Антония Нотева: Понякога наистина сме най-големите си саботьори
Аз наистина съм доста толерантен читател, макар че допреди няколко седмици вярвах, че с някои жанрове съм приключила в моминските си години. Въпреки това, когато някъде издават дебютен роман с обем над 500 страници, любопитството ми взема връх. Едва ли се налага да ви убеждавам, че с голо любопитство може да изкарате най-много до края на първа глава, оттам нататък четивото трябва да ви задържи. Е, Антония Нотева определено е знаела как да го направи. Книгата й неслучайно беше представена в навечерието на Деня на влюбените – “Танц на вселени” е една забавна история за любовен триъгълник в невероятно удовлетворителен обем за всеки фен на романтични текстове. “Вярвам, че се чете лесно, защото е диалогична, и се надявам да ви разсмея”, каза Антония пред приятели, близки и гости на премиерата.
Любовните романи често се критикувани заради предвидимостта си, но може би само авторите им и хората от издателския бизнес знаят, че те следват абсолютно стриктна структура на сюжета, точно премерена доза интрига и интимност, да не забравяме и задължителния хепиенд – именно за да удовлетворят търсенето на леки четива за бягство от действителността. Всъщност те са едни от малкото художествени произведения, на чиято предвидимост жените, съставляващи повече от 84% от аудиторията им, искрено се радват: героят и героинята се влюбват, нещо или някой им пречи да бъдат заедно, но тъй като тяхната нарастваща любов е неповторима, двамата намират начин да преодолеят пречките и да заживеят щастливо заедно.
Дали Антония предварително е знаела рецептата за интригуващия любовен роман, предстои да разберем от интервюто. За себе си определено мога да кажа, че въпреки че четях “Танц на вселени” в продължение на повече от седмица, бях поразена от привличащата му енергия – книгата е лека, свежа и върви с кафето сутрин, с чая вечер, на дивана вкъщи, в трамвая, в леглото, независимо от тишината и динамиката около вас.
Антония е родена през 1977 г. в Сливен и от дете е страстен читател – пише дълги писма, дневници, есета. Обича и да рисува и завършва Текстилен техникум “Добри Желязков” като десенатор (художник на десени на платове) в родния си град. По-късно се дипломира като бакалавър по социология и магистър по “Социални изследвания на пола” в Софийския университет и вече повече от 17 години работи като държавен служител в Националния осигурителен институт.
Пише дебютния си роман “Танц на вселени” през 2012 година като на шега – започва от един диалог, известно време вярва, че това ще бъде разказ, но дори и около 100-тната му страница не подозира, че това ще се превърне в нещо наистина голямо – първият вариант на ръкописа й надхвърля 1000 страници! Понеже вярва, че никое издателство няма да се ангажира с текст с такъв обем, не прави никакви опити да го издаде. Междувременно през 2016 и 2017 пише статии за сайтовете “Гнездото”, “Момичетата от града” и Evolife, където има публикувани повече от 40 текста на любовна и житейска тематика. Миналата година изпраща ръкописа на романа си в издателство “Ентусиаст” и около година по-късно книгата й е вече на пазара.
Антония пише и стихове – през 2011 излиза стихосбирката й “Дресьор на хаоса”, а нейни произведения печелят два поетични конкурса и са включени в няколко поетични сборника. В свободното си време обича да чете психология (от 2017 г. участва като доброволец в психологическите семинари на фондация “Същност”), астрология, езотерика, ърбън фентъзи, приключенска и любовна литература, да рисува, да прави бижута от сухи цветя и смола, обича фотографията, разходките из природата, екстремните преживявания, а миналата година се влюбва в каяка. Повече за нея и книгата й ще научим от интервюто.
Антония Нотева: Желателно е пишещият да бъде верен на себе си и да твори от сърце. Само така може да докосне читателите истински.
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Станка Василева
От кога пишеш и какво си спомняш за първите си писателски опити?
Не мога да кажа, че пиша истории от малка. Макар да съм ги преживявала в главата си цял живот. От тийнейджър пиша по нещо – дълги писма, дневници. Спомням си как в онези години направих няколко опита за стихове, вдъхновена от училище, и за диалози и сцени, вдъхновена от сестра ми (която пишеше разкази). Когато й показах написаното, тя беше откровена… и аз не продължих с опитите. Така или иначе тогава се занимавах с рисуване и вярвах, че писането е нейно умение (тя е с 8 години по-голяма от мен, четеше много и пишеше разкази). Аз също четях постоянно и това е оказало повече влияние върху писането ми, отколкото нещо друго. По-късно, от студентските години нататък започнах да пиша кратки текстове с размисли тип есе. Продължавах с дългите писма и дневниците. От малка знаех, че се изразявам по-добре писмено, отколкото устно. А в дневниците и в писмата разкривах мисли и чувства, което винаги ми е било необходимо.
*
“Танц на вселени” първият ти завършен роман ли е или си пробвала да издадеш и друго, но не се е получавало?
Да, това е първият ми роман! Всъщност, написах го на шега. Беше опит за разказ, изобщо не съм вярвала, че ще се получи каквото се получи (история с обем над 1000 страници). И много дълго време беше единственият.
Имам издадена стихосбирка през 2011г., но това е различно.
*
А защо любовна история?
Историята е любовна, защото любовта винаги е била моята тема. Темата на фантазиите ми, на историите в главата ми, на множеството диалози, които съм разигравала наум. Флиртът, закачката, любовното напрежение, неизказаните чувства между двама души – тези теми са ме вдъхновявали винаги. От тийнейджър чета психология и астрология с акцент върху взаимоотношенията – далеч преди аз самата да имам опит в любовта. Иначе идеята дойде постепенно. В началото беше просто поредният диалог между мъж и жена, който този път записах. И реших, че ще пробвам да напиша кратка история, за която вече трябваше да сътворя някаква интрига…
*
Планира ли предварително историята или я измисляше в процеса на писане?
В началото имах най-обща идея как ще се развият отношенията между героите. Наистина обща. А после всичко протече като реденето на пъзел. Една случка водеше до друга случка, после до друга и така се оформи цялата книга – случка след случка. Всъщност героите често си правеха каквото си поискат: аз решавах, че сега ще правят еди-какво си, но те излизаха от контрол и предписания, а аз само гледах отстрани и записвах. Така се получи и с първата им целувка – изобщо нямах представа, че ще се целунат точно в тази сцена. Обичам да се шегувам, че не съм писател, а воайор – наблюдавам и записвам…
*
Кога измисли предисториите на образите в романа и връзките между тях? Преди да започнеш да пишеш или в хода на историята?
Всъщност нищо не съм измисляла предварително. Както споменах – самото писане беше на шега. Седнах да пиша разказ и всичко трябваше да е простичко – диалог след диалог и случка след случка. Стигайки до даден разговор, се налагаше да реша какво е миналото на героя. Най-отговорно беше при Макс – да измисля история зад причината да не е разглезен богаташ.
*
Ти си прототип на главната героиня. Също като теб тя е със зелени очи, пише статии… Съвсем измислен ли е сюжетът?
Аз наистина съм прототип на главната героиня, но не и по външност. Когато пишех книгата, бях с дълга руса коса, а и по принцип съм естествена блондинка. Не съм целяла да има моите очи, по-скоро исках мъжът да бъде синеок. И тъй като харесвам светлите очи, логично за жената останаха зелените… По това време още не бях писала статии; едва след 4 години прописах такива. Сюжетът е напълно измислен, всъщност между моята и нейната история нямат нищо общо. Общото е в душевността и ценностите. Между моя мироглед от преди 8 години и нейния. Факт е, че в годините след написването на книгата преживях сериозна личностна трансформация.
*
И има ли нещо, за което й завиждаш?
Дали завиждам за нещо на Алис? Преди три месеца щях да кажа, че й завиждам за любовта, която откри. Все още й завиждам за това, че работи творчески тип работа, която обича. А, да. И за това, че слабее, когато се почувства развълнувана или разстроена.
*
Ох, присъединявам се към тази завист! Кажи ми нещо, нарочно ли имената на героите ти са интернационални? Тази история можеше да се развива в Ню Йорк, Париж, но си избрала да се случва в София. Разкажи малко за тези писателски решения.
Наистина имената на героите са подбирани внимателно. Трябва да призная, че типични български имена като Иван, Петър, Красимира, Даниела и т.н. не ме изкушават за имена на героите ми. Харесвам предимно американски тип истории (в книги и филми) и имам предпочитания към английските имена. Все пак исках да звучат като възможни в България и търсех среден вариант.
Историята можеше да се развива извън България, да. Но макар измислена, тя имаше нужда от доза автентичност, каквато можеше да осигури народопсихологията и житейската обстановка. Не съм пътувала много, нито живяла в чужбина, така че нямам самочувствието, че мога да предам начина на живот и светогледа на герои, които не са българи, нито пък атмосферата на чужд град. Същевременно народността или обстановката нямат ключово значение за моите герои (в последващите ми истории също), тъй като за мен проявлението на любовта е общочовешко, а междуполовите отношения – общовалидни за модерния западен човек, където и да било по света. Така че защо не и в България?!
*
Ще ти призная, че на много места романът ти ми приличаше на чиклит – това чувство за самоирония на главната героиня, хуморът, който извира отвсякъде… Да не пропусна и лъскавите партита, скъпите дрехи и прически, луксозните вечѐри, на които се обръщаше внимание! Въпреки че това са все поджанрове на женската литература, мислела ли си съзнателно да комбинираш тези типични елементи на чиклита в любовния си роман?
Интересно е това, което казваш за чиклита. Чела съм съвсем малко от този жанр и приликата с него не е била целена. Нито пък изрично съм писала любовен роман. Аз само записвах историята в главата си. Не съм я класифицирала като еди-каква си. Наричам я “романтична комедия”, именно защото според мен “любовен роман” звучи тежко и претенциозно за “Танца”.
*
Колко време писа романа? Колко редакции му направи, преди да го изпратиш до издателството?
Написах книгата за 4 месеца, от януари до април 2012 г. Като за това време съм писала всеки ден, независимо от обстоятелствата. Едно от тях беше тригодишният ми син…
Спомням си, че през този период пътувах за друг град, където участвах в поетичен конкурс. И макар темите да бяха различни, да имах нетипична заетост, вечер в хотелската стая отново пишех по няколко страници. Защото не можех да не го правя. Защото живеех с героите и историята всекидневно. Ходех влюбена по улиците и нямах търпение да разбера какво ще направят Макс и Лис по-нататък. Исках да си получа поредната доза любов…
Редакции на текста правех след написването на всеки три-четири страници. Изглаждах най-грапавите неща, за да мога да ги пратя на тримата човека, които четяха успоредно с писането. През годините след това на няколко пъти правех опити за по-цялостна редакция на текста, но спирах в първите страници, защото обемът беше плашещ, а мотивацията – недостатъчна. Накрая текстът отиде в издателството без тази основна редакция. Човекът, който повярва в мен и задвижи енергията на случването, ме увери, че мога да изпратя ръкописа и без редакция.
*
Хайде сега да ми разкажеш как се стигна до издаването на романа ти с “Ентусиаст”! До колко издателства изпрати ръкопис?
Всъщност – само до издателство “Ентусиаст”. Бях подготвила варианти и за две други издателства, но те бяха в резерва. Имах невероятния шанс ръкописът ми да бъде прегледан с предимство, осигурено ми от познат на позната. Така Виктория Бисерова, управителката на издателството, пое ангажимент да прегледа текста ми и да даде обратна връзка в кратък срок. Оттам-нататък книгата сама си проправи пътя.
*
Замисляла ли си се дали романът ти щеше да има друга съдба, ако просто бе изпратила ръкописа си и го нямаше “познатия на познатата”? Лоша услуга ли щеше да ти направи убеждението, че дължината на ръкописа има значение? Това са били над 1000 страници!
По-лоша услуга ми правеше убеждението, че трябва да предам текста си в абсолютно изгладен вариант. Знаех, че обемът е проблем, и бях готова да съкращавам. Но това, което ме забави толкова време, беше убеждението ми, че текстът трябва да е преминал през много ситното сито на моите корекции. И, разбира се, убеждението, че принципно неизвестни български автори не се издават. За щастие, през изминалите 7 години в България има видим прогрес в издаването на българска литература.
*
А ако не бяха харесали ръкописа ти? Имаше ли план Б?
На този етап вече се бях престрашила и щях да го изпратя до още няколко издателства. Не ми се мисли за варианта, в който се отказвам и загубвам вяра, както в книгата, така и в себе си.
*
Как започна същинската работа по романа? Повикаха ли те на среща, казаха ли ти кои са предимствата и недостатъците на текста? На кой етап се подписва договор?
Първата ми среща беше с Виктория, управителката на издателството, която изрази цялостното си добро впечатление от романа, като спомена технически пропуски в две сцени. Тя беше харесала историята и стила ми, дори ме попита къде съм учила творческо писане, което си беше голям комплимент от нейна страна. Уви, не съм учила, макар че бих искала…
Още на тази среща станаха ясни параметрите на желания обем на книгата, така че първоначалната работа беше моя – да съкратя обема наполовина. След моите редакции той премина в ръцете на редакторката.
Договорът подписахме на втората среща.
*
Как протече работата с редакторката Ани Младенова?
Общо взето съвместна работа нямаше. Предадох ръкописа на Ани след моите последни корекции, като вече знаех за нейния опит в редакторската работа. Тя и Виктория ме увериха, че редакцията ще се отнася предимно до изглаждане на текста, който ще бъде съкратен минимално (на този етап аз вече го бях свела до около 600 стр.). По време на месеците, през които ръкописът беше при Ани, нямаше конкретни обсъждания помежду ни. Накрая тя ми изпрати редактирания текст за одобрение.
*
И все пак – дебютен роман от 540 страници! Опитът на хората от бранша казва, че дебютните ръкописи “носят” доста на съкращаване, за да излезе наяве най-доброто от историята. Какви откъси отпадаха?
Честно казано той вероятно е поне 600 стр. при обичайни шрифт и странични полета. От издателството положиха усилия романът да не изглежда стряскащо обемен за читателите.
От ръкописа наистина имаше какво да се съкрати. След като първоначално го изпратих в издателството, седнах и изчетох цялата книга за пръв път от години, всъщност – за пръв път от написването й. И от разстоянието на времето и емоциите си дадох сметка, че към края на историята съм продължила и разширила излишно някои сцени. Като цяло отпаднаха повече еротични откъси за сметка на романтичните в началото. Дойде момент, в който обемът на ръкописа продължаваше да е над максимума, зададен от издателството, и се наложи да отстранявам и откъси, които смятам за ценни. Направих и по-фина редакция със съкращение на абзаци и изречения. Когато вече нямаше какво да отрежа, го предадох на редакторката. След мен тя също намали малко обема.
*
Имаше ли промени по текста, с които не беше много съгласна? Отпаднаха ли сцени, за които съжаляваш?
Принципно не бях очарована от идеята да отпада още текст след моята редакция, защото след отрязване на някоя част е необходимо дописването на свързващ текст, а не бях потърсена за съвместна редакция. Има два откъса, за които съжалявам, че отпаднаха – забавленията в “Софияленд” и ледената пързалка в Бургас.
