„Мълчанието й ме дразнеше повече и от перспективата да проведем елементарен разговор…“

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

„В цялата вселена нямаше по-прецакан, по-смачкан и по-измамен човек от мен. По-разбит. По-безнадежден. Изяден без остатък.

Аз, който само преди няколко месеца имах възможността да се къпя в светлините на световните подиуми, да събирам овациите на най-просветената публика, да бъда съпровождан от най-добрите оркестри в света!

Аз, когото ухажваха най-влиятелните агенти и мениджъри, диригенти и музикални фирми – бях проиграл възможностите си като най-жалък комарджия, бях се оставил да ме подведат безчувствени чиновници от типа на Стария. Гюнтер Вайндих не можеше вече да ме излъже, че не е предвиждал още тогава възможността театърът да бъде закрит и аз да остана на улицата.

Защото, ако повечето колеги имаха все пак някаква възможност да си намерят работа в други театри – а ако се налагаше – дори и в други държави, аз бях проиграл тази възможност с глупашкия си отказ да подпиша договор с Кох.

 

Аз бях белязана овца.

Срещу моето име имаше ембарго и никой свестен оркестър нямаше да ме допусне дори и до конкурсен изпит. Такава бе цената на отказа ми, който се тълкуваше от всички колеги инстанции като грандомански. А времето на гениите грандомани отдавна бе отминало и никой не искаше да работи с такива. С мен бе свършено.

 

А Ина?

Ах, Ина.

Тя мълчеше и гледаше с тревожни очи как затъвам все по-дълбоко и по-навътре и не можеше да направи нищо да ме спре.

Нямах желание за разговор, за ласки, за нежности, не исках да се споделям с никого, да виждам никого и да търпя ничие присъствие.

Издигнах около себе си непробиваема ограда, по-висока и по-непристъпна от всякога, а в средата пуснах стъкления похлупак, в чийто център седях и ровех с тирбушона дъното, за да достигна още по-дълбоко дъно.

Ина се грижеше за мен, колкото можеше.

Обикаляше магазините, готвеше. Много често намирах в кухнята сервирана вечеря, покрита със станиол да не вехне и бутилка вино със завързана салфетка на шийката. Не се докосвах до тях. Самата мисъл за храна ми бе непоносима.

Ина мълчеше и ходеше на пръсти в апартамента. Мълчанието й ме дразнеше повече и от перспективата да проведем елементарен разговор. Така или иначе ме дразнеха всичко и всеки, а в подтекста на нейното мълчание четях злорад укор, че тя е предвидила това, което сега се случва, но аз съм пренебрегнал предупрежденията й.

„Дава ли си сметка защо ги пренебрегнах?“ – кипях от безсилен гняв, стискайки бутилката уиски в тъмния хол, докато гледам през прозореца как отсреща ехидно просветва и угасва неоновият надпис „Имобилен Енгевелт“. „Забравила ли е, че всичко се случи заради нея? Че тя е причина сега да не съм в Париж или Лондон, където щяха да ме носят на ръце? Как можах да си проиграя бъдещето заради тази жена, която седи сега в другата стая, чете книжка или слуша джаз, очаквайки да се оправям, както мога, в гадната Вавилонска кула от лайна?“

 

На два или три пъти Ина се опита да ме измъкне от моята нова кръчма. Кой знае как бе разбрала, че съм се установил. Това ме изпълни с бяс. Изгоних я с няколко едносрични думички, което предизвика одобрителното хъмкане и тупане по рамото от страна на аситата. Всяка една от разплутите курви с татуирани бицепси и халки в ноздрите ми бе по-добра приятелка от Ина.

– Чарли, остави ме да ти помогна. Знам, че ти е тежко и страдаш. Нека да извървим този път заедно! Не мога да гледам как се разсипваш пред очите ми – помоли тя една нощ, когато току-що се бях върнал от бардака и безуспешно се мъчех да разкопчая балтона си пред закачалката.

