“Искам да си спомня дали съм била щастлива като съпруга на Дом…”

Из романа “Изборът” на Саманта Кинг, издателство Ентусиаст. Превод – Любомир Мартинов.

“Главата ми ще се пръсне от объркване и подозрения, които едва успявам да призная дори пред себе си. Трябва да видя Луси. Трябва да опитам да говоря с нея и да почувствам, че всичко между нас е наред. Но когато слизам в хола, къщата е тиха, а след като стигам до вратата на кухнята, виждам, че е празна. Масата е изчистена, съдовете измити и поставени на сушилника. Няма и следа от Дом, Луси и Ейдън.

Трябва да са се изнизали през задната врата. Може би са решили направо да потеглят. Може би Дом е предложил да ги заведе в любимата закусвалня на близнаците на главната улица в Хамптън вместо на пикник. Напоследък, изглежда, прави това все по-често. Мило е от негова страна да ми спестява готвенето – знае, че не ми е приятно – и да ми дава малко време да остана сама. Дава ми възможност да пропусна въпросите и разговорите с местните продавачи, да избегна пресиленото съчувствие на съседите или други родители от училището, на които може да се натъкна.

Вероятно днес можех да отида с тях, мисля си с нарастващо чувство на безсилие. Исках Ейдън да ми разкаже как е минал денят му в училище, да чуя новини от Луси. Само че ги няма. Липсваха ми и продължават да ми липсват. Може да не участвам в техните разговори, но гласовете им ме успокояват.

Без тях тишината се превръща в безкраен вакуум. Макар и да си казвам, че не бива да се държа като глупачка, примката на подозрението се затяга и ме обзема силен страх – Луси заема мястото ми и аз съм виновна, че ù го позволявам. Виновна съм, че се оставям скръбта да ме оплете здраво в мрежата си, докато се почувствам парализирана.

Да не би пък отдавна да се стреми да се настани на моето място, а аз просто така и да не съм забелязала? Близостта между тримата изглеждаше нормална, несъмнена, като че ли това положение продължава от дълго време. Чувствам се, сякаш аз съм външният човек – натрапникът в собствения си дом.

Взирам се в кухненската маса. Опитвам се да си наложа да мисля за нещо по-ведро. Усмихвам се, докато си представям как Ейдън строи усърдно нещо с легото си. Спомням си как Анабел стоеше до него, как двамата си оцветяваха, рисуваха, хихикаха се и си шушукаха. Тримата винаги бяхме заедно. Дори всеки да се заминаваше с нещо свое, прекарвахме повечето време в тази къща на метър-два един от друг. Сърцето ми се изпълваше с радост, като ги гледах колко са щастливи, и се надявам десетте години, които прекарах с тях, да са били също толкова прекрасни за близнаците, колкото бяха за мен.

Силният копнеж се изостря и изпитвам болка дълбоко в себе си. Цялото тяло ме боли, чувствам силна нужда да легна на керамичния под в кухнята и да започна да вия в агония, защото няма да имам повече години с Анабел. Идва ми да започна да блъскам с ръце по стената от яд, че Ейдън също няма. Беше толкова лесно да съм с децата си и е толкова непосилно да бъда разделена от тях.

Ейдън още е тук, напомням си. Трябва да намеря начин отново да се сближа с него. Затварям очи и опитвам да извикам прилив на енергия, който да ме накара да напусна сенките. Да изляза от къщата и да ги последвам, да заема мястото си до своя син. Продължавам да се движа замаяна, влача се из кухнята, разглеждам всеки ъгъл, като че някой от тримата изведнъж ще изскочи и ще ме изненада.

Забелязвам, че любимата ми сватбена снимка е на вътрешния перваз на прозореца вместо на обичайното си място в дневната. Опитвам да не се тормозя, че никога няма да видя Анабел като булка. Никога няма да я видя как пробва сватбени рокли или се чуди къде да отиде на меден месец. Никога няма да ме запознае с любовта на живота си, никога няма да плаче на рамото ми за момчетата, които е обичала и изгубила. Опитвам да се усмихна, като си представя какви щури момчета щеше да води вкъщи в тийнейджърските си години. Не мога да го понеса, мисълта болезнено ме разяжда.

Хвърлям последен поглед на сватбената снимка и решавам да я оставя, където е. Питам се дали Ейдън я е преместил. Може би той също е притеснен от присъствието на Луси и е искал да направи тънък намек. Тази мисъл ме успокоява, макар и да знам, че сигурно се заблуждавам. После оглеждам кухнята за оставена бележка. Идва ми наум, че нямам представа кога ще се върнат Ейдън и Дом. Изпитвам моментна паника, преди да се сетя, че няма как да закъснеят – все пак утре е учебен ден. Дом е добър баща и добър съпруг.

Излизам от кухнята и се качвам по стълбите към спалнята. Уморена съм, много уморена. Ако можех само да си почина за малко. Но щом затворя очи, мислите ми се връщат към непринудената близост между Дом и Луси и леката нотка на флирт. Иска ми се да можех да си спомня дали това е нещо старо или ново – дали винаги са имали тази близост, или след смъртта на Анабел приятелството им е станало по-интимно. Тази дума ме шокира и искам да се сетя…

Искам да си спомня дали съм била щастлива като съпруга на Дом…“

 . . .

Из романа “Изборът” на Саманта Кинг, издателство Ентусиаст. Превод – Любомир Мартинов.

Още откъси от книгата:

“Не правете грешката да мислите, че загубата е пасивно преживяване…”

“Станах майка. Ти какво очакваше?”

***

Какво ще се случи, ако трябва да направиш ужасяващ избор между двете си деца?

Мадлин обожава своите близнаци и искрено вярва, че би умряла за всеки от тях. Но в сутринта на десетия им рожден ден любовта ѝ е поставена на изпитание. В дома им нахълтва убиец и я принуждава да направи невъзможен избор – кое от децата ѝ да живее и кое – да умре. Кого ще избере тя – дъщеря си или сина си? И възможно ли е една майка да вземе подобно решение?

Сега Мадлин стои мълчаливо в периферията на разрушеното си семейство и отчаяно се опитва да разбере защо светът ѝ се е разпаднал толкова внезапно. Но докато животът продължава да тече, я връхлитат мъчителни проблясъци от миналото, довели до онзи трагичен ден.

И до осъзнаването на реалната опасност, която все още стои пред семейството ѝ.

*

„Красиво написан смразяващ психологически трилър. Напрегнат сюжет, пълен с изкусни и неочаквани обрати. Оригинална и интелигентна история, която трябва да прочетете!“ – Sunday Times

„Напълно завладяващ психологически съспенс, който ще ви държи на ръба. Няма да можете да го оставите.“ – Kirkus Review