„Тази нощ мама не броди, не шепне и не плаче. Не успявам да мигна от ужас, но така и не се осмелявам да отида при нея…“

Из романа „Нощ“ на Камелия Кучер, издателство Хермес.

„Споменът за лицето на майка, когато ме извика в кухнята – в деня, когато пристигна писмото, – и до днес прогаря сърцето ми.

Стиска го в юмрук – цялото е смачкано. По ръцете й пълзят гневни вени, челюстта й е здраво стегната, а очите й ми се струват чужди. Цялата изглежда такава.

Застивам срещу нея, предусещайки това, което се кани да ми каже. Чувам чуждия й глас:

– Виторио, баща ти няма да се прибере.

Като ехо в главата ми.

Първоначално не й вярвам. Ала тя така и не позволява да прочета съдържанието на смачкания лист, който яростно стиска в ръката си. Часове наред не го пуска – доказателството за загубата на татко. Като че ли самата тя не може да му повярва. Седи неподвижно в кухнята, сякаш наполовина жива. Вперила бездушните си очи през прозореца, не забелязва как минавам покрай нея няколко пъти в отчаян опит да я накарам да помръдне. Да ме погледне. Да проговори.

Но реакция така и няма.

А когато най-сетне излиза от вцепенението, се изправя и тръгва сковано към кофата за смет под мивката. Накъсва листа на малки парчета и го изхвърля.

Не вечеряме. Тази вечер и аз не съм гладен.

Нощта, след като пристигна писмото, за пръв път ми е тиха. Дъхът на наближаващата зима покрива прозорците със скреж и като че ли замразява звуците. Тишината обвива майка ми като одеяло, под което да се скрие от загубата.

Тази нощ мама не броди, не шепне и не плаче. Не успявам да мигна от ужас, но така и не се осмелявам да отида при нея.

 На сутринта проговаря с различен глас – дрезгав и грохнал. Няма и следа от мелодичния й тембър, който сякаш изчезва с последната надежда, че някога отново ще видим татко.

 

*

Ето как спасението за едни е гибел за други…*

– Виторио? – Майка ми почуква плахо на вратата на стаята.

– Да?

– Направих ти сандвич.

Изпускам тежка въздишка. Всеки път, щом е на прага да рухне, ми приготвя нещо за ядене.

– Добре, мамо.

– Да ти го донеса ли?

Оставям книгата ти. От известно време насам я чета. Втълпил съм си, че щом я прочета, ще се появиш. Отнема ми повече време от очакваното, понеже майка непрестанно ме прекъсва с ненадейните пориви да ме нахрани, а на пода ме чака внушителна кула от учебници. А и времето, прекарано у семейство Романо, напоследък заема твърде голяма част от деня.

Влизам в хола – така е излъскан, сякаш е претърпял освежителен ремонт. Винаги изглежда така, когато мама не може да заспи. Преструвам се, че не го забелязвам, както се правя, че не зная причината постоянно да ми приготвя нещо за хапване и че не чувам броденето й из хола нощем, докато шепне пъзел от думи, разбираеми единствено за нея. Или за татко, на когото вероятно говори.

Не забелязвам, че изпира и изглажда всичките му дрехи, сетне ги нарежда грижливо в шкафа, а след месец отново ги вади и пере, преди пак да ги върне по местата им.

Неговата снимка, която преди стоеше на масичката в хола, сега лежи под възглавницата й. Цялата е намачкана и солена от сълзите, с които я пои нощем. Денем се усмихва по-често отпреди в опит да ме заблуди. Някаква нервна и налудничава усмивка се получава. Оставям я да си вярва, че успява.

Не зная за ризата на татко, която крие под завивката – нощем заспива, облечена с нея. Не виждам бръчките, набраздили лицето й, откакто татко го няма. Не долавям мириса на цигарен дим, все по-настойчиво просмукващ се в пердетата в кухнята. Майка никога преди не е пушила.

Когато мие пода на семейство Романо и вдигне ръце, за да изстиска парцала в кофата, те все по-неудържимо треперят – ако се случа около нея, мигом ги скрива в джобовете на престилката, за да не ги видя. Не ги виждам.

Не поглеждам към книжарницата със счупения надпис, прахта, полепнала по витрината, и каквото е останало от книгите вътре. Не забелязвам, че канапето и бюрото ги няма. Нито пустите прозорци на апартамента или че някой изнесе вещите ви от него.

Не срещнах обърканото лице на синьор Карузо, когато войната свърши. Не чух как несвързано редеше думите, като поздравяваше мама онзиден на улицата. Не разпознах срама, накарал го да закове очи в обувките си.

Не долавям съжалението в очите на синьор Романо, когато ме тупа по рамото, пъчейки дебелия си корем: Е, момчето ми, как върви ученето? Залягай над учебниците, че университетът втори шанс няма да ти даде. Умно момче си ти, с каквото мога ще помагам. Но успехът от теб си зависи, това от мен да го знаеш! Ако го бях доловил, щях много да се подразня.

Не виждам свитите устни на мама всеки път, щом синьор Романо ме попита как върви ученето. Нито отчаянието в очите й – странна смесица от тъга, срам и благодарност. Ръцете й все по-издайнически треперят и нощем броди и плаче, но работи двойно повече, защото се чувства задължена на синьор Романо, който предложи да заплати разходите по образованието ми.

Татко го няма, а аз не мога да запълня липсата му. Безсилен съм да й дам това, което той отнесе със себе си. Не мога да се погрижа за неговата Алда така, както Леонардо ми заръча.

С нарастващ ужас осъзнавам, че животът ни е променен завинаги.

– Гладен си, нали? – Поглежда ме с плаха надежда. Сякаш да нахрани сина си, вече е единственото й задължение.

– Да – лъжа и сядам да изям сандвича, който ме чака в чинията на самотната маса. Понеже не помня кога за последно видях Алда да яде.“

 

–––––––––––––––––

* Дефо, Даниъл. Животът и приключенията на Робинзон Крузо. София: Ариадна, 2001. Превод Огняна Иванова. – Б. а.

 

Из романа „Нощ“ на Камелия Кучер, издателство Хермес.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

Камелия Кучер издава своя дебютен роман „Дом“ през 2018 г. след години пътуване по света. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, тя завършва образованието си в Женева, преди окончателно да се завърне със семейството си в България.

Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия. Година след публикуването на „Дом“ читателите й ще могат да се насладят на втория й роман – „Нощ“. Една вълнуваща история, започнала в Рим по време на Втората световна война.

 

Рим, 1943 г.

В жестоките времена на войната едно момче с пъстри очи търси пътя към едно момиче с лунички, в което се влюбва от пръв поглед. Виторио копнее да стане част от света на Ева. Наблюдава книжарницата на баща й, запленен от всичко, което я заобикаля. Но една съдбовна нощ прекършва невинното им детство и стъпква мечтите им. Ева е отведена надалеч, а Виторио се чувства безсилен пред лицето на съдбата, смъртта и жестокостта.

Умбрия, 1991 г.

Виторио води тих и усамотен живот, докато един ден пътя му пресича непознато момиче с лунички, което му напомня миналото. Избягала от дома си, своенравната Лучия е познала болката от загубата също като него. В желанието си да й помогне, Виторио постепенно разголва душата си, връщайки се към спомените си за копнежите, отчаянието и любовта, озарила живота му. И решава да разкаже в книга историята на тази любов.

Една история за смелостта и страха, за приятелството и цената на щастието, за изборите в живота и силата на любовта. За предателството и прошката, която даваме на другите и на себе си.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: