Йордан Колев: Преживял съм всеки момент от романа десетки пъти!

Научих за дебютния роман на Йордан малко преди премиерата му и то на представянето на съвсем друг жанр литература. Дойде ми абсолютно изненадващо – не само като информация за нова книга, но и като събитие, че имаме нов автор, който е написал технотрилър. Ако някой ден се чудите как да ангажирате вниманието ми трайно, пуснете ми мухата с „трилър“, „български“ и „на ниво“. И не забравяйте да споменете, че авторът е професионалист в областта, в която пише.

Казват, че писателите пишат най-добре за неща, които познават в детайли. В лекции по творческо писане Артър Хейли редовно се дава за пример с практиката си в продължение на дълги години да събира всякакви материали и бележки, позволяващи му в последствие да пресъздава автентично и в детайли атмосферата в различни браншове. Който е чел „Летище“, „Хотел“, „Колела“, „Свръхнатоварване“, знае за какво говоря. Защо обаче правя връзка с Хейли? Ако си мислите, че авиационната тематика в „Кацането“ ми дава единственото основание да го сравня с „Летище“, значи сериозно съм ви заблудила.

„Кацането“ е историята на полет GC2376 от София до Рим, започнал напълно нормално и с очакване да бъде скучен, но който, поради аварийна ситуация, вместо час и петдесет минути, продължава повече от четири часа и половина и завършва с изключително опасно кацане. Първото, което прави впечатление в романа, е невероятно автентичното придаване на атмосферата на сложната и рискована професия на екипажа, начело с командира на полета Кристиян Манов. Богатството от персонажи от различни поколения, школи и темпераменти е изградено със завидна вещина – на фона на богатата си предистория всеки един герой е представен с мисленето и реакциите си на човек, попаднал в критична ситуация. Динамичните събития, предизвикани от грешка при производството на  гумено уплътнение, което от своя страна води до повреда в колесника по време на полета, са разпокъсани с житейските ретроспекции на екипажа, без това да бъде в ущърб на напрежението в сюжета, без излишно разпиляване, с абсолютно подходящата дължина на повествованието в безгрешната структура на трилър от световна величина. Аеродинамика, хидросистема, електроника на самолета – всичко е представено с един баланс между професионалния навигационен език и увлекателния изказ на майстор разказвач с отличителен писателски глас. Излитанията са малко или повече еднакви, докато кацанията изпълват пасажери и екипажи с безпокойство всеки път. Кацането в едноименния трилър започва почти в началото на книгата и е с продължителност от два часа и половина, което измества по магичен начин жанра на романа от техно- в психотрилър – просто се представете метална тръба в небето и близо двеста души, затворени в нея, които правят равносметка на живота си в момент, в който очакват да се срещнат със Смъртта…

Йордан Колев е професионален пилот на Боинг и Еърбъс, изпълнявал полети на 5 континента. Роден е през 1964 г. в София, през 1987 г. завършва ВНВВУ „Г. Бенковски“ и оттогава вече 33 години лети в гражданската авиация. Първите му публикации са три разказа в сп. „Съвременник“ (2015 г.); първата му книга „От Рио до Кейптайн“ (изд. Прозорец, 2017 г.) е драматично-пътеписен разказ за пътешествието на 18 авантюристи, участници в единствената околосветска регата за аматьори с ветроходната яхта УНИЦЕФ, а „Кацането“ (изд. Сиела, 2019 г.) е дебютният му роман. Завидни постижения за автор, който никога не е бил с амбицията да става писател.

