда и книги от руски, самата пише няколко: романите “Черни лалета за Кант” (изд. Жанет-45, 2004), “Къщата с ангелите” (изд. Жанет-45, 2007), “Кирка и сънищата” (изд. Сиела, 2008), и сборниците с разкази “Банално” (изд. Жанет-45, 2012), “Вълча Богородица” (изд. Жанет-45, 2016), “Бабини-Ягини” (изд. Жанет-45, 2020).

“Не съм известна, нямам награди, което с течение на времето ме оставя все по-равнодушна”, казва Любов Кронева. Аз ви гарантирам, че този разговор няма да остави равнодушни вас, защото в него обсъждаме най-интимното за всеки автор – вдъхновението, писането, редактирането, критиката и мечтите.

 

Любов Кронева: Начинът на писане не е дреха, която да сменяш според сезона

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Кажи ми откога пишеш? Кога разбра, че наистина го правиш добре?

Когато започнах – на около десетина години – бях убедена, че съм върхът. Пишех любовни романи за герои с плащове и шпаги в дебели тетрадки с редове, за да е спретнато. Не ги завършвах, защото внезапно изскачаха други, по-интересни истории. Мислех, че отдавна съм изхвърлила тетрадките, но веднъж дъщеря ми намери една, възхити се, това, каза, е чудна сапунка, пипни я малко, направи я на сериал, предложи я в някоя телевизия, ще спечелим сума ти пари и най-после ще забогатеем. Направо се лепна за мен с тази сапунка. Написах един разказ – “Любовта като море”, за да ѝ докажа доколко вече не ме бива за тази работа, и наистина, тя повече дума не отвори. Но идеята ми остана. И се появиха разказите от “Банално”. Поне разбрах защо не се справям с очарователния жанр на сапунената опера. Всичко наивно и житейски неубедително трябва да се описва с много сериозност и патос, а не като мен – да стигнеш донякъде и да се разхилиш на глас.

*

Коя форма на изразяване предпочиташ? Разкази или романи?

Това не е въпрос на предпочитание. Всеки разказ свършва там, където трябва да свърши. Писането на роман все пак е по-уютно. Познаваш се с персонажите си отдавна, можеш да слезеш от основния им път, да видиш какво става наоколо, чувстваш се свободен да не бързаш. Проблемът идва, когато се натрупа доста материал, който трябва да бъде овладян и организиран, за да тръгнеш към финала. Но засега нямам достатъчно големи истории, подходящи за роман.

*

Писателите пишат най-добре за неща, които познават. С богато въображение ли си или с много опит? В повечето от разказите ти имам чувството, че описваш лично преживени истории.

Така е понякога – в предишната ми книга. Дотогава се стараех да го избягвам, трудно е да направиш персонаж от себе си, тоест от личността, която си бил в определен, отминал момент. Може да ти дожалее за себе си, това е пагубно за разказа. “Чуждите” истории са ми по-интересни, героите ми винаги тръгват от реални прототипи. За въображението не знам. Струва ми се, че ме сполетява само в извънработно време, ако примерно пералнята блокира или заради страшния вирус, както е в момента.

*

А как разбираш, че от вдъхновението ще излезе наистина добра история? Какво те вдъхновява? Картина от живота, новина, разказ на приятел?

Някой нещо ми разказва и изведнъж ме налазват тръпки – тази история е моя. Смятам, че всяка история съществува някъде там, в така наречената ноосфера, търси своя писател и намери ли го, стоварва се връз него с цялата си тежест.

*

Кажи ми имала ли си случаи, в които, въпреки че историята първоначално тръгва в зададената посока, по някое време прави завой и завършва по съвсем различен начин? Планираш ли историите си или разчиташ на тях да те отведат, “където им е писано”?

Всяка история, която иска да стане разказ, има свой ритъм и своя вътрешна логика. Аз просто ги следвам. Опитам ли се да наложа нещо от себе си, разказът спира, не търпи насилие. Едно е ясно: личността на разказвача е без значение. Дотолкова не е интересен за разказа, че е по-добре да се сниши, да се скрие под линията на хоризонта, за да свърши работата си.

*

Зарязвала ли си някога някоя история, преди да я завършиш?

Скъпоценни ми се струват историите, които ме спохождат, за да изоставя която и да било от тях. Понякога не знам какво да правя по-нататък, както беше с бала на Пепа Пепеляшката. Според приказката трябва да има бал, принц, пантофки на всяка цена, според разказа балът в новите обстоятелства на героинята е невъзможен. Близо две седмици се пулих в стените, докато решението се намери и се оказа съвсем просто.

*

Разкажи как се стигна до издаването на първата ти книга. Трудно ли беше да убедиш издателя да ти даде шанс?

Имах подкрепата на Силвия Чолева и на Борис Минков, който беше редактор на “Черни лалета за Кант”. Винаги ще им бъда благодарна.

*

Имаш много характерен писателски глас. Според теб кои автори са изиграли най-голяма роля във формирането му?

Пак ще кажа: не е достатъчно да владееш родния си език, трябва да намериш и собствения си език. Езикът всъщност е код, знаеш ли го, ще ти отключи твоите истории.

*

Половината от сборника “Вълча богородица” и целият “Бабини-Ягини” е с един особен динамичен изказ, с дългите изречения в стил поток на мисълта, с преизказни глаголни форми, с “разпиляването” в предистории, без пряка реч. Що за формат е това, спомняш ли си как се роди? С какво щяха да се ощетят историите, ако бяха написани по… стандартния начин?

Представа си нямам за стандартния начин. Може и да е измислен от учителите по литература.  Горчив опит имах с една от тях. Видях се в чудо с ниските оценки на дъщеря ми по литература – четворки в най-добрия случай – амбицирах се и написах вместо нея съчинение за “Чичовци” на Иван Вазов, много обичам този роман. Тройка. Заради старанието, предполагам. Още ми е мъчно.

*

Въпреки че според издателите в България разкази по-трудно се продават, сборници все пак доста се издават. Но голяма част от пишещите сякаш много често ни пробутват есета, импресии и всякакви други художествени форми, няма я историята. Което като че ли затвърждава недоверието в съвременния български разказ. Имаш ли си твоя формула за разказ? Какви характеристики трябва да има написаното от теб, за да си го харесаш? Да разказва една добра история, да има ярки герои, да е емоционално, да има силен финал, да оставя послание, друго?

Единствената ми амбиция е да пиша точно. Да не остава нищо неясно или недоразказано.  Готови формули няма. В тази работа никой на нищо не може да бъде научен. В една от книгите си Михалков-Кончаловски разказва, че като студент безброй пъти гледал “Нощите на Кабирия”, за да разбере откъде идва силата на внушението му. Нещо да разбере. Къде е поставена камерата, как е направена светлината, кадърът… И какво? Магията е на Фелини.

*

Колко време ти отнема писането на един разказ?

Поне два-три месеца. Първо пиша един епизод на ръка, после постепенно го вкарвам в компютъра, всичко се оказва ужасно, понякога цял ден поправям един абзац. Накрая си казвам: ей, браво, каква си ми умна, на другия ден гледам – пак не е за гледане, и почвам отначало. Случва се да пиша такива глупости, че чак се учудвам от себе си.

*

По много пъти ли редактираш?

И писането има своя “кухня”, и там черната работа трябва да се свърши, независимо колко време ще отнеме.

*

А показваш ли на някого написаното, преди да го изпратиш на издател, преди да го публикуваш някъде? На чие обективно мнение най-много разчиташ?

Първо на дъщеря ми. Тя е много точен редактор, но и много зает човек. Мрънка, сърди се, бави се, поне две седмици минават, преди да прочете разказа и да се произнесе, а аз вися между небето и земята. После въпросът е мога ли да го покажа на Катя Йосифова. Нейното мнение за мен е изключително важно. Случва се да насмете някой разказ на боклука. Добре. Знам къде съм. Трябва да помисля какво не е наред. Обикновено се оказва, че се налага да разчистя “авгиевите обори” и да напиша наново разказа от средата или почти от началото. Става толкова различен, че Катя го възприема като чисто нов.

*

Кога става ясно, че е време за нов сборник с разкази? Как се избират разказите, които да влязат в един сборник? Кой решава как да се подредят, кое да е заглавието на сборника?

Появява се темата. А разказите идват, за да я разгледат от всички страни, отвън и отвътре. Открай време не ме бива да измислям ефектни заглавия, използвам заглавието на някой от разказите.

*

С един и същ редактор ли работиш за последните си книги? Какви промени по текстовете си търпи един автор с толкова опит като твоя?

Катя Йосифова беше редактор на две книги, а на “Бабини-ягини” – Надя Радулова. Изключително важна е работата на редактора и смятам, че в този смисъл имам голям късмет. Няма да видя някои неща, ако ще да ми избодат очите. Примерно балконска врата три пъти в един недълъг абзац. Злоупотреба с многоточия. Разни паразити от типа “на” толкова процента.

*

А как се редактира разказ с редактор? Налагало ли ти се е да обясняваш на редактора какво си целяла с даден разказ, защо си го оформила по даден начин?

Ако се налага да обяснявам какво и защо, значи разказът не е станал. Такова нещо не бих показала на никого. Все пак човек има и вътрешно усещане за правилно и неправилно. Иска ми се понякога, щом ми се появи подозрително усещане за липса или неяснота, дъщеря ми да каже: не, не, въобразяваш си, разказът ти е наред. Нищо подобно не се случва, тя забива пръст в болното място.

*

А на какво най-много обръща внимание редакторът – на стила, фабулата, ясното послание, изграждането на герои, друго?

Предполагам, че всичко изброено е от значение. Оскъдният ми редакторски опит показва, че е невъзможно да разчлениш тези неща, трябва да вървят компактно.

 *

Може ли да се каже, че научаваш винаги по нещо от всяка редакция на твой разказ? Оценяваш ли винаги градивното в критиката или понякога държиш да кажеш нещо по точно определен начин и го отстояваш на всяка цена?

Градивната критика е много важна. Катя Йосифова тегли една черта в полето на страницата и пише: тук напрежението пада. Или съкращавам безмилостно, или пренаписвам въпросното вяло място. Надя Радулова се интересува от промяната на гледните точки и неяснотите, до които тя води, но май след първия разказ свикна с начина ми на писане и всичко ѝ стана ясно. Случва се някой път да се запъна като магаре на мост, ако съм сигурна, че историята си струва усилията и че от мен зависи да я напиша добре.

*

С какво се занимаваш? Според теб може ли да се живее от писане в България? Ако не бяха преводите, щеше ли да преживяваш от приходите от книгите си?

Не, разбира се. Моите книги слабо се продават, не съм известна, нямам награди. И мразя въпроса: тогава защо? Да бъдеш поет или писател, музикант, актьор и прочее, е нещо като недъг, с който се раждаш. Потискаш ли го, ще се поболееш, ще се пропиеш и ще полудееш. Не че иначе тези нещастия няма да те сполетят, но най-правилното нещо, което човек прави, за да бъде верен на себе си, е да следва призванието си, независимо от цената. Достатъчно е да спомена Орфей. Нищо не е спечелил от изкуството си, само смъртта си е намерил, но това е тема за друг, дълъг и труден разговор, който няма място тук.

*

Кога намираш време за писане на лични проекти? Имаш ли си рутина? По колко време, по кое време на деня, по колко пишеш? Има ли условия, на които държиш, за да се случи магията?

Седя на удобния си диван, подпряна с две възглавници, с лаптопа на коленете или до прозореца в кухнята, защото само там пуша. Мога да пиша и в къщата на леля ми в Бургас. Тя почина, но там постоянно усещам присъствието ѝ, понякога си говоря с нея, хубаво е. Пиша само през деня, а нощем – никога, това е опасно време.

Никаква рутина нямам. Пиша, когато имам разказ. Колкото се получи за деня, толкова. Нямам ли разказ, щурам се насам-натам, мрънкам и въздишам тежко като Чичо Тиквичка.

*

Носиш ли винаги със себе си нещо за писане? Изпускала ли си фатално някога момента на вдъхновението?

В чантите си никога не намирам писалка, пък и за какво ми е? Разказът продължава да работи, независимо ходя ли по градинките с кучето, зяпам ли витрините, говоря ли с разни хора. Върти се като филмова лента – назад, напред, ако нещо изскочи и се размие, няма страшно, важно ли е, пак ще дойде. С вдъхновението не съм наясно. Представям си го като изблик, който спохожда енергични хора, а аз не съм от тях, тоест не е нужно да си писател, за да изпиташ вдъхновение.

*

Имаш ли представа каква е аудиторията ти? Говорят ли читатели за книгите ти с теб?

Писането, ако перифразирам Бредбъри, е занимание самотно. Извън Фейсбук не се сещам за места, където хората да разговарят за книги.

*

А срещала ли си критика досега? Искало ли ти се е някога да промениш нещо в писането си, което до един момент си вярвала, че е добър маниер?

Начинът на писане не е дреха, която да сменяш според сезона. Всяка история намира своята единствена форма, за да се превърне в разказ, и тук нещата не опират до маниерите и моята вяра или недоверие в тях.

*

Какво обичаш да четеш? Имаш ли любими БГ автори?

Голямото ми увлечение напоследък са писателите от Златния век на английското криминале. Повечето от тях са много добри писатели – това първо; второ, аз не мога да напиша криминале, само им завиждам; трето, имали са клуб, труднодостъпен, кандидатът е трябвало да отговаря на специалните им изисквания, тоест допуснат ли те в този клуб, получаваш най-голямото признание. Писането като игра е девизът им, игра с отрови и странни оръжия в затворени отвсякъде стаи, където хората, изправени пред ужаса от убийството, свалят постепенно маските си. Изработили са правилата на класическото криминале, за да направят играта по-сложна и интересна, и са успели да превърнат този жанр в голяма литература. Тук трябва да призная, че историята на литературата с писателите и поетите като персонажи винаги ми се е струвала омайваща.

*

Имаш ли писателски амбиции? С какви успехи би искала да се похвалиш след 5 години, например?

Нека първо да оживеем в днешната ситуация и да я надживеем, за да си говорим пак след пет години.

*

Върху какво работиш сега? Какво да очакваме скоро от теб?

Имах нещо, за което си мислех, дори го написах донякъде. И тук вирусът се разрази. Дните от карантината тежат заради безкрайното очакване на добрия или знам ли какъв финал, а в пространството фаталност витае като в романите на романтиците. Светът се промени, още не умея да се ориентирам в него.

*

Кой е най-лошият и кой – най-добрият писателски съвет, който някога си получавала?

С никакви съвети не мога да се похваля, освен от едва врачка, която ми каза унило: абе, ти си пиши, пиши си, обаче… няма да ти е лесно. Не съм очаквала да ми е лесно, затова не се отнесох към предупреждението ѝ сериозно, но факт е, че през годините често си спомнях думите ѝ.

*

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Да търсят истината за себе си и за героите си и да я гледат право в очите. Писаното слово разкрива  опитите за измама. Един пример. Разказ за жена, която се разделя с мъжа след дългогодишен брак, понеже с него вече ѝ е непоносимо скучно. Нищо добро, разбира се, не я чака, среща някакъв, строен и елегантен, и с буйна коса, мръсникът му с мръсник, въпреки напредналата му възраст. Добре, че мъжът ѝ, този благородник, не дреме, а я спасява от неизбежния резил, да не кажем и по-лошо, и си я прибира вкъщи разплакана и разкаяна. Първото, което разкрива това патосно съчинение, е страхът на автора му да не бъде изоставен. Но той и за миг не е съгласен да признае този страх пред себе си, да го осмисли, да види откъде тръгва и да го използва. Застинал е в позата си на гневен пазител на семейните устои, с което искам да кажа, че в подобна неудобна поза, въобще във всякаква поза, а тя не е друго, освен прикриване на съкровеното, не си струва да се пише.