“…защото колкото по-слънчев е споменът, толкова повече тъга предизвиква…”
Из “Юношеска еротика” от сборника “Еротични спомени” на Златко Ангелов, издателство Сиела.
“През лятото на 1991 г. бях командирован в дирекцията на Ай Би Ем в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Бизнесът не вървеше, предстояха големи съкращения, търсеха се пътища за обновяване на модела, по който вървеше бизнесът на компанията. Една сутрин четях сутрешната преса във временния си офис на Уестчестър Авеню – тогава още нямаше интернет, откъдето да научавам новините, но усещах, че ние сме на предния фронт на създаването му, – и погледът ми попадна на една малка обява, която ми се стори необичайна. Помня, че беше събота, денят, в който изчитах литературните издания. Обявата беше във високо интелектуалното списание „Ню Йорк Ривю ъф Букс“, в раздела „Лични“. Жена търсеше мъж за осеменяване – бяха дадени инициали и телефонен номер, чийто код беше Калифорния. Сега не мога да обясня какво точно ме привлече в тази обява и защо тя ми се стори необичайна. „Лични“ бяха обявите, където хомосексуални индивиди от двата пола или заможни жени и мъже, останали сами в живота, си търсеха партньори; и то не само за секс, а за околосветски пътувания, високопланински алпинизъм, колекциониране на мотоциклети или екзотични животни и изобщо всичко, каквото човешкото въображение можеше да си представи.
Изкуственото оплождане беше вече ежедневие в Америка: имаше банки за запазване на сперма и на яйцеклетки, беше създадена сериозна законодателна база за закрила на всички участници в процеса, забулен все пак от така необходимата анонимност. Знаех, че млади мъже си изкарваха джобни пари, като даваха сперма, а на студентките от най-престижните университети се предлагаше значително заплащане за даряване на яйцеклетки, което можеше да им осигури сносен студентски живот за цял семестър. Но въпросната А. У. сякаш искаше да се срещне с бащата на евентуалното си дете. Във всеки случай ясно беше, че иска да го намери сама, без посредничеството на съответните институции или агенции. „Всеки опит за директен контакт без предварително уговаряне ще бъде съобщен в полицията“, завършваше обявата – и това ми се стори твърде заплашително. Но то беше и признак за сериозността на човека, който беше пуснал обявата.
Дотогава не беше ми минавало през ума, че на 45 години мога да бъда спермодарител. След прочитането на тази обява обаче тъкмо това беше първата ми мисъл. Желанието ми да имам дете, по-скоро страхът, че мога да остана без дете, ме беше направил подсъзнателно чувствителен към всичко, свързано с темата. Цял живот бях произвеждал идеи и сперматозоиди. Идеите ми се материализираха буквално всеки ден, но другото отиваше на вятъра: в безплоден секс, който задоволяваше егоизма ми и егоизма на няколко красиви жени, но не оставяше нищо след себе си. Бях сигурен, че в паметта ми сексуалните спомени ще избледнеят както увяхват цветя, оставени във ваза, дори и когато водата им се сменя всеки ден. Роденото дете нямаше да бъде като ревниво пазената от странични очи интимност на сексуалния акт, нямаше да бъде като оргазма, познат само на мен и на партньорката ми, но несподелян с обществото – тайна, която всеки се стреми да преживее колкото може по-често, но познанието от която никой не се стреми да съобщи на останалите. Роденото дете щеше да бъде част от природния цикъл, най-прекрасният начин да общувам с хората, отрицание на вродения ми егоизъм. Но в това съобщение – на пръв поглед поне – ставаше дума за спазване на социалното табу: ако станех спермодарител, никой нямаше да знае, че съм бащата, нито дори самият аз. Необичайният елемент беше, че жената, която го беше публикувала, искаше да се срещне на живо с анонимния – по закон – донор. Каква щеше да бъде тази среща и как щеше да бъде спазена анонимността, не беше ясно.
Вече се досещате, че щом разказвам надълго и нашироко за това, съм набрал телефонния номер и съм се договорил с жената да се срещнем. Да, гласът на другия край на линията беше женски, но това не можеше да бъде гласът на А. У., нали? Беше много любезен женски глас, който като в криминален роман ме запита за името, адреса и местоработата ми и след пауза, през която най-вероятно оскъдните биографични данни, които дадох, бяха записани, ми определи среща в мецанина на хотел „Уестин Сейнт Франсис“ на Юнион Скуеър в Сан Франциско. Там сервирали следобеден чай, ми каза гласът, и аз трябвало да седя точно в 4 часа на маса в южния край на мецанина и да съм си поръчал зелен китайски чай с бадемова торта. Аз познавах хотела, бях отсядал в него при предишни командировки, А. У. очевидно имаше луксозен вкус. Датата на срещата определих аз, защото исках да я съчетая с предстоящото ми отиване по работа до Пало Алто, в самото сърце на Силиконовата долина.
И така, в един тъжен следобед през юли седнах около три и половина в мецанина на хотел „Уестин Сейнт Франсис“ и си поръчах зелен китайски чай и бадемова торта. Калифорнийската светлина се беше оттекла на запад и помещението с високи тавани изглеждаше млечносиво, с жълти петна, хвърляни от лампите между масите. Не знам защо, но в спомена ми слънцето все още огрява помещението и декоративните растения оставят пъстра сянка върху масите. Сигурно така ми се иска, защото колкото по-слънчев е споменът, толкова повече тъга предизвиква. Но в 4 следобед това би било невъзможно, защото прозорците на хотела гледат на изток, към Юнион Скуеър.
Сервитьорката донесе чая и тортата в порцеланов сервиз и подреди чашката, чайника и чинийките върху снежнобялата покривка: с чая идваха петифури и малки плодови пастички, както и изящна купа с южни плодове. Чаят се запари точно в 4 часа и аз си налях чашката пред мен до половината. На съседните маси седяха повечето възрастни хора, единствено аз бях сам. Никой не се движеше из лобито освен сервитьорките. Любопитството ми нарастваше.”
Из “Юношеска еротика” от сборника “Еротични спомени” на Златко Ангелов, издателство Сиела.
Още откъси от книгата:
“Дълбоко в себе си бях сигурен, че ще ми простиш – не се сетих, че ще те нараня…”
*
“Петте истории в тази книга са обединени от темата за отговорността пред любовта, вината пред другия и неосъщественото покаяние. Героят на всяка от тях е български имигрант в САЩ, който виси в пространството между два свята, обречен търси своя истински идентитет. Всяка от историите се развива около съдбовните събития в човешкия живот: любов, секс, родителство, изневяра, смърт. Това са истории за безотечествеността, драматизирана в любовния живот на главния герой. Въпреки че е успял на новото място и се е интегрирал, душата му е раздвоена между света, който е напуснал с омерзение и болка, и този, който го е приютил, но не е оправдал много от надеждите му. Новият свят го удовлетворява, но не му достига емоционално и го предизвиква да си спомня стария. Животът му се оказва неочаквано, но закономерно, зависим от греховете му, извършени преди. Пълзящото вътрешно напрежение на сюжета изкривява и двата свята, но и ги допълва и оцветява, придава им лудост и чар.
Златко Ангелов има свой неоткриван от никого и неповторим свят. Образите и сюжета в неговото словесно пространство са изградени така, че постигат максимална обективност чрез максималната субективност на писателското му наблюдение. От своя уникален наблюдателен ъгъл Ангелов вижда в света само определени, различни, натоварени с драматизъм и съдбовност неща, които всички ние знаем, но не се досещаме за тях. Дълбоките и разтърсващи житейски, психологически и социални конфликти на неговите герои произлизат от неосъществена или неетично употребена сексуалност, поради което сексуалните им прояви се превръщат в драматични и болезнени психологически проблеми. Не си спомням други писатели да са постигали това така убедително освен Мопасан и Набоков.”
Владимир Зарев