Признавам, че очаквах от Йордан да дойде с оправданото си самочувствие, което да му пречи да обсъжда с мен въпроси по създаването на романа му. Той обаче ми поднесе поредната си сериозна изненада като се заяви като един Голям Човек, скроен широко, надарен с хумор и талант, и който с лекота говори за изкуството си и с готовност ми споделя тайни от работната си рутина. Представям ви един невероятен нов български автор, който описва живота на необикновените хора в небето, трудностите, с които ежедневно се сблъскват и героичния начин, по който посрещат предизвикателствата на съдбата. За  вдъхновението, планирането, писането и редактирането на технотрилър разговаряме с Йордан в едно интервю, което той успя да вмести в натоварената си програма. Моля всички да останат по местата си със закопчани предпазни колани! Кацането започва…

 

Йордан Колев: Имам изключително високи стандарти и в живота, и в писането

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: личен архив

 

Йордане, надявам се да ми простиш безграничното любопитство в това интервю, но аз просто обожавам трилъри, боготворя Артър Хейли и адски се радвам, когато открия български автор, който пише толкова добре в този жанр и е способен толкова автентично да предаде атмосферата на една професия. Да, информираха ме, че не изпадаш във възторг от сравнения, но съгласи се, че като кажа на някой от познатите си: „Хора, имаме си Артър Хейли!“, веднага всичко им става ясно!

Бих искал да отворя една малка скоба. „Летище“ беше третата книга в оригинал на английски, която прочетох малко преди да навърша 16… След „Кръстникът“ и една друга модерна по онова време кримка – „Кукла на верига“. Но вдъхновението за „Кацането“ дойде от романа „Bomber“ на Лен Дейтън, който за жалост не е превеждан на български. Втора скоба – някой ден мога да се опитам да го преведа – като се пенсионирам :). Преди 25 години редактирах превода на „Полетът на Интрудър“ и преведох продължението – „Завръщането на Интрудър“, както и „Наемникът“ за ИК „Прозорец“. Оттогава датира приятелството ми с Йоана Томова.

 

Значи се занимаваш и с преводи! А откога пишеш? Искал ли си някога да станеш писател?

Пиша от гимназията. Чувствах се несигурен, неразбран… Нормално за един тийнейджър. Белият лист ми беше много добър приятел. Независимо, че единствената 5-ца за целия горен курс беше по литература в IX клас. Но същински прописах с дневника си. Започнах, когато си купих първия лаптоп – в началото на 1996. Беше ми забавно. С годините ставах все по-добър и от един момент нататък не само описвах битието, но започнах да се връщам и в миналото – чак до ранните детски години. В резултат на това за 15 години натрупах над 250 компютърни страници – едно „Кацането“ и половина. Спрях дневника след няколко по-драматични събития в живота ми напоследък. А и творческото писане ми харесва повече от документирането. На двамата ми синове съм подарил по едно копие, като навършиха осемнайсет години. С надежда да не повтарят грешките на баща си.

Не съм искал да бъда писател. Смятам, че по-скоро писането ми помага да се изразявам и размишлявам. Да изчистя и може би „разкрася“ впечатленията си от някой куриоз, място или среща. Аз многократно преживявам, както приятни случки, така и разочарования, неуспехи, предателства. Връщам се назад отново и отново. Онагледяването на думите на екрана пред мен ми помага да разбера себе си, да намеря истината, да преосмисля деянията си…

 

Как се вдъхнови за “Кацането“?

Сложен въпрос. Структурата на сюжета съм заимствал от споменатия по-горе роман „Bomber“. Още като го прочетох за първи път (чел съм го три пъти), реших, че ако някога пиша книга за авиацията, няма как да не го използвам за пример. Години наред ми е липсвало качествено четиво за българската авиация. Гражданска и военна. Мечтая да напиша роман за живота и подвига на българския орел Списаревски. Огромно предизвикателство. Не на последно място и защото в 21 век трябва да сме „политически“ коректни! „Кацането“ замислих като сборник от разкази преди много години. Владимир Зарев, скъп приятел и мой ментор, настоява, че силата ми е в разказа… Но след успеха на „От Рио до Кейптаун“, моя „драматизиран“ пътепис, реших да напиша технотрилър.

 

Колко подробно планира сюжета, преди да започнеш да пишеш романа?

В началото за ден нахвърлих скелета на сюжета. Аварията, която избрах, ми позволяваше да добавя няколко второстепенни сюжетни линии – основно като ретроспекции. Трябваше да има и „триъгълник“. За къде без любов?! Предполагам мнозина вече са разбрали, че получих безценна помощ от Владимир Зарев. Той не спря да споделя търпеливо с мен родилните мъки на „Кацането“ – да критикува и обсъжда, да предлага и добавя. Без него романът просто нямаше да стане!

 

А в тази хронология ли се пише трилър или е по-лесно да започнеш със сцени, които ще бъдат поместени по-назад в тялото на книгата? Лесно ли се пише, когато си наясно с цялото напрежение, което предстои, но си длъжен да удържаш коня и да поднасяш историята стъпка по стъпка?

Преживял съм всеки момент от романа десетки пъти! Някои неща и сега не ми харесват, след като съм ги пренаписвал многократно. Други не съм променял от първия път. Като в киното – без дубъл. Не съм спазвал никаква хронология. И смятам, че творческото писане не може да се подрежда. Сънуваш, измисляш, виждаш нещо – сядаш и го описваш! А от някои моменти ме беше страх. Знаех, че без тях не може, но ги избягвах до последно… Освен това и без Музата не става. Случва се, че ако не седна да пиша, пощурявам. Навсякъде, даже в самолета, по време на полет, използвам айфона, за да записвам мислите си в аудио файл. Моментът е безценен. Ако го изпуснеш, мисълта заминава – върви после гони Михаля.

С риск да разкрия съществен детайл от развръзката ще кажа, че в продължение на няколко месеца, след огромно разочарование в професионален аспект, ме глождеше мисълта „Кацането“ да завърши с трагедия! И за малко да променя финала… А в самото начало бях решил да почна отзад напред. Т. е. книгата да започне със самото аварийно кацане. Но ми се стори по-сложно за реализация от гледна точка на преплитането на сюжетните линии. Може би повествованието щеше да е по-тромаво.

 

Кажи познаваше ли предварително в детайли предисториите на героите си или ги разгръщаше в процеса на писането според нуждите на историята?

Много от историите на героите са истински! Просто съм драматизирал неща, които съм чул или на които съм бил свидетел. Но има и абсолютно измислени персонажи. Пак ще повторя: авторът трябва да живее в творбата си. Да се превъплъщава в героите. Да влиза в ситуацията. Имам страшно развинтена фантазия. Никога няма да забравя героя на Анри Шарие от „Пеперудата“. Той оцеля в изолатора месеци наред, само защото успя да заживее в своя измислен свят! Един незабравим пример.

 

Май не разполагаш с лоши и неприятни образи. Изграждаш всеки с такъв респект и такава обич, че го превръщаш в Герой и читателите в крайна сметка се влюбват в него. С прототипи ли работиш?

Главният герой на технотрилъра е ситуацията. И затова трудно може да се развие образ-злодей, освен ако не е терорист (за мен това е клише-убиец, за жалост непрекъснато експлоатирано и предъвквано от Холивудските продукции с всяко ново технологично решение – пример е N-тия „Терминатор“, който току-що излезе по екраните). Героите ми са най-обикновени хора. Беше много лесно да ги развия. Летателната работа и животът на екипажите с неговите особености, вариации, пикантериите даже – са ми до болка познати. В „Кацането“ всички се борят със ситуацията. Много са разкъсвани от вътрешни терзания. Идеята ми беше читателят да може да открие себе си в един или друг персонаж. Сам да си помогне, може би. А ние всички сме добри, нали? Някой някога да си е признавал, че е злодей?! Дори тези, които връзват на електрическия стол… Надали.

 

Изглежда знаеш формулата на добрия трилър…

По едно време поглъщах трилъри с бясна скорост! Мога да изброя няколко от авторите (в хронологичен ред), които съм изчел от кора до кора: Алистър Маклейн, Джефри Дженкинс, Клайв Къслър, Джеймс Клавел, Лен Дейтън, Фредерик Форсайт. Да продължавам ли? Няма как подсъзнателно да не съм „снимал“ успешната формула след тези десетки бестселъри. Последната ми класна учителка в 21 ЕСПУ беше биоложка. Майка ми – също. От уважение класната ме оставяше намира, а аз си седях на последния чин и си четях „Тай-пан“ на английски. В 21-ви век с няколко чуквания по клавишите пак можете да я изкарате тази формула на екрана. Нооооо. Без четене няма да Ви се получи!

