Мануела Драганова: Ана е много повече от мен
“Животът е какъвто си го направиш!”, твърди Мануела Драганова, авторката на един от най-новите БГ романи с логото на издателство Сиела. Книгата, която отбеляза официалната си премиера на 24 октомври 2019, ни представя историята на една несломима жена в свят, който иска да я смаже, и любопитното е, че е вдъхновена от истински събития от периода на Прехода.
Съвсем скоро след като е станала майка, Ана остава без финансовата и емоционална подкрепа на съпруга си, преследван от държавата и бившите си партньори за крупни финансови измами. Младата жена трябва не само да спаси последните остатъци от някогашното им богатство, но и да се погрижи момиченцето ѝ да получи най-доброто от живота. Единственото ѝ оръжие е една червена папка, а пътят към тази цел минава през кабинета на Колектора – загадъчен, агресивен и егоцентричен „бизнесмен”, пред когото няма затворени врати. В него читателите ще открият вложени образите на редица герои от близкото минало – онези, чиито имена в края на 90-те преминаха от криминалната хроника в страниците за бизнес и икономика.
С благословията на Колектора вратите пред Ана най-после са отворени и тя отдава цялата си креативност и енергия на развитието на Хиподрума – изоставената собственост процъфтява и скоро се превръща в сърцето на светския живот в града. Но възможно ли е да сключиш съюз с дявола и да не продадеш душата си? Да откриеш любовта, да си добра майка и в същото време да постигнеш професионален успех? Каква е цената на избора и колко време си готов да я плащаш?
Мануела Драганова е визионер, романтик, бизнес дама, автор, международен коуч и запален голфър. Романът ѝ “Ana’s Way” излиза първо в САЩ през 2018 година под редакцията на Даниел Бъргес, работил със Стивън Кинг и помогнал на мнозина писатели да стигнат до челни позиции в класацията на New York Times. Книгата попада на страниците на Publisher’s Weekly и привлича вниманието на The US Review of Books и Pacific Book Review, които удостояват “Ana’s Way” със звезда за “книга с особени заслуги”. Специално за българската си публика Мануела Драганова превежда, дописва и разширява сюжета на “Ана”.
“Моята визитка не е просто картонче, а 330 страници. Ако искате да ме познавате, да знаете коя съм – “Ана” е пътят към това”, споделя Мануела Драганова, която в специално за bgstoryteller интервю разказва за вдъхновението, писането и редактирането на дебютния си роман.
Мануела Драганова: Подарила съм на Ана своята съдба и вътрешен свят, но тя е всъщност много повече от мен
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Антон Кръстев
Мечтала си да покориш небето като стюардеса, но житейският ти път минава през съвсем различни постижения и образование. Кога поиска да станеш писател? Знаеше ли, че можеш да пишеш преди “Ана”?
За мен писателите са велики хора, а аз нямам самочувствие на такава. Въпреки че имам издадени две книги на два езика, досега не съм се осмелявала да се нарека писател. Възприемам се като разказвач на истории. Писателите са друга лига и аз искрено им се възхищавам.
Каква част от историята на “Ана” е биографична? Има ли въобще художествена измислица в нея? Събира ли Ана и чужди качества, или това си само ти?
Голяма част от историята е биографична и е примесена с доза творчество на места. Подарила съм на Ана своята съдба и вътрешен свят, но тя е всъщност много повече от мен. Във всяка жена има по една Ана – едновременно уязвима и силна, наивна и рационална, всеотдайна и твърдоглава. Всяка една жена е нечия дъщеря или нечия майка, или нечия приятелка, или нечия опора…
Как направи избора каква част от биографията си да разкажеш, кое е важно да се сподели в такава книга и кое да пропуснеш, за да придадеш по-голяма литературна стойност на книгата си?
Всичко започва като внезапно осеняване. Разхождах се в едно кокетно градче Кармел край Тихия океан и влязох в местната книжарница, а там имаше ден посветен на историите, писани по истински събития. “Ха, и аз имам какво да разкажа”, помислих си в миг. Започнах да пиша същия ден и оставих на сюжета да ме води. Доверих се на интуицията си. Оттогава вече четири години следвам този свой вътрешен импулс.
Отдалечавайки се във времето и поглеждайки назад, не съжаляваш ли за нещо лично, което в момент на сантименталност или откровеност си включила в романа?
Не, не съжалявам за нищо. Романът “Ана” е точно това, което трябва да бъде. Поне според мен.
Казват, че нищо от това, което се случва на писателя, не е напразно. Защо романът си струваше? Вярваш ли в поговорката “всяко зло за добро”?
Варвам, че ние не сме това, което ни се е случило, а сме такива, каквито си изберем да бъдем. Казал го е Юнг. Ние всеки ден сме изправени пред избора как да мислим и как да реагираме, за какво да мечтаем и как да продължим напред. Вярвам, че човешкият живот е един кръговрат, също като вселената – след всяка нощ идва ден, след всяка зима – лято, след всяко зло – добро.
Защо се спря на разказвач тип “трето лице”? Защо не разказа историята с гласа на Ана?
Това е авторско решение, така го усетих. Както казах, Ана е много повече от мен. Във всяка жена има по една Ана, която е преодолявала трудности и е посрещала неочакваните предизвикателства по пътя си по най-добрия начин, на който е била способна към онзи момент.
В що за жанр е романа ти? Носи страшно много белези на чиклита, но не е такъв. Прилича и на мемоар, на хроника… Ти как го определяш?
А защо всъщност трябва да слагаме етикет?
Откъде разбираш толкова от бизнес с конни надбягвания? В голяма част романът звучеше като историята на един хиподрум. Има ли такава история? Има ли такъв хиподрум? Всичко в ли е автентично?
Години наред управлявах Национален Хиподрум в Банкя и с екипа ми организирахме конни надбягвания. С това май отговарям на всички горни въпроси.
Немалко от героите ти са лишени от собствени имена и се назовават с нарицателни такива. Имаме Дипломата, Колектора, Плейбоя, Кмета, Доктора… Ти така и ги запознаваш един с друг: “Това е Колектора.” В същото време, когато се споменава главната ти героиня, тя е винаги Ана: “Това е нашата директорка – Ана”. С какво не заслужиха тези персонажи измислени имена, защо държиш на етикетите им?
Исках историята на Ана да е универсална, да се чете леко навсякъде – в Щатите, в Европа и др. Затова исках да постигна ефекта на архетипните образи. Мъже, подобни на тези, които преминават през женския свят на Ана, съществуват по цялото земно кълбо.
Случайни ли са приликите с действителни лица и събития? Заиграваш се с фигурата на настоящия премиер в ролята на Кмета, използваш неговата кариера. В много американски сайтове за писането съветват да се избягва “хвърлянето на хора под автобуса”. С какво щеше да се ощети историята, ако не беше използвала тези паралели?
Разказала съм историята на Ана по начин, по който тя да звучи най-завладяващо. Смятам, че подобни паралели ни най-малко не ощетяват историята, а напротив – обогатяват я и увеличават достойнствата ѝ.
В много от сцените в книгата ти има вицове, които използваш за отпускане на напрежението между героите. Чудех се, не е ли рисковано да се използват – някои от тях може да са познати на аудиторията?
Хуморът дава лекота на разказа. Всъщност отпуска не напрежението между героите, а напрежението у самия читател. Питах се: “какво усещане искам да оставя у хората” и “какво искам да почувстват, когато затворят книгата ми”. И какво си отговарях? – ОПТИМИЗЪМ. А за мен оптимизмът и хуморът вървят ръка за ръка.
Използваш повествованието и за да споделиш интересна информация за архитектурни забележителности по света. Интересно хрумване. Всеки път, когато срещах подобно описание, ми минаваше мисълта, че изпълняваш своя лична мисия. Какво всъщност стои зад това писателско решение?
Както съм го почувствала, така съм го направила. Като се замисля, докато пишех, постоянно си представях сцените като на филм. Исках да въведа пълноценно читателя в атмосферата на моя филм, да може и той да “види” образите от моето въображение.
Да поговорим малко за писателските ти навици. Какъв беше творческият ти процес? Всеки ден ли писа, по кое време и по колко? Колко време ти отне да напишеш романа?
Английската версия писах малко повече от година. Редувах няколко дни писане с дни за разтоварване. Когато пишех, го правех все едно съм на работа – от сутрин до вечер. А когато си почивах, играех голф. Голфът спаси очите ми и доброто ми настроение. Там намирах също и творческо вдъхновение.
В едно интервю по телевизията каза, че докато си работила върху ръкописа, си знаела, че пишеш бестселър. Опиши това усещане.
Да, така е. Наумих си го от ден едно. И направих проучване за успешни автори на бестселъри, които не са били писатели. Останах изумена. Дан Браун е бил музикант, а Дж. К. Роулинг – счетоводителка. Намерих и един австралиец, Греъм Симсион, автор на световния бестселър “Ефектът Рози”, който до 50-ата си година е бил IT специалист. Казах си – щом е възможно за другите, значи е възможно и за мен. Знаех, че ще е труден и дълъг процес. За да остана мотивирана, ми помогна усещането да имаш мисия, да правиш нещо по-важно и по-голямо от теб самия, да осъзнаваш, че твоят труд ще остане далеч след теб – ще го четат внуците и правнуците ти, ще го четат хора по цял свят.
Би ли разказала как стигна до това да работиш по ръкописа си с редактор на Стивън Кинг?
Кандидатствах в една платформа за редакторски и други услуги в Ню Йорк. Той сам си избра да работи с мен. Беше много вълнуващо.
Как протече работата с Даниел Бъргес? Колко подробни бяха коментарите му?
Даниел работи два месеца по моя ръкопис. Първоначално прочете цялата история до край, а после се върна в началото и, вече с ясна представа за сюжета и героите, започна да редактира. Коментарите му бяха повече от подробни. Освен стилистичните забележки (които хич не бяха малко, имайки предвид, че английският не ми е матерен език) той ми помогна и със структурирането на сюжетната линия. Изпрати ми осем страници с препоръки от сорта – “премести тази сцена от тук там, а тази да отпадне”, “този образ си го изградила добре, но онзи го доразвий”, “тази пряка реч да мине в непряка, за да запазим ритъма на разказа” и т.н. Много се постара. Даниел е невероятен професионалист.
Кой е най-добрият писателски съвет, който получи от работата си с него?
Даниел цени автентичността и искреността. И до ден днешен се вълнува за моя проект. Следи изявите ми онлайн. Щастлива съм, че имах възможността да работя с него.
Сама превеждаш книгата си на български. Лично желание или твой компромис беше това решение?
Лично мое желание. Сметнах, че така ще е по-добре за съдбата на “Ана”. И не сбърках.
Разбрах, че българското издание е по-разширено от американското. На какво се дължи този факт и какво допълнително включи в БГ книгата си?
Да, българското издание е по-разширено, но не е променено в същността си. Разбираемо, на родния ми език разполагах с много по-голям запас от думи и изразни средства. Да не забравяме, че българският език е с около една трета по-богат от английския.
Имаш си и редактор на българското заглавие – Ганка Филиповска. Допуска ли се промяна в съдържанието, ако книгата вече е публикувана първоначално на един език, или това е авторово решение?
Ганка Филиповска ми е редактор и се гордея с резултата. Тя е чудесен редактор. Подходи към книгата ми с готовност и жар, и вложи сърцето си в историята на Ана. Ганка е гАНкА.
В Америка пътят на издаването на една книга е съвсем различен от този тук – за да публикуваш книга с издателство там, трябва да си намериш агент и това въобще не е лесно. Ти обаче избираш още по-трънливия път да самопубликуваш книгата си чрез Xlibris US. Разкажи как се спря на тях и защо реши, че биха работили по книгата ти по-качествено от издателство, което ще има личен финансов интерес да я продаде максимално добре на пазара.
Xlibris е малко американско издателство, базирано в Индианополис, щата Индиана, САЩ. Американският пазар е огромен и издателският бизнес работи на базата на специализирани бюлетини, които обслужват различни области – веригите книжарници, веригите библиотеки, основните онлайн магазини, традиционните големи издателства и т.н. Благодарение на Xlibris английската версия “Ana’s Way” попадна в техните бюлетини и в подразделенията на Амазон в целия свят – от Америка до Индия и Австралия. Агентите от своя страна имат много предимства, но същевременно държат пълни права върху продукта – и като казвам пълни, имам предвид също преводните и филмовите права. И тъй като аз имам планове за “Ана”, реших да си я запазя. Поне засега.
Лесно ли се намира издателство в България, когато вече си издадена в чужбина?
“Ана” ме заведе на точното място и при точните хора самичка. Тогава не търсех издателство тук. Попаднах инцидентно в кабинета на Захари. Дори не знаех, че е главен редактор на Сиела, защото поводът за срещата ни бе съвсем друг. Но когато нещо има да става, то просто се случва. Договорихме се и се захванахме за работа.
Забелязах, че доста активно участваш в работата по популяризирането на книгата си в България. Как изглежда този процес в Америка, когато зад теб не стои голямо издателство?
Нищо общо няма. Тук плувам в свои води. А и Сиела са страхотни пратньори, разчитаме едни на други и вървим устремно напред. Кампанията ни продължава.
Какво е посланието, което се надяваш да си предала на читателите с този роман?
Да вярват в себе си. Иска ми се да си кажат: “Щом Ана може да изправи рамене, значи мога и аз”. И да помнят, че винаги си заслужава да направиш нещо, както трябва. Все някой ще го забележи.
Доколко вярваш на обратната връзка за книгата? Всеизвестен факт е, че близки и приятели имат тенденцията да “виждат” само хубавото, защото те уважават и обичат. Кой е най-критичният ти читател, на чие мнение разчиташ за най-голяма обективност?
Аз съм наясно, че някои хора ще харесат “Ана”, а други – не. Така е устроен светът, различни сме. Критика винаги ще има. За мен по-важното е, че авторитети като Захари Карабашлиев и Даниел Бъргес я оценяват по достойнство.
Очертава ли се нова книга в близко бъдеще?
Предстои и това.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Моля ви, не се отказвайте!
