„Това не беше редно. Не трябваше да познавам донора си. Не трябваше да разговарям с нея…“

Из романа „Майката на дъщеря ѝ“ на Даниела Петрова, издателство Сиела.

ЛАНА

 

СЕГА

Пътувах към къщи по линия номер едно и четях книга, когато я видях. Преди да се кача на метрото, се бях отбила в „Барнс енд Ноубъл“ да си купя книгата „Какво трябва да очакваш, когато очакваш бебе“. Не бях посмяла да си я взема преди една седмица, когато узнах, че съм бременна, за да не се урочасам. Но, слава Богу, резултатът от втория ми кръвен тест беше добър и лекарят ме увери, че всичко върви нормално: „С яйцеклетката на тази двайсет и една годишна жена не би трябвало да се притеснявате за нищо“.

Денят беше необичайно топъл за началото на май. Оживлението по улиците предвещаваше наближаването на лятото и аз се ужасявах от мисълта, че трябва да се върна в празния апартамент. Оправдавах се с хубавото време, но истината беше, че нямах никакво желание да се прибера у дома. Фактът, че трябваше да готвя единствено за себе си, ме потискаше, а навън все още беше твърде светло, за да пусна телевизора и да се потопя в чуждите драми. Ето защо влязох в книжарницата, за да убия малко време.

Метрото беше почти празно. Седях на една средна седалка, увлечена в четенето. Малко преди моята спирка на Сто и десета улица затворих книгата и я прибрах в чантата си. Точно се канех да се изправя на крака, когато погледът ми попадна върху едно момиче в яркорозова лятна рокля, което се беше облегнало на преградата срещу мен и се взираше в телефона си. Дъхът ми спря. Затворих за миг очи, убедена, че ми се е привидяло. Но когато ги отворих, тя все още беше там – момичето, чието лице познавах толкова добре.

Влакът спря, кондукторът обяви името на спирката и вратите на вагона се отвориха. Някои хора слизаха, други се качваха, а аз продължавах да седя на мястото си, стискайки с потни ръце чантата си.

Това не трябваше да се случва. Не и в Ню Йорк, в този град, който беше с повече от осем милиона жители. Разбира се, и преди бях срещала случайно приятели – на партита, на улицата, в парка. Веднъж в един магазин за вино във Вилидж дори срещнах един съученик от гимназията, която се намираше в предградията на Чикаго. Беше странно да го видя в обстановка, различна от училището „Ню Трайър“, но това беше маловажно. Дори не се замислих по въпроса. Но облеченото в яркорозова рокля момиче, което се беше облегнало на преградата, беше CN8635 – момичето, чиито гени щеше да носи бебето ми.

Взирах се напрегнато в чантата в скута ми. Ами ако момичето погледнеше към мен и очите ни се срещнеха? Тя, естествено, не знаеше как изглежда жената, на която беше станала донор. Не знаеше името ми. Но ако по някакъв начин усетеше коя съм? Ако почувстваше някаква телепатична връзка с растящото в корема ми бебе?

Присъствието й във вагона беше наелектризиращо. Стиснах чантата си с влажните си ръце и погледнах крадешком към нея. Кестенявата й коса падаше на вълни върху раменете й. Държеше небрежно телефона в ръка и прелистваше уверено с палец.

След няколко спирки тя слезе на Сто шейсет и осма улица и без да се замисля, станах бързо от седалката и я последвах.

Стомахът ми се свиваше от примесено със страх вълнение, като излязох от метрото и поех надолу по улицата, вървейки на безопасно разстояние от нея. Изобщо не си зададох въпроса какво всъщност правя. Просто продължавах да вървя с поглед, прикован в розовата рокля, за да бъда сигурна, че няма да я изгубя. Щеше да ми бъде много по-лесно, ако бях с обувки с равни подметки, но сутринта бях избрала обувки с тъмносин цвят с триинчови токчета, за да бъдат в тон с тъмносинята ми пола и кремавата ми блуза.

Когато тя спря на светофара, преди да пресече Бродуей, се скрих зад сергия за дюнери. Хората ме отминаваха, говорейки на висок глас и смеейки се. Харесвах веселата, спокойна атмосфера на Уошингтън Хайтс. В топлите пролетни вечери като днешната сякаш всички бяха навън – семейства с деца, тийнейджъри, приятели, хора, които пазаруваха или се разхождаха.

Тръгнах отново след момичето с розовата рокля. Тя измина няколко пресечки по Бродуей, а после зави наляво в една тиха странична улица с ниски жилищни сгради с фасади от бели тухли. Ако в момента погледнеше назад, нямаше да мога да се скрия. Забавих крачка, увеличавайки разстоянието между нас, след което пресякох улицата, за да мога да я наблюдавам по-спокойно. Чудех се дали не живее наблизо. Дали всеки ден изминаваше този маршрут напът към метрото или обратно?

Случи се много бързо. Не я видях да се спъва, нито да полита напред. В един момент вървеше, а в следващия беше просната по очи върху тротоара. Огледах се. С изключение на мъжа, който говореше по телефона си на една пресечка по-надолу, на улицата не се виждаха никакви други хора. Без да се замисля, се затичах и пресякох улицата.

– Добре ли сте? – извиках, след като стигнах до нея. Тя беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. – Госпожице, добре ли сте? – попитах я отново и се надвесих над нея, макар че не знаех как да й помогна.

Тя се претърколи, седна с гръб, подпрян на стената на сградата, и вдигна поглед към мен.

– За миг се почувствах замаяна – отвърна със слаб, отнесен глас. – Може би нивото на кръвната ми захар е спаднало или нещо от този род.

Огледа ожуленото си коляно, по което бяха избили капки кръв, сви рамене и започна да се изправя. Залитна леко и се хвана за мен. Усещах ръката й върху рамото си, която сякаш изгаряше кожата ми през блузата. Бебето, което растеше в мен, беше нейна плът и кръв.

– Извинявам се – изрече тя и се усмихна смутено. Говореше английски с акцента на майка ми, в което нямаше нищо странно. – Закъснявах за лекции и ми се наложи да пропусна обяда. Просто трябва да хапна нещо. Наблизо на Бродуей има едно кафе.

Свали ръката си от рамото ми и пристъпи, олюлявайки се, напред. Хванах я за ръката.

– Почакайте, ще Ви изпратя дотам.

– Наистина ли? О, благодаря Ви.

Тя се усмихна и двете тръгнахме бавно по улицата.

Това не беше редно. Не трябваше да познавам донора си. Не трябваше да разговарям с нея. Но пък беше толкова вълнуващо. Да правиш нещо, което е забранено, и да ти се размине. Като например да загребеш още една лъжица сладолед зад гърба на мама.

– Много мило от Ваша страна, че ми помагате – каза тя и се облегна на ръката ми. Приличахме на две приятелки, излезли на вечерна разходка. – Хората казват, че нюйоркчани са груби. Но аз уча в Колумбийския университет вече четири години и всички са толкова приятни и дружелюбни. – Погледна към мен. – Аз съм българка.

– Майка ми е българка – изрекох, осъзнавайки, че това беше грешка, още преди да завърша изречението.

– Сериозно? – Тя спря сияеща и ме прегърна. Прегърна ме, сякаш бях нейна отдавна изгубена роднина. – Говорите ли български?

– Малко – отвърнах на български и доближих палеца до показалеца си.

Навремето говорех езика свободно, но не го бях използвала от дете.

– Повечето американци, с които общувам, дори не знаят къде се намира България. – Тя се поколеба. – Не бързате, нали? – попита ме предпазливо. – Наблизо има страхотен ирландски ресторант. Можем да хапнем набързо, ако искате.

– Всъщност щях да…

– О, не! Моля Ви, кажете ми, че нямате планове за вечеря. – Тя ме гледаше с очакване, умоляващо, а лицето й вече си възвръщаше цвета. – Ще ми бъде много приятно да ми разкажете за майка си и за начина, по който е дошла тук. Сигурно е било по времето на комунизма? Чувала съм невероятни истории.

Взирах се в обувките си. В какво се бях забъркала?

– Така или иначе трябва да хапна нещо по-солидно от геврек – продължи тя. – Просто… Самотно е да се храниш сам, нали?

Беше изключително пряма и непринудена. Беше ми трудно да говоря за проблемите си дори с най-близките си приятели, камо ли да си призная пред непознати, че се чувствам самотна.

Замислих се за всички причини, заради които не трябваше да го правя. И въпреки всичко… Нима можех да пропусна възможността да се запозная с донора си, особено след като тя нямаше представа коя съм? Какво би било по-хубаво от това? Не беше редно, разбира се. Но аз не я бях търсила. Тя ми беше паднала в ръцете. Почти в буквалния смисъл.

Погледнах си часовника, печелейки време.

Какво толкова? Щях да вечерям с нея, а после всяка от нас щеше да поеме по пътя си и никога повече нямаше да се видим. В това нямаше нищо лошо. Щях да науча малко повече за живота й, за семейството й и за здравословните й проблеми,които може би не беше споменала във формуляра за донорство. Ако имаше нещо притеснително, щеше да бъде по-добре да разбера за проблема предварително, за да бъда подготвена за него.

– Разбира се. Защо не? – изрекох най-накрая и тръгнах след нея.

Все още не можех да поверявам. Страхувах се да не срещна случайно Тайлър в кампуса. Това не би било толкова странно. Но да срещна донора ми?

Тя вече едва ли не подтичваше и почти ме влачеше след себе си. Бях поласкана от въодушевлението й, дори и то да беше породено от факта, че майка ми е българка. Бях сигурна, че на младите и красиви момичета като нея – тя беше още по-красива на живо – не им е лесно да се избавят от вниманието на хората около тях. А тя се радваше на възможността да вечерям с нея. При положение, че всички се надпреварват да ти доставят удоволствие. При положение, че можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Чудех се дали детето ми ще притежава нейния обсебващ чар.

Докато вървяхме, се опитвах да измисля някаква причина, някакво обяснение за това, че се намирах в този квартал. Тя вероятно се прибираше вкъщи, а аз? Може би съм отивала на гости на приятелка? Ами ако ме попиташе за улицата или за сградата, в която живее приятелката ми? Стигнахме до ресторанта, преди да имам време да измисля някаква правдоподобна история.

На входа тя спря и протегна ръка към мен.

– Аз съм Катя. Катя Димитрова.“

 

Из романа „Майката на дъщеря ѝ“ на Даниела Петрова, издателство Сиела. Превод от английски – Стоянка Сербезова-Леви. Редакция и корекция – Даниела Петрова, Русанка Одринска.

Още откъси от романа:

(публикацията предстои)

 

Приятелство, трагедия и дълго пазени тайни преплитат неразривно съдбите на две жени в дебютния роман на Даниела Петрова. Докъде може да стигне майчината любов? И къде започва тя?

Лана води съвсем нормален, спокоен живот. До момента, в който дългогодишният ѝ приятел внезапно и необяснимо я напуска – точно преди поредната медицинска процедура за забременяване, с която младата двойка се бори с безплодието от години. Подреденият живот на Лана е изкаран извън релси. Решена да вземе съдбата си в ръце, тя все пак преминава през процедурата. И също толкова изненадващо процедурата се оказва успешна.

Нещата не спират дотам. Тогава – когато най-малко го е очаквала – Лана се сблъсква на улицата не с кого да е, а с младата жена – донор на яйцеклетка, благодарение на която бебето в корема ѝ расте. Въпреки всичките си инстинкти и притеснения, Лана не може да устои на чара на младата Катя и това е началото на едно неочаквано приятелство.

Катя е свободен дух, студентка, дошла от България да следва в Америка. Макар и пълна противоположност на прагматичната Лана, момичето бързо се превръща в част от живота ѝ. Катя не би могла да знае, че Лана носи нейното бебе в корема си – донорството е винаги анонимно в крайна сметка. И Лана няма намерение да ѝ каже. Все още. Въпреки това близостта между двете жени процъфтява.

Но изведнъж – точно толкова внезапно, колкото се е появила – Катя изчезва. И Лана може би е последният човек, който я е видял. Лана се заравя в миналото на Катя, решена да разбере какво се е случило с жената, на която дължи толкова много. Но коя всъщност е Катя? Каква е силата, придърпала я в живота на Лана? Кой е виновен за изчезването ѝ?

И дали младото момиче наистина не е знаело, че говори с майката на дъщеря си?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: