“Исках да извикам: Как се губи син?”

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст.

15 август 2014 г., петък

Репортерката

 

Джо Джаксън седи на бюрото ми и гледа новините от нюзрума. Стигам до него и го фрасвам с юмрук по рамото.

– Марш оттук, Джаксън!

Той ми се ухилва, избутва стола си назад, за да ми освободи пътя, и аз си представям как моят Джейк се щура наоколо и ме дразни с падналата над очите си коса.

– Захващай се за работа – изръмжавам на Джо.

– Говоря по телефона – казва той, показва ми мобилния си като доказателство, скача от стола и го връща на място. – Няма никакви новини, но до събранието има време. Надявам се Тери да не ни извика по-рано.

Като по магия редакторът на новините излиза от  „аквариума“, както тайно наричаме малкия му, остъклен отвсякъде офис.

– Сигурно е сложил микрофони в бюрата ни – измърморва Джо и аз кимам.

– За какво си шепнете там? – пита Тери от вратата. – Дано да е нещо интересно. Джаксън, напоследък рейтингът ти е голяма смешка.

Като най-млад репортер в нюзрума Джо Джаксън е лесна мишена за всички присмехулници. Грубияни, ако трябва да сме точни. С Джо имахме зашеметяващо начало, когато се появи и го причислиха към мен, за да го въведа в работата. Тогава заявих на Тери, че нямам време да обучавам стажанти, но той настоя. А ето че сега Джо направо се е сраснал с мен. Знам, че другите репортери го наричат „сина на офиса“ или „кучката на главния репортер“, но не им обръщам внимание. Непрекъснато му повтарям, че рано или късно ще си намерят друга жертва и ще го оставят на мира.

– Вземи това и го дай на Тери – казвам и плъзгам една изрезка по бюрото. – История с продължение.

– Благодаря. Дължа ти една тема.

– Сложи я в количката за пазаруване. Но се обади, за да изглежда, сякаш знаеш за какво става дума.

Хвърлям бърз поглед към Тери. Чул е всичко. Той чува всичко. Прави гримаса, която трябва да ми каже: „Наивно, Уотърс“. В отговор свивам рамене и хващам телефона, за да избегна разговора с него.

Прелиствам контактите си в търсене на лесна мишена и спирам на детектив инспектор Боб Спаркс. Виждам това име почти всеки ден – записах го като „Боб“, за да ми излиза в началото на списъка. Но днес не го подминавам. Тази сутрин имам нужда от приятелски глас. А може и да ми подаде някоя сламка.

Боб Спаркс и аз се радваме на – или по-скоро изтърпяваме, както вероятно би казал той – принудителна близост, която се ражда при общата работа по трудни случаи. Факт е, че в търсене на информация репортерите и детективите често чукат на една и съща врата и посещават едни и същи кръчми, съдилища и кафенета.

За някои репортери полицаите са тежък кръст на раменете. Те ни карат да се потим за всеки къс информация, но Спаркс е щедро ченге. Той знае какво ни трябва, за да напишем статия, и с удоволствие помага. Обича честната игра.

– Всички ни устройва да работим заедно – каза ми веднъж. – Полицията получава нужната публичност за разследването и евентуално признание за труда си, а вие си получавате историята.

Той наистина заслужава признание. Рови като куче, докато постигне резултат.

Виждала съм как го прави. Преди осем години по случая с Бела Елиът той посвети всеки час, в който беше буден, в търсенето на малкото момиче. Не спираше да мисли за него. Тогава сподели, че дори го сънува. И макар че не действаше прибързано, за мен той се превърна в единица за усърдие. Когато се опитвах да намеря самоличността на бебето, чиито останки откриха до една лондонска сграда през 2012 година, той беше от другата страна на телефона и не ме изостави до самия край. Не беше длъжен, но когато се оказах въвлечена в онази история, разчитах на неговите съвети. Бях нагазила прекалено дълбоко, за да видя ясно нещата отстрани.

Двамата не сме точно като Морс и Луис, но се справяме добре заедно.

Естествено, това означава, че той знае доста неща за мен. Знам, че понякога си позволявам да споделя повече, отколкото е нужно, разказвам му за проблемите си, за личния си живот, но това е, защото му имам доверие.

Телефонът звъни.

– Кейт! – казва остро гласът и ме стряска.

– Боже мой, Боб! Да нямаш пророчески способности? Тъкмо щях да ти звъня.

– Ха! Явно мислим един за друг по едно и също време.

Усещам, че се изчервявам. „За бога, жено! Вземи се в ръце!“

– Мислил си за мен?! Нещо хубаво ли, или ме ругаеш наум?

– Нещо хубаво, Кейт – отговаря спокойно той. Не флиртува. Не е от онези мъже.

Потискам усмивката си, защото знам, че ще я долови в гласа ми.

– Казвай тогава. Защо ме мислеше?

– Имам случай, за който се надявам, че можеш да помогнеш. Две момичета тръгнали да пътуват, стигнали до Тайланд и изчезнали. Не са се свързвали с родителите си от една седмица и е малко рано да предприемаме каквото и да било, но те не са се обадили да разберат резултатите от годишните си изпити, които са излезли вчера, и техните се безпокоят. Моят сержант мисли, че сигурно ще се появят със страшен махмурлук, но една статия по въпроса може да ги извади от бара, където са заседнали. И си помислих за теб. И за Джейк.

Боб знае за Джейк. Знае за отпадането му от университета и за скандала, който възникна от това. След като разплетохме случая с бебето в онази разрушена сграда и седнахме на по едно питие, за да успокоим топката, му разказах всичко. Той също има големи деца, знае колко ужасни могат да бъдат за родителите капризите на чедата им, и слуша внимателно. Боб умее да слуша. Има тренирано ухо. Но не ми разказа за болестта на Ейлийн. Научих, че тя има рак в напреднал стадий, от друг полицай. Изпаднах в шок – ако трябва да съм честна, повече поради факта, че Боб не ми е казал, отколкото заради самата болест. Опитах се да го предизвикам да сподели, на два пъти споменах за Стив и неговата работа в онкологията. Но Спаркс не захапа въдицата.

– Разбира се. На колко години са момичетата? Имаш ли снимки? Откъде са? Може ли да говоря с родителите?

– Задръж малко, Кейт. Като хрътка на лов си. И двете са по на осемнайсет и са от Уинчестър. Виж, ще ти изпратя подробностите, щом приключим разговора.

– Добре. Смяташ ли да го оповестиш официално?

– Да. В пресофиса ни пишат нещо, за да го публикуват веднага.

– Имам ли шанс да получа няколко часа преднина?

Настъпва пауза. Чакам.

– Добре – казва той. – Надали от това ще излезе сензация. Ще ги помоля да задържат информацията до обяд.

– Чудесно. Благодаря, Боб.

– Как е Джейк?

Бях забравила за сина си. Втурнала съм се да пиша за нечии чужди деца. „Каква майка си ти?“

– Хм, не съм сигурна. Звънна посред нощ преди две седмици – първо обаждане след месец затишие, но звучеше, сякаш е някъде в джунглата, и връзката се разпадна.

– Жалко. Все пак се е обадил, нали?

– Да, така е. Предполагам, че трябва да съм благодарна и на това.

– Родителите на Алекс О’Конър и Роузи Шоу щяха да бъдат, Кейт.

Долавям нотка на критичност в гласа му и се опитвам да се сдържа. Записвам бързо имената.

– Да, добре… изпрати ми подробностите колкото може по-скоро. Сигурна съм, че ще намеря място в утрешния брой. Нищо интересно не се е случвало напоследък. И, Боб, благодаря, че ме потърси. Оценявам го.

*

Отварям лаптопа, за да чакам имейла му. Пощенската ми кутия отново е препълнена. Само преди половин час я прочистих от изпратените през нощта съобщения, но ето ти десетина нови – реклами на телевизионни предавания и вести за знаменитости, които продават спомените си с обещание за „невероятни откровения“.

„Не знам защо получавам толкова много боклук от шоубизнеса“, мърморя редовно пред Джо. Всъщност знам. Името ми е в списъка с журналисти, които пишат за знаменитости. Аз съм забележителна личност. Някога бях сериозен репортер, каквото и да означава това в наши дни. Вчера прекарах целия следобед, пишейки „сърцераздирателна история“ – в съзнанието си правя ироничен жест, слагайки кавички на последното словосъчетание – за куче, осиновило малки патенца.

– Сигурно ги е изяло, след като фотографът си е тръгнал – казах на Стив, когато се прибрах у дома. – Боже, колко мразя август! Толкова тъп месец! Свираме се в нюзрума и търсим истории, докато всички останали в страната са на почивка. Днес редакторът ми върна една от старите ми статии. Сигурно я е крил в някое чекмедже за подобни дни. Каза ми да я поизтупам от праха, за да я пусне в броя. Трябваше да се уверя, че никой от споменатите в текста не е умрял междувременно.

Стив ми наля втора чаша совиньон блан и чукна своята за подкрепа.

Изтривам обидните имейли, без да ги отварям, очите ми автоматично търсят нещо от Джейк.

Неговите писма никога не са отговор на нашите редовни съобщения. Ако изобщо пише, то е кратко и директно по темата – две до три изречения, по-скоро телеграма, отколкото писмо. Казва ни, че все още е жив и че на практика не мисли за нас. Но ние ги четем и препрочитаме, търсим скрито значение във всяка дума.

Минаха две години от деня, в който пое към Югоизточна Азия „да намери себе си“. Тази година трябваше да завърши семестриално и да учи за държавен изпит. Справяше се толкова добре преди… Мечтаехме да го видим адвокат. Вълнувахме се. Сега, като погледна назад, май бяхме по-развълнувани от него. Но той винаги беше спокоен и уверен. Направо ме побъркваше. Беше щастливец – умен и роден с късмет, – но не беше благодарен за това. Всичко при него се случваше с лекота. Не му се налагаше да се труди, за да получи отлични оценки, не е като по-малкия си брат. Със Стив се тревожехме за Фреди, но се стараехме да не го показваме. Водехме нервните си дискусии за бъдещето му, след като си легнеше. Горкият Фреди! В училище винаги оставаше в сянката на брат си. Но после Джейк изненадващо се прибра у дома и най-спокойно ни заяви, че приключва с ученето и мисли да пътува.

Каза, че ще се присъедини към някакъв проект за спасяване на костенурките в Пукет. Настана огромен скандал. Побеснях, че си съсипва живота, и когато тръгваше за Тайланд, двамата не си говорехме.

През първия месец той не се обади и Стив ме обвини.

– Мисли си, че още си му сърдита – каза той.

– Наистина съм му сърдита – сопнах се аз.

– Внимавай с приказките си, Кейт, иначе ще го изгубиш.

Исках да извикам: „Как се губи син? Той е част от мен вече двайсет и две години. Винаги ще бъда негова майка“. Но го запазих за себе си. Скрих раната си и се престорих, че мълчанието му не ме вълнува. Но у мен се загнезди страх, който сътворяваше ужасни образи: виждах го да умира в катастрофа с мотоциклет или да го пребиват жестоко.

Всеки репортер знае, че такива неща се случват на хората като нас.”

 * * *

Из романа “Заподозреният” на Фиона Бартън, издателство Ентусиаст. Превод – Маргарита Терзиева.

Още откъси от книгата:

(публикацията предстои)

*

Когато две осемнайсетгодишни момичета изчезват по време на почивка в Тайланд между училището и колежа, семействата им се оказват в светлината на международни прожектори:  отчаяни, обезумели от мъка и притеснение.

Журналистката Кейт Уотърс се старае винаги да отрази историята първа, да вземе ексклузивно интервю, да открие истината. И този случай не прави изключение. В течение на работата си тя не спира да мисли за собствения си син, който е напуснал дома преди две години, за да пътува. И всичко става лично.

Докато случаят с изчезналите момичета се разплита, една истина ще излезе наяве – че опасността понякога е по-близо, отколкото очакваш.

“Невероятно заплетен разказ… Почитателите на Бартън ще бъдат щедро възнаградени за очакването”, Publishers Weekly

* * *

Фиона Бартън е бакалавър по френска филология и театрознание. Тя започва кариерата си като журналист към „Associated Newspapers“. Била е журналист в „Дейли Мейл“, редактор на новините в „Дейли Телеграф“, както и главен репортер на „Мейл он Съндей“. Отразява много съдебни дела и дори печели наградата Репортер на годината. През 2008 г. обаче напуска работа и става доброволец в Шри Ланка, Зимбабве и Мианмар, за да работи с изпратени в изгнание застрашени журналисти. Работата ѝ като съдебен репортер я вдъхновява да напише първата си книга – психотрилъра „Вдовицата“. Неочаквано за авторката романът бързо се превръща в бестселър и вече е издаден в над 30 държави. Реакциите на читателите я подтикват да напише и втората си книга – „Детето“, изпълнена с напрежение и неочаквани обрати.