“Може би мъжът срещу мен не е технологичен гений, но все трябва да е чувал за копирна машина…”
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
“– А къде са…
Влизам в стаята, в която театралният кръжок има репетиция, зачервена (предполагам) и запъхтяна (със сигурност). Но вътре е само географът Велев и аз дори пропускам да поздравя.
Мъжът се изправя от катедрата, върху която е седнал, и за пръв път осъзнавам, че е висок – едвам бих достигнала рамото му. Ризата му е разкопчана, отдолу се мъдри черна тениска с надпис Cheers. Предполагам, че е най-уместната, с която може да се появи в гимназията.
Закъсняла съм за сбирката, не успях да купя храна (а и момчето за всичко Мишо е по задачи), но очевидно притеснението ми е било излишно.
– Тръгнаха си. Учителят по математика отсъства и последните два часа на повечето се оказаха свободни. Обадиха ми се и се видяхме по-рано. Другите – прави пауза и бърчи чело – Ади, Никол и… Евгени – освободих малко преди да дойдете.
Кимам. Вдишвам. Издишвам. Преглъщам…
Можеше Томи да ми драсне един ред.
Можеше…
За какво му е обаче да уведомява майка си за нещо толкова елементарно – да не се изтрепвам от бързане, да не давам безумен бакшиш на таксито, за да кара в бус лентата, да не търча по стъпалата към третия етаж като ученичка в междучасие. Нали не съм Ади, Никол или който и да е друг екземпляр с кадифен поглед, че да се сети да ми пише.
Наясно ли си, Албена? А?
И сама си отговарям: да, съвсем наясно съм докъде се простира моето въздействие – дотам, откъдето започва влиянието на Ади, Никол и много други, които тепърва ще се появяват в живота на безценния ми син.
Надявам се географът Велев да не чете мисли, макар че в момента ме гледа така, сякаш по челото ми минава светеща реклама с всяка думичка, изскачаща в ума ми.
– Сетих се, че ще дойдете и реших да ви изчакам… Иначе кабинетът щеше да е заключен и да се чудите какво се случва.
Кимам отново – удивителна прозорливост! Усмихвам се. Преглъщам.
– Много мило… Благодаря!
С тези вдигнати вежди, които не спират да бърчат челото му, географът изглежда едновременно по-стар и по-наивен. Сигурна съм, че и двете ми заключения са погрешни.
Завъртам се към вратата и хващам дръжката:
– Тогава… Май трябва да потеглям обратно.
– Да…
Изведнъж Велев се обръща и взема някакви листове от учителската катедра:
– Всъщност, учениците донесоха… ммм… коледните истории… които сте им възложили на последната сбирка… Нали… нали ме извикаха при директора.
– О…
Не очаквах да са изпълнили задачата толкова бързо. Бях пропуснала да им дам срок. Или не бях?
– Всички ли?
– Не, двама се извиниха – не разбрали, че разказите са за днес. Синът ви беше единият…
Браво на него! Въздъхвам и разпервам ръце встрани в стил „а аз какво да направя“?
– Помислих си дали не искате да им хвърлите първа по едно око… Очевидно имате идеи… Можем и да ги разделим, ако искате, половината ще взема аз, но така всеки ще знае част от картинката. А ако ги четем заедно… тоест всички истории заедно…. Не заедно в смисъл аз и вие… Вие и аз, де… Вземете ги първо вие, а после, като ги прочетете, ще ги взема аз…
Слушам го, а устните ми сами се разтягат в усмивка. Може би мъжът срещу мен не е технологичен гений, но все трябва да е чувал за копирна машина. Или за телефон с камера.
– Защо просто не ги копираме някъде тук? Вероятно имате машина в гимназията – аз ще взема копията и ще четем заедно. Още тази вечер ще започна, ако трябва…
– Ъмм… – географът видимо се оживява, но бързо свежда поглед и разгръща страниците „на вентилатор“. – Машина има, но нямаме листове… Всеки учител тук е с лимит за хартията… По-ценна е от самородно злато.
Е, не… Точно такъв отговор не очаквах.
– Тогава дайте, ще ги снимам с телефона си… не изглежда да са много страници…
– Ммм… – пак ги разлиства, този път не му се получава „вентилаторът“. – Хич не са малко…
– Ще съм бърза…
Вадя телефона от чантата си, за да установя, че е изключен. Опитвам се безуспешно да го включа. Сигурно батерията е паднала… Хрумва ми да помоля Велев да снима листовете той, после да ми прати снимките по имейла, за което трябва да си разменим адресите и…
– На съседната улица, в книжарницата… там правят копия – предлага мъжът. – Хайде да отидем и ще стане, както поискахте.
Усмихвам се в отговор и изненадващо бързо се запътваме нататък.
Наистина стигам до рамото на географа. Навън вали и ако не трябва да вървя едва до съседната улица, вече да съм спряла такси и да съм потеглила към следващата задача за днес. Но истината е, че имам интервал от около два часа, който си бях оставила за театралния кръжок, и така или иначе мога единствено да ситня до Велев и да се опитвам да вляза в неговия ритъм. Вървим под дъжда, спътникът ми сякаш не го забелязва, а аз по принцип не нося чадър със себе си. Косата ми е опъната на къса опашка и кой знае какви поражения не могат да ѝ се нанесат. За опазване на останалата част от тялото ми сухо се грижи подплатеният шлифер.
Манипулацията по копирането отнема време, което с Велев прекарваме в пълно мълчание. И двамата съсредоточено оглеждаме рафтовете с книги, тетрадки и канцеларски материали, защото наистина нямаме какво да си кажем. Аз поне със сигурност нямам. Знам, че му се натресох на главата, на него пък са му натресли кръжока, изобщо и двамата стоически споделяме ситуация, за която не сме си мечтали.