 

Колко време писа романа?

Започнах “Кацането” на 10.07.17. Ден преди да загубя моя скъп приятел Кристиян Таков. Когато сестра ми се обади, че си е отишъл, точно бях кацнал от нощен полет в Брюксел (тогава летях там). Извадих бутилка „Джак“, пих и плаках, докато не й видях дъното. За пръв път през живота се почувствах безкрайно уязвим… Затова много добре помня този ден! Последните редове завърших в края на лятото миналата година. Значи около 14 месеца за написването на романа. Тук не броя двата месеца сериозна работа с моята прекрасна редакторка Ваня Майсторска от издателство „Сиела“.

 

Като спомена редактирането, се замислих, че след като си пилот от толкова години, сигурно си голям перфекционист? Взискателен ли си към писането си? Дълго ли се редактираш?

Перфекционизмът и помага, и пречи. За летенето е от изключителна важност. За жалост имам колеги, които са мърлячи и в живота, и в пилотската кабина, макар че покриват един минимум на безопасност. При писането перфекционизмът често ми пречи – не мога лесно да се примиря с откъс, фраза, дума дори, ако не я чувствам на място. Зациклям на проблема и просто не мога да продължа напред… Имам изключително високи стандарти и в живота, и в писането. Надявам се – личи. Преди две години прочетох многотиражен роман, световен бестселър, пълен с логически и исторически грешки. Подобно преживяване оставя горчив вкус в устата. Едва го довърших. Сравних го с „Горки парк“ на Мартин Круз Смит. Независимо, че е писан в разгара на Студената война и авторът е нямал много-много информация за това, което става от нашата страна на Желязната завеса, „Горки парк“ е изключително автентичен! Не зная какво му е коствало на Мартин Круз Смит да постигне подобна висота!

За мен беше огромно предизвикателство да преведа от английски (да, в пилотската кабина говорим на английски) и да адаптирам за обикновения читател маса авиационни термини. Исках да бъда точен, да не ставам за смях на колегите, но и да не натоварвам уважаемия читател с неразбираеми и скучни думи. За тази адаптация отидоха страшно много усилия.

 

А работата с Ваня Майсторска лесно ли протече? Как приемаше предложенията й за корекции?

Отначало не беше лесно. Ваня е един изключителен професионалист с оправдано самочувствие. Имаше собствени виждания за много дискусионни моменти в романа. Говорихме няколко пъти надълго и широко. Но в крайна сметка сътрудничеството ми с нея не само обогати романа, но и моя малък опит в творчеството. Ваня успя да „извърти“ отлично финала на епилога, върху който аз се блъсках месеци наред!

 

Съжаляваш ли за нещо, за което си се оставил да те убеди в името на качествения текст?

Да! Определено. Аз обичам да използвам хиперболата като начин да предам мислите си. Също обичам цветисти, типично български изрази. Но на доста места явно бях прекалил. Даже Кирчо, мой близък приятел, колега и технически редактор, не ми спести критиките за някои „думички“. Беше ми трудно, много трудно да се разделя с един или друг колоритен текст, но в последствие осъзнах, че от това романът само печели. Не съжалявам за нито една промяна в окончателния вариант на „Кацането“.

 

А знаеше ли, че отговорният ти редактор Благой Иванов е аерофоб? Личеше ли му по време на работата по книгата?

В интерес на истината Благой не сподели веднага за аерофобията си. В последствие разбрах, че и Христо Блажев, заместник-главният редактор на „Сиела“, е с аерофобия. Това е сериозен проблем във века на глобализацията. Но е напълно разрешим. Много малко хора, които сериозно са опитали да се освободят от аерофобията, не са успели. Чакам и двамата да ми „кацнат“ по-нататък – ще ги ремонтирам. Безплатно!

 

Кога намираш време за писане? Имаш ли си творчески навици?

Творя с голямо напрежение. Понякога дори се потя, като пиша. Дразни ме и най-малкият шум. Не мога да слушам музика, докато пиша. Понякога не ставам от стола с часове. Ранобудник съм и затова предпочитам да работя преди обед. Рядко продължавам да пиша след 17:00-18:00 часа̀. Обикновено вечер само прехвърлям написаното през деня или внасям малки корекции. Сутрин започвам с преглед на написаното от предния ден. Така „загрявам“. Не правя план. Максимално съм стигал до 4 страници на ден. Обикновено приключвам със страница и половина – две. Ако зацикля, просто спирам. Взимам почивка и после подкарвам от друго място.

Огняново до Г. Делчев е моят малък писателски рай. Имам любим хотел с истински минерален извор в двора. Непретенциозно, обикновено, но чисто място. Не мога да опиша удоволствието и радостта да посрещаш изгрева в мирото, сам, първи, докато другите още спят. Много обичам да размишлявам потопен до брада в онази благодатна минерална вода и да наблюдавам фееричния танц на снежинките през зимата… В Огняново съм написал повече от половината и на „Кацането“, и на „От Рио до Кейптаун“.

 

А показваш ли на някого написаното? На чие мнение разчиташ най-много?

Обикновено сестра ми първа чете новите писания. Тя никога не се притеснява да ме критикува и аз много ценя това. Другият човек, на когото имам пълно доверие, е Владимир Зарев. Мисля, че той е чел поне половин дузина версии на „Кацането“. Колкото и да е зает, той винаги намира време да седнем и да обсъдим новите ми текстове. За мен беше изключителна чест, че преди година и половина ми даде да прочета ръкописа и поиска мнение от мен за „Чудовището“, най-новия му роман. Това просто ми даде крила!

 

А сега, след излизането на романа, имаш ли вече обратна връзка от колеги, от приятели? Какви са отзивите? Бързам да ти кажа, че ако беше написал някоя боза, щях сериозно да се притеснявам дали хората около теб ще имат същия респект от теб, но ти си се справил блестящо в един безкомпромисен жанр, движиш се адски гъвкаво и стабилно из лабиринтите му и според мен имаш всички основания да добавиш допълнително самочувствие от добре свършената работа!

След доброто приемане на „От Рио до Кейптаун“ преди две години, разбрах, че могат да ми се получат нещата! С „Кацането“ мисля, че вече успях да наложа един свой, самобитен стил. Скоро някой го сравни с този на Мария Лалева в „Живот в скалите“ – моите къси и точни изрази се възприемат лесно, човек трудно изпуска нишката, докато в „Живот в скалите“ му се е налагало да се връща и препрочита цели параграфи, за да вникне в същността… Аз много харесах „Живот в скалите“, Мария Лалева е майстор на висшия пилотаж в психологическата драма! Но „Кацането“ предлага доста по-разнородно и многообразно преживяване – отзивите са, че не може да бъде оставено; че се чете на един дъх. Поздравяват ме също за автентичността и успешното предаване на „онези“ времена, без да се затормозява сюжета. Един вид съм успял да намеря баланса…

 

Какво обичаш да четеш? Кои други автори повлияха върху изграждането на писателския ти глас?

Вече споменах по-горе доста автори с многомилионни тиражи на техните бестселъри. Дълбок поклон на Димитър Кисимов, дипломат от кариерата, син на великия Константин Кисимов – за всичките английски трилъри, които вземах през осемдесетте от многохилядната му библиотека. „Цар плъх“ е на първо място в личната ми класация вече 30 години! На младини исках да бъда като Питър Марлоу, главния герой. Много се влияя от творчеството на „българския Балзак“, както наричат в немската преса Владимир Зарев. Разбира се „Разруха“, най-популярният роман за прехода в Европа, изпих на един дъх в далечната 2001… В следващите години малко по малко изчетох цялото му творчество. За мен №1 е „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Много е тежка за четене! Но изключително привлекателна поради всеобхватността на посланията, майсторската интерпретация на един много важен, съдбоносен момент от историята ни, човечността! Друга от любимите ми книги е „Ангелски езици“ на Димитър Динев. За начало мобифонът, който звъни от пресен гроб, е като пряко попадение на бомба! Тази книга така ме впечатли преди 15 години, че реших да я четем заедно с малкия ми син, който тогава нямаше още 12… Т. е. той ми я чѐте на глас в продължение на месец преди вечеря. Смяхме се. Много. Нали единият от героите ми е набор. Преди две години прочетох отново „Време разделно“. Веднага след него – и „Калуня каля“ на Георги Божинов. Плаках. И двата романа ме разтресоха. Друго впечатляващо от последните години са „Балкански грешник“ на Димитър Кирков и „Морякът от Гибралтар“ на Маргьорит Дюрас. За нищо на света не бих пропуснал трилогията за момичето с драконовата татуировка на Стиг Ларшон. Четях я по цели нощи, дори веднъж закъснях за работа… За жалост неговите наследници продадоха правата върху сюжета и персонажа на издателството му и двете продължения на Давид Лагеркранс, който се зае с непосилната задача да „стъпи в обувките“ на Стиг Ларшон, са голямо разочарование. След стотици прочетени трилъри, намирам общи и заимствани неща в много от тях. Дори най-великите автори си купуват туй-онуй от конкуренцията!

От десетина години чета всякаква документалистика и биографии. Особено военни. Те са близо 2/3 от всичко, което минава през ръцете ми. С риск да разбуня духовете бих препоръчал „Игра на чуждо поле“, автобиографията на Маркус Волф, директора на Щази (тайната служба на бившето ГДР). Уникална е. Защото позволява обективен поглед към кухнята на онова време. Как сме се отървали заедно от Третата световна война. Тук няма как да пропусна „Години любов“ на Георги Тошев за неповторимата Невена Коканова!

 

Ти осъзнаваш ли колко високо сам си вдигна летвата с този дебют? Работиш ли върху нещо ново в момента и притесняваш ли се за сянката, която първият ти роман ще хвърля върху всеки следващ писателски проект?

Девизът ми е: „Само мръсна газ!“ Мисля да не спирам, но все пак последна дума ще имат читателите. Толкова се радвам, че усилията ми се оценяват подобаващо! След приключването на работата по „Кацането“, продължавам с разкази. Имам вече няколко доста сполучливи и към тях смятам да добавя още 5-6. Така ще събера достатъчно материал за един сборник.

Обмислям сюжетите на два нови романа. Единият, както аз сам си го определям, ще бъде „роман-лабиринт“. За вечната борба между Доброто и Злото. Ще е много оплетен. Затова реших да го наричам „лабиринт“. От детски години редовно ме спохожда един кошмар – все ми режат главата. Със секира, с меч, на гилотината. Май започна от онзи филм „Кромуел“ с великия Ричард Харис. Нали отсякоха главата на краля в доста натуралистична сцена за един 9-годишен хлапак… Май тогава още нямаше R рейтинги за жестокости и кръвопролития. Та след като през годините съм сънувал толкова вариации на своето обезглавяване, защо да не ги вържа в сюжет?

Вторият ще бъде отново с тема от авиацията, но исторически. Леко вдигам завесата. ССА, Египет, Судан, КДС, ВВС (за съкращенията има Гугъл 🙂 )

 

Имаш ли творчески амбиции? С какво би искал да се похвалиш след 5 години например?

На този въпрос имам много нескромен отговор. Ясно и точно. Игрален филм по „Кацането“. А, защо да не опитам сам да напиша сценария или поне в партньорство? Като главен консултант и сценарист ще затворя кръга (Смях в залата)! За моя радост вече има начални сондажи…

 

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Хора! Четете! Компютрите и интернет убиват въображението. Матрицата е зад ъгъла – много по-близко, отколкото си мислехме преди двайсет години!

 

Благодаря на bgstoryteller и по-специално на Валентина за възможността да споделя мисли и да се посмеем заедно. Не се взимайте на сериозно! (май и това ще добавя скоро към девиза си 🙂 )

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: