“Как могат да откажат, когато ще получат толкова много, ако приемат?”

Из романа “Червеното пиано” на Джош Малерман, издателство DejaBook.

“През своите три часа за мислене Рос се запътва към вкъщи. Майка му е вкъщи. А откакто Рос има въобще някакви спомени, мама знае най-добре.

Държи данните, своето копие от документа, сгънато и пъхнато в джоба на палтото си. Това бе важно чувство, да крачиш по улиците на Детройт с толкова голяма тайна в палтото си. В някой друг ден би му се сторило вълнуващо – като шпионски трилър по телевизията. В момента обаче неговият ентусиазъм е доста потиснат от кристално ясния спомен за звука, който бе чул в апаратната.

Рос допира ръка до корема си, докато пресича тревистата площ на Индиана Стрийт и изкачва желязната стълба, която води до задната врата на апартамента, който дели с майка си.

Мама.

Как щеше да й каже за това?

Рос знае, че ако на този свят има един човек, който не е впечатлен от армията на САЩ, това е майка му. По дяволите, през Втората световна война, когато другите от бандата получаваха похвали и насърчение от близките си у дома, неговата майка му пращаше писма, в които го умоляваше да се уволни или дори да избяга.

Войната е срамно нещо, бе казала майка му. И никоя от тези битки няма да има никакъв смисъл за никого след десет години.

Разбира се, тя хем бе права, хем грешеше за това. Дванайсет години след края й войната наистина му се струва много по-маловажна. И все пак… светът се бе променил. В много отношения – към по-добро. И ако някой му дава шанс да допринесе отново за това… не би ли трябвало да приеме?

Открива ключовете в джоба на панталоните си и отключва задната врата.

– Рос?

Направо на мига. Рос няма възможност дори да си поеме дълбоко дъх. Сякаш Рут Робинсън е способна да чуе кога на сина й му предстои да вземе важно решение.

Може да го чуе. Като онзи отвратителен звук, нали, Рос?

– Ей, мамо. Вкъщи съм си.

– Защо?

Мама не пропуска нищо. Може да е на петдесет и осем години и да се разхожда по пижама из апартамента по цял ден, но умът й е остър, както винаги е бил. Рос го знае по-добре от всеки друг.

– Записът бе отменен.

Бърка в джоба на сакото си и напипва с пръсти документа, който вече е прочел.

– Защо?

Рос поглежда нагоре и вижда, че майка му е застанала на прага на кухнята. Очилата й висят на връзка на врата й. Няма как да се скрие от нея сега, след като е видяла лицето му. Вече знае, че е намислил нещо. И все пак… той опитва.

– О, нали ги знаеш… хлапета. Има ли пиле?

Майка му мълчи неестествено дълго, преди да отговори.

– Разбира се. В хладилника.

Рос се опитва да се държи небрежно, но на трийсет и една му е по-трудно от всякога да мами майка си.

Но нима се чуди дали да й каже? Нима се колебае преди да приеме предложението?

За по сто хиляди долара на човек не смятат ли всички от групата да приемат?

– Благодаря ти, мамо – казва той, изважда чинията с пиле от хладилника и я слага на масата. Майка му е облечена със син халат за баня, косата й е къдрава като на сина й. Облегнала се е на касата на вратата. Изучава го.

– Свали си якето – казва мама.

Неговото яке. Не го е свалил. Защо не го е направил? Той знае защо.

Защото има нещо, което е скрито в един от джобовете му. Парче хартия, обясняващо защо трябва да отлети в африканската пустиня и да постави живота си на риск. За Америка.

Отново.

– Какво има, Рос?

Майка му не преглъща думите си. Не обича да увърта.

Рос поклаща глава.

– Нищо, мамо. Просто… нищо.

Пъха малко пиле в устата си и за секунда му се струва, че ще го повърне. Вкусът действа шокиращо на организма му. Поглежда отново чинията, очаквайки да види някакво сиво месо вътре; нещо подпухнало, нещо гадно.

– Нищо – повтаря майка му. И от начина, по който го казва, Рос разбира, че няма избор, освен да я погледне.

И така, той го прави. И двамата се споглеждат за цели трийсетина секунди, преди Рут да поклати глава.

– Армията – казва тя.

– Да.

– Какво искат?

Рос бръква в джоба на палтото си и вади сгънатия лист. Подава й го. Рут го гледа, сякаш е противен паяк, сякаш е нещо, което не е сигурна, че иска да докосне. Но прекосява малката кухня и го взема от сина си. Издърпва втория стол до масата, сяда, разгъва документа и намества очилата на носа си.

Рос все пак се чувства по-добре и изяжда и останалото пиле. Когато майка му приключва с четенето, тя не обръща листа, не го смачква, не го захвърля на пода.

– Не го прави – казва тя. Спокойно. Три кратки думички.

– Отивам, мамо.

– Недей.

– Защо?

Рос изпитва въодушевление. Значи все пак е решил да го направи.

Рут поставя лакти на масата и се навежда по-близо към него.

– Загадката сама по себе си е достатъчно зле. Но загадка, в която е намесена армията? – казва тя и поклаща глава. – Това означава, че крият нещо.

– Те не знаят къде е то. Някой го крие от тях.

– Аха.

Пренебрежително. Но дори и сега, когато майка му казва “не”, Рос усеща около него да витае едно скрито “да”.

Всичко се свежда до една-единствена дума, нали, Рос?, мисли си той. Една-единствена дума, която винаги е подбуждала към действие теб и твоите колеги, твоите най-добри приятели. Една дума, която ви накара да се запишете в армията, да влезете в бандата, и сега е причина да се забърквате в проблеми три или четири пъти седмично. Една дума, която струва повече от сто хиляди долара на човек.

– Приключение – поклаща глава мама. – Можеш да се разкараш от тук с тъпото си приключение.

Рас кима. Разбира се, че е права. И все пак… Това е думата.

Винаги е била.

Филип я нарича “Пътя”.

– Те се нуждаят от нас – казва Рос.

– Кои “те”?

– Америка.

Майка му изсумтява подигравателно и тръсва и двете си ръце на масата, достатъчно силно, за да разтърси пилешките кости в чинията на Рос.

– Америка не се нуждае от теб, синко. Америка се нуждае от психиатър.

– Ние познаваме звуците. Можем да им помогнем, да го открием за тях.

– А след това? Какво ще стане после? Просто ще им го посочите и… presto, ето, сега ни върнете у дома?

Рос не е мислил толкова напред. Това го притеснява за момент – че дори не е помислил за времето след това.

– Ами… да. Нещо подобно.

Майка му отново поклаща глава.

– Това дори не е загадка, Рос. Това е невежество. Не отивай.

– Мамо…

– Не ми харесва. Не отивай.

– Мамо…

Рос се усмихва. Спокойно. Руменината по бузите му изчезва и той поне отчасти заприличва на възрастния мъж, който е.

Приключение.

Дейнс.

И популярността, и уважението, които той и неговите приятели са получили като ветерани и музиканти. Как могат да откажат, когато ще получат толкова много, ако приемат?

– Прочете ли какво е станало с другите два взвода? – пита майка му.

Рос кимва.

– Разбира се.

– Нима?

– Да, прочетох. Всички са се върнали у дома, в безопасност са.

– Не – казва майка му. Бута листа към него и му сочи нещо. – Прочети.

– Мамо, четох го.

– Прочети го отново.

Рос въздъхва и поглежда надолу. Изпитва пристъп на страх, на срам, сякаш ей сега ще види напълно нов параграф, в който ясно пише, че първите два взвода са били осъдени на смърт чрез обесване.

Но майка му не сочи това нещо.

“Всички членове на предишните взводове са били върнати у дома. Без постигнат резултат, объркани, но в безопасност.”

– Това е всичко – казва майка му.

– Не са успели да го открият – свива рамене Рос.

Майка му за пореден път поклаща глава.

– Объркани, Рос. Знаеш ли какво означава това?

– Разбира се.

– Не, не знаеш. “Объркани” не означава просто, че не са решили загадката. Тогава биха написали “неудовлетворени”. Ако си объркан, това остава с теб до края на живота ти.

– Мамо…

– Тези хора, те ще се чудят какъв е този звук… до края на живота си.

– Мамо.

– Ще го чуват в съня си. Ще го чуват и когато са будни… когато ходят по улиците.

– Мамо…

– Не го прави, Рос.

Той хваща ръцете й в своите.

– По сто хиляди долара. На всеки.

Майка му става от масата. Взема чинията му, навежда я странично над малката метална кофа за боклук, за да паднат костите в торбата. После слага чинията в мивката.

– Объркани – повтаря майка му на излизане от кухнята. След това тя се появява отново на прага. – Две седмици?

– Две седмици – казва Рос. – Отиваме и се връщаме.

Рут кимва.

– Донеси ми малко пясък.”

 

Из романа “Червеното пиано” на Джош Малерман, издателство DejaBook. Превод – Паулина Мичева.

Още откъси от романа:

“Всъщност в тялото ти няма дори едно-единствено счупване, което да е сравнимо с друго; няма признак, по който да се определят предметът, причината, формата на това, което те е наранило…”

 

От автора на сензацията „Кутия за птици”!

“Оригиналността на Джош Малерман е неоспорима. Новият му роман е мрачен, вълнуващ и провокативен – няма да прочетете нищо подобно тази година!” Kirkus

 

Из дебрите на загадъчния континент Африка се носи мистериозен звук, който побърква хората и неясно как уврежда бойната техника. Американските военни изпращат две мисии, които се провалят безславно, а завърналите се войници разказват неща, които не могат да бъдат приети сериозно. Командването решава да направи още един опит и изпраща там музикалната банда „The Danes”, до един бивши военни, които имат за задача да разкрият произхода и природата на тази нова заплаха.

Mесеци по-късно в секретна болница една грижовна медицинска сестра се грижи за пациент с необясними наранявания – практически всяка кост в тялото му е счупена, но той чудодейно започва да се оправя под влиянието на експериментално лечение. Пациентът е фронтменът на „The Danes”, а военните са готови на всичко, за да научат какво му се е случило в Африка и къде са останалите от експедицията.

Спомените му бавно се връщат и невероятната истина започва да изплува.

Но времето изтича…