До касовия апарат е сложена пластмасова котка Манеки Неко, която непрестанно маха с дясната си лапа. В лявата стиска подобие на риба, което не бих разпознала, ако не съм наясно какво трябва да търся. Манеки Неко казва едновременно „здравей“ и „довиждане“, кой както иска да го възприеме. Ако въобще я забележи. Но е на съвсем правилното място според фъншуй, така че да привлича едновременно пари и клиенти. И е бяла на черни петна, което се приема за най-късметлийската окраска на „щастливото коте“.
– Готово – отсича жената със силен грим и къносана коса и съобщава сумата.
По-бърза съм от учителя, който изглежда изненадан, че трябва и да се плати. Или по-скоро за пореден път излиза от някакъв свой си унес.
– Не, не… Нека аз да платя, госпожо… Милева.
– Моля ви се! – настоявам.
Жената зад щанда вече ми връща ресто, без да дава вид, че чува диалога ни.
– Тогава – географът Велев внезапно докосва ръката ми над лакътя. – Нека аз черпя по кафе.
Ти да видиш…
– Всъщност аз…
Ръката му все още е върху мен и това определено не ми харесва.
– Има още време до края на кръжока и вие със сигурност сте си оставили прозорец в ангажиментите.
– Така е, но…
Най-после ръката му се маха от моята, а аз се чудя защо когато той не се запъва, започвам да го правя аз. Не е от вълнение, опазил Господ: мъжът срещу мен е със сигурност по-млад от мен… И изобщо не ме интересува.
– Моля ви… Ще поговорим за кръжока.
―
Не говорим за кръжока. Но неочаквано за мен – говорим. Кафенето е празно, седим на маса за двама, от едната страна на която е поставено диванче, а от другата – стол. С влизането Велев се хвана за облегалката на стола, оставяйки ми (предполагам) възможността да седна на меко и да се разположа, но аз съобразих, че ще хлътна в ниското и той ще бъде още по-висок. Затова помолих да седна на стола и оставих обемната си чанта на пода. После географът отиде към бара, защото кафенето е на самообслужване.
Помолих да ми поръча еспресо: в този час бих предпочела капучино или мокачино, но това са дълги напитки, а аз не искам да проточвам срещата си с учителя. Еспресото е точната напитка за такива случаи: нито късо, за да покажа неуважение или припряност, нито дълго, за да трябва да обсъждаме за трети път проточилите се напоследък дъждове. Едно еспресо време мога да запълня с общи разговори за географията и туристически места, които повечето хора познават.
Докато ми подава чашата, Велев споменава, че се е пристрастил към пиенето на кафе по време на експедиция в Патагония.
– Патагония ли? Вие сте единственият ми познат, който е бил на това място. Как се случи?
Наистина ми е интересно.
Докато ми разказва, мъжът срещу мен сякаш чете текст – не се запъва нито веднъж, не си търси думите. Очите му от кафяви стават оранжеви заради огънчето в тях. Съвсем, съвсем истинско. Единствено досадното бръмчене на кафeмашината ме разсейва: сто на сто проблемът е в помпата, но някой трябва да се погрижи и дa я погледне.
Само че това не е мое кафене.”
Из романа “Утре” на Радостина А. Ангелова и Александър Станков, издателство Софтпрес.
Още откъси от романа:
“Болна е майчината фантазия, катастрофирала кола е тя, а до колата – тяло. Твоето тяло, Томи…”
“Трябва да се научиш, Томи, кога да говориш и кога – не…”
Всяко утре е обещание. „Утре” е обещание, изпълнено днес.
Албена е в края на четиридесетте. Успешно ръководи бизнеса си с кафенета въпреки рязката смяна на приоритетите в живота на съпруга й след преживения от него инфаркт. Синът й Тома е на шестнайсет – възраст, в която имаме отговор на най-сложните въпроси, но се блъскаме в дребните питания. Когато знаем какво е любовта, но мисълта за среща ни плаши. Обикновено успоредните прави в ежедневието на Албена и Тома неочаквано се преплитат, когато майката се включва в театралния кръжок на сина си. Докато учениците търсят пиеса за коледното тържество, Албена открива неочакван път към осем тийнейджърски истории.
Разказан от двама автори – майка и син, в две гледни точки, „Утре” е роман, насочен и към родителите, и към техните (пораснали) деца. История, която уж се потапя в плитките води на ежедневието, а го завихря така, че ни разкрива поглед към дълбокото. В „Утре” има усмивки, топлина и любов. И дванайсет ароматни описания на различни кафе напитки, които оставят дълъг послевкус в мислите. И зареждат с енергия за утре.
Радостина А. Ангелова е преподавател, доктор на техническите науки. Награждавана e у нас за поезия и разкази, победител е във Втория европейски конкурс за поетична книга на английски език (2011). Три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку. Има издадени седем романа, сред които „Виенски апартамент”, „Афиши в огледалото” и „Бал в Мулен Руж”. „Утре” е първата й книга в съавторство с нейния син.
Александър Станков е на шестнайсет години и пред името му в конкурсите често стои „най-млад автор”. Ученик е в Немския отдел на 91 Немска езикова гимназия. Две негови стихотворения са отпечатани в детска антология на белгийското издателство Alquirelle (2011), печелил е награда в конкурса „Перо от Пеликан”. Негови разкази са включени в сборниците „Лабиринт на любовта” (2018) и „Под лъчите на слънцето” (2018). „Утре” е първият му роман.