– Ах, ти искаш да вървим някъде заедно? И каква посока си избрала, мила? Нагоре? Надолу? Крайно вляво или крайно вдясно? Или да тръгнем в посока леглото?

– Остави ме да ти помогна. – Тя се зае да разкопчава копчетата, но аз я изблъсках в ъгъла.

– Все още нямам нужда да ми се помага. Още не съм стигнал етапа на Йоси. Помниш ли кой беше Йоси? Имаше един такъв тъп китарист, който късал струните, после ги сменял, късал, сменял и накрая рипна от седмия етаж. Или си забравила вече? Е, аз няма да рипна като Йоси. Можеш да си спестиш трогателните грижи.

– Как можеш! – изкрещя тя. – Това е подлост!

– Подлост? Подлост? Ти ми говориш за подлост? Аз ще ти кажа какво е подлост, мила моя! Подлост е да побъркаш един мъж, да го накараш да направи на пух и прах целия си живот и всичките си шансове заради теб и когато се качи на перваза на прозореца, теб да те няма в стаята! Ето това е подлост! „Искам да си щастлив, искам да си здрав“ – имитирах злобно думите й със съответната гримаса. Пееше ли такива речитативи и на Йоси?

– Престани! – изпищя Ина и затисна ушите си с длани. – Чувам я! Боже господи… онази музика… ще ми пръсне главата… – Тя започна да се смъква по стената и седна на пода, превивайки се.

Отначало помислих, че прави театър, за да ме стресне. После разбрах, че е сериозно. Изтрезнях за секунди.

– Ина… Ина? Какво ти е? – Клекнах до нея, взех я в ръце и започнах да я люлея като малко дете. Съобразих, че може би точно това не трябваше да правя, и я положих да легне на пода. Тя мяташе главата си наляво-надясно, скърцаше със зъби и зениците й се бяха изкривили.

Скочих, изтичах в кухнята, налях чаша вода, върнах се в коридора и запознах да пръскам лицето й. Сетих се как Спирос я свести с узо. Отворих барчето, взех бутилката уиски и опитах да налея алкохола между стиснатите й зъби на тънки струйки.

– Ина? Ина! Чуваш ли ме?

Постепенно престана да се тресе и да трепери. Дъхът й се успокои и тя отвори очи. Зениците й все още изпълваха ириса. Отмести поглед от мен и се огледа.

– Защо лежа тук? Пак ли съм припаднала? Чарли… – под клепките й потекоха сълзи и тя задъвка устни. – Прости, че те уплаших… Ще ми помогнеш ли да си легна?

Внимателно я вдигнах на лице и я пренесох в нейната стая. Съблякох дрехите й и изтрих мокрите й гърди и шия с кърпа.

– Пречи ли ти светлината? Искаш ли да я угася?

– Да, моля. Стой при мен, не си отивай.

– Няма. Тук съм. Ще стоя, докато искаш. От нищо не се страхувай. Утре ще те заведа на лекар.

– Не ме води на лекар. Не искам вече. Искам ти да се оправиш. Моля те.

– Да… Всичко ще бъде добре. Обещавам ти. Сега спи. Всичко ще бъде добре.

 

Седях цяла нощ на пода до главата й, бдях над неспокойния й сън и галех лицето й, когато през него преминаваха къси и болезнени тръпки, предизвикани от кошмари.

Гърчех се от разяждащата ме вина.

