Антония Апостолова: Искам да развълнувам и задъхам смислени читатели
Познавах Антония като момичето, което разговаря с писатели в “Литературни разговори с Антония Апостолова”. Чела съм десетки нейни интервюта там, за някои откровено й завиждах. Не знаех, че пише. Новината през юли, че дебютният й сборник “ще излезе много по-рано” здраво събуди любопитството ми и “Потъване в мъртво море” се превърна в една сериозно чакана от мен книга. Искам да призная още нещо – очаквах хубава литература, каквато никога няма да се уморя да очаквам от новите ни автори, но за съдържание с такова качество наистина не бях подготвена!
Ако трябва с една единствена дума да определя стила на Антония, ще кажа “омагьосващ”. Няма да забравя как избрах една слънчева маса и започнах да чета първия разказ в едно кафене през септември на булевард “Витоша” и след всеки абзац постоянно си повтарях: “Сега, сега, само да спра на подходящото място…”, докато в един момент не издържах и хукнах да търся сервитьорката, за да я помоля да ми намери лист и химикал, с които да започна да записвам впечатленията си. “Как, как, как е възможно да пише така!!!” Антония пише толкова зряло, толкова дълбоко, с една особено приятна, сладка меланхолия, с едно спокойствие