*
Би ли казала, че си ревнива към текста си, към описания, конкретни изрази, думи?
Дали съм ревнива към текста си? Вероятно. Понякога срещам в книгата израз, който аз не бих употребила, и това не ми е приятно. Същевременно съм благодарна на Ани, че изглади някои моменти, например – началото на книгата. Редакцията на книга, особено на толкова обемен текст, е изтощителна и отговорна работа, и аз бях спокойна, че след мен има професионален поглед и намеса.
*
За книгата си имаш и отговорен редактор – Петя Димитрова. Каква е функцията на отговорния редактор?
Аз лично нямам много опит с работата на отговорния редактор, но съм изрично благодарна на Петя за анотацията към книгата, която е нейно творение. С анотацията, която предложи Ани, не бях съгласна, и Петя написа втора, която според мен много повече отговаря на посланието на книгата.
*
Кой беше най-ценният писателски урок, който научи по време на редактирането на романа?
Поради липса на съвместна работа с редактора, отговорът на този въпрос ще е продиктуван от личната ми работа по текста. Уверих се от първа ръка доколко собствените ни убеждения могат да ни саботират. Толкова години (цели 7) вярвах, че редактирането на 1100 стр. ще бъде адски трудоемко и бавно начинание. Че ще е досадно и почти непосилно. Всъщност не беше. Когато имах вяра, амбиция и правилния стимул, няколкото редакции ми отнеха около месец и половина. И работата не беше досадна, а вдъхновяваща. Понякога наистина сме най-големите си саботьори.
*
А участва ли активно в процеса на вземане на решения за корица, за комуникация, за премиера?
В работата си с издателство “Ентусиаст” се радвах на съвместна работа и периодична комуникация. Имаше дискусии и за заглавието (“Танц на вселени” беше едно от работните заглавия, последното мое беше “Облог между вселени”), за анотацията, за корицата, за премиерата и т.н. Датата и мястото на премиерата бяха предложени от мен, някакви параметри за корицата, заглавието и анотацията също.
*
Колко време продължи работата по книгата с издателството? Имахте ли краен срок за редактирането?
Работата продължи от средата на май 2019 г. до началото на февруари 2020г. В началото на юли предадох съкратения от мен ръкопис в ръцете на Ани. По първоначален план книгата трябваше да излезе в края на 2019г., но поради обективни причини издаването се забави. Така се получи по-добре и “Танцът” се появи в навечерието на празника на любовта.
*
Така ли си представяше нещата след излизането на книгата на пазара? Премиерата, контакта с читатели, промотирането й?
Не мога да кажа, че съм имала някакви определени очаквания. Години наред си представях как книгата ми е по витрините на книжарниците – това ми беше дългогодишна мечта. Премиерата премина далеч над очакванията ми; бях много щастлива от енергията, която донесоха със себе си хората, които ме подкрепиха, и с цялостната лека, забавна и любяща атмосфера, която се получи. Мина месец от излизането на книгата на пазара, така че контактът с читателите тепърва предстои. Получавам прекрасни отзиви от близки и непознати хора чрез социалните мрежи, които ме правят щастлива.
*
Какво харесват читателите най-много в книгата? Появи ли се критика?
Обратната връзка на читателите е откровено ласкателна и, разбира се, това ме радва. Получавам отзиви, че книгата се чете леко, че е много забавна и същевременно – възраждаща вярата в любовта. А това са точно акцентите, които аз виждам в книгата. Истината е, че всеки път, когато разбирам, че съм докоснала някого с това, което съм създала, е мигът, в който всичко придобива смисъл.
Още не съм срещала критика, но има време. Като автор виждам слаби места в творението си, но вярвам, че работата на историите не е да бъдат съвършени, а да вълнуват, размислят, развличат… Разбира се, моята история докосва хора със сходни на моите ценности и търсения. Така че няма защо да очаквам, че ще се хареса на всички.
*
Кажи ми кога намираш време за писане?
Творчеството (защото писането е само един от начините да създавам) не е въпрос на време. Макар този ресурс да е необходим в големи количества, всъщност не е водещ. Творецът гори от вътрешната необходимост да изрази себе си, да обрисува с думи, бои или ноти вътрешния си свят, който струи навън дори през клетките му. За него е буквално невъзможно да удържи този изблик твърде дълго време. Така че време се намира – както за дишането, храненето и съня. Времето се краде – от задължения, ангажименти, сън, свободно време… Дори с чувство за вина и за сметка на други реалности, време за писане се намира, когато историята е проправила пътя си от сърцето към главата.
Разбира се, невинаги има вдъхновение за писане. Тогава просто сядаш пред компютъра и започваш да побутваш спящия звяр – вдъхновението.
*
На какви писателски навици робуваш?
Хм, харесва ми този въпрос! Не за друго, но доскоро не се възприемах като писател, че да имам и писателски навици. Истината е, че повярвах повече в себе си миналата година, когато издателството застана зад мен, а после от вдъхновение написах още две истории (с прекъсване от 7 години). Така че – вече да, мога да кажа, че познавам себе си повече от гледна точка на писателски навици. Те всъщност се проявяват и при писане на статии.
Когато историята вече е започната, почти винаги имам вдъхновение. А когато имам вдъхновение, съм неуморна. В почивни дни пиша по 15-16 часа на денонощие с няколко кратки почивки. Стига да имам възможност да съм сама и със собствен ритъм… Правя си кафе и чай и започвам. И (поне) една котка наоколо да спи върху мен или до мен.
Когато нямам вдъхновение или съм още в началото на историята, се мотая, губя време. И постоянно хапвам по нещо. От нерви предполагам. Хем искам да пиша, хем не мога – тягостен момент.
Иначе има място, където получавам вдъхновение, и това е банята, моментът на вечерния ми душ. Тогава разрешавам моменти, които не знам как да продължа, или ми хрумват първите редове от стихотворение…
Когато пиша книга, не чета книги. Имам чувството, че те ще ми повлияят по някакъв начин и подсъзнателно ще копирам нещо от тях. По време на и след написването на “Танца” не четях нищо, освен психология, доста дълго време. Въпреки че дотогава поглъщах много развлекателни книги, в онзи конкретен момент – ърбън фентъзи.
*
Показваш ли на някого написаното?
При “Танца”, като при пръв опит, бях много по-несигурна. Споделях написаното в почти суров вариант с две близки приятелки и сестра ми. И трите са четящи хора и разчитах на мнението им. За някои конкретни идеи в книгата много ми помогнаха, особено с нелогични моменти или с детайли от пребиваването на героите в чужбина (в оригинала на историята има пътуване не само до Истанбул, но и до Флоренция, а аз не съм била и на двете места).
При писането на двете истории миналата година първоначално споделях част от текста, впоследствие престанах. Вече нямах тази вътрешна необходимост да го правя; освен това установявам, че тази практика е нож с две остриета – понякога се повлияваш от мнението и представите на различен от теб човек и изгубваш себе си в опити да угодиш на читателя. А това не е цялостната идея. Желателно е пишещият да бъде верен на себе си и да твори от сърце. Само така може да докосне читателите истински. Разбира се, впоследствие споделям текста с няколко доверени човека и си взимам бележки от критиките им, но вече не го правя, докато пиша.
*
Ти още на премиерата каза за двата нови ръкописа, които си написала миналата година! Разкажи нещо за сюжетите им.
Възможно е това твърдение да изглежда несериозно :). Но е факт, че написах две истории. Те заедно правят сегашния обем на “Танц на вселени”. След като редактирах, съкратих и пак редактирах ръкописа на “Танца” и го предадох нататък по веригата, ми остана вдъхновението, надеждата… и лятото. Което частично прекарвам без детето си и имам повече свободно време. Исках да пиша отново. Разбира се, не беше лесно. Имах една започната история от 2015 г. Седнах пред нея и два дни се мъчех да я продължа – бавно, тромаво… и с определено количество храна. Докато в един момент не се получи щракването, а после вече нямаше спиране! Ходех рано на работа, прибирах се право вкъщи и пишех до среднощ. И после пак. Уикендите – по 15-16 часа. Така за месец и половина книгата “Отново” беше готова. Бях много щастлива, че успях да се върна към писането. И не само – успях отново да вляза в онази реалност, в която дишам и чувствам с героите си. Ходех влюбена по улиците, на работа, вкъщи… Живеех историята и просто я записвах.
“Отново” също е любовна история. Както споменах, това е моята тема. Както и третата история – “Невъзможно/Неизбежно”. Когато свърших “Отново”, бях доволна, но и съвсем наясно, че е необходимо да се завърна в реалността на 100%. Започваше септември, училището на детето, есенният график. Приоритетите бяха ясни. Обаче бях намерила в записките си имената на героите и идеята за трета история, която ми беше хрумнала през годините. Беше ми ясна първата сцена. Мотаеше ми се в главата, но нямах никакво намерение отново да изчезвам от света и толкова скоро да започвам трета книга. Обаче тя буквално ме изнуди да я запиша. Бях на работа и, докато си правех чай и кафе по обичаен маниер, в главата ми започна диалогова престрелка между двама братя в деня на сватбата на единия. Имаше хумор, напрежение… и аз просто нямах избор – седнах да запиша поне няколко реплики. Признавам си, че в този ден не работих много. Сцената просто напираше да излезе наяве и я продължих, след като се прибрах вкъщи. Оказа се около 10 страници (мои компютърни, по-големи от реалните) и докато не приключи сцената, не можах да спра. А една страница (с редакциите) се пише приблизително за около час. Така започна третата история, за която нямаше нито време, нито фокус. Но се намериха впоследствие.
*
Какво обичаш да четеш? Имаш ли си любими български автори?
Както и при музиката, разделям книгите на добри… и различни от моя вкус. Като по-млада пробвах с различни стилове – приключенски книги, криминалета, фантастика, драма, любовна литература, хумористични, фентъзи. В света на литературата имах за пътеводител сестра ми и майка ми, така че имах силно начало. През годините установих, че предпочитам книгата да е лека за четене, завладяваща и развличаща. И разбира се – да е бягство от реалността. За мен изкуството във всеки негов вид е бягство от реалността. В по-късните си години развих предпочитания към фентъзито и приключенските книги, към някои житейски романи с любовен елемент като тези на Джоджо Мойс. Същевременно чета предимно психология.
За съжаление принципно не чета българска литература, най-вече поради факта, че рядко пробвам нови автори, защото не успявам да се справя и с тези, които имам у дома. Но съм голям фен на Мария Лалева и съм изключително щастлива, че български автори могат да създават подобна класика.
*
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Не се чувствам в позицията да давам съвети. Аз самата съм начинаеща и тепърва ще откривам своя потенциал и нови правила в писането. Ако мога да им кажа нещо от своя опит, то би било да имат повече вяра в себе си. Не говоря за някакво безпочвено самочувствие, че в днешно време всеки може да издаде книга, без значение от качеството й. А за вярата, че ако в сърцето ти живее история, ако не можеш да спиш от нея и тя напира да излезе, да повярваш достатъчно в себе си, за да я извадиш наяве. Да я споделиш първо с приятели. Може да нямаш обективна представа за себе си и таланта си, но другите около теб са огледало.
Веднъж един човек ми каза, че талантът не е за лична употреба. Че той е дар, който е даден, за да бъде споделян и да превърне света в едно по-добро и красиво място. Така че – изразявайте талантите си, защото те ще направят и вас, и другите по-щастливи.