Наричах се подлец, мръсник и неблагодарник. Обещавах на нея и на себе си, че от утре ще започна отначало. Спирам с алкохола, спирам с отчаянието и тази безнадеждност. Започвам да свиря по пет часа на ден. Ще тренирам като спортист. Ще си върна формата. Впрочем тя още не е загубена, нали? Все някаква работа ще се намери. Ето, ако се стегна, заминавам на турне с Кристоф следващия месец. Нищо няма да ни липсва, Ина. Ще си намеря заместник в театъра, ще му платя. Обещавам ти. Не е толкова лесно да ме свалят на тепиха. Ще свиря навсякъде, където ме извикат. Никому няма да отказвам. Обещавам ти. Това може да е далече от световната слава, но за нас двамата е окей. За нас двамата, които сме загубени един без друг, Ина, Ина, Ина. Обречени. Ще те заведа на лекар, ще ти намеря най-добрия специалист, но ти вече не трябва да получаваш тези гадни припадъци, хайде, обещай. Вече няма да съм груб и недодялан, няма да те разочаровам и да те предизвиквам с думичка. За да не ти се случват такива ужасни неща.

Виновен съм, Ина. Ах, колко съм виновен. Ти ми върна формата, ти ми помогна, когато бях станал за смях… Ако не беше ти, никога нямаше да изсвиря Моцарт. Големите босове нямаше да се надпреварват да ми предлагат венчило. Само аз съм виновен за този провал. Слаб човек съм. Ти нямаш нищо общо с него. Ще видиш, че от утре съм съвсем друг. Обещавам ти. Луд съм по теб. Обещавам. Обещавам…

 

На сутринта осъмнах до леглото й с глава между коленете. Когато се изправих, тялото ми изпращя като стара дъска. Главата ме цепеше жестоко. Ина спеше дълбоко и дишаше равно.

Взех дълъг наказателен душ, обръснах се, облякох чиста риза и костюм и закусих за първи път от много време насам. После направих закуска и за нея, увих препечените филии в бяла кърпа, покрих рохкото яйце, саламите и конфитюра, за да са свежи, като стане да закуси, и й оставих бележка:

 

„Мила Ина, закуската е на масата. Сокът е в хладилника. Кафето е топло, кафеварката е включена. Отивам в театъра. След репетиция се връщам веднага. Ще обядваме при нашия французин. Много те обичам! Целувки.“

 

На репетицията бях концентриран, както от дълго време насам не съм бил. Въпреки че главата продължаваше да ми се пръска от нечовешки махмурлук. Правех се, че не виждам учудените и многозначителни погледи, които колегите си разменяха. Честно казано, никак не ме интересуваха техните погледи.

– Май че излизаш от лайната, а? – подхвърли ми добродушно Гютингер в паузата. – По едно време се бях уплашил за теб.

– Май да.

Главата продължаваше да ме цепи.

 

На връщане си казах, че ще се отбия при аситата само за една бира, колкото да оправя този непоносим главобол и да си вдигна тонуса.

 

През нощта двама от клошарите, с които се бях наливал цял ден, ме домъкнаха до вратата на апартамента, звъннаха и изчезнаха по стълбите надолу, както правят всички пияници по цял свят със своите приятели пияници. После нищо не си спомням.

Нито как Ина ме е прибрала, нито как ме е съблякла, нито как ме е придържала под душа да не падна и да не си строша черепа във ваната.

От снощните ми угризения не бе останало капчица. Когато Ина ми сервира мълчаливо (това подло мълчание!) закуската в леглото на другия ден, аз видях една непозната червенокоса жена с повехнало лице.

Нищо особено.

Когато ми поднесе чашата с двата разтворени аспирина, аз констатирах, че присъствието й ме дразни.

Исках да съм сам. Сам. Сам!

Когато се опита да ми сложи мокра кърпа на челото с отвратителна миризма на оцет, сграбчих изнервен кърпата, запратих я по нея и изкрещях да се маха от стаята. Да се пръждоса!“

 

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Тази глава разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна…”

 

„Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница. Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.„Аутопсия на една любов“ може да ви възмути или възхити. Все тая. Важно е само да не забравяте, че и най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.“ Димитър Стоянович

 

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 година. Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция и е преведена на много европейски езици. По време на кампанията на БНТ „Голямото четене“ е определена от зрителите на 99 място сред любимите книги. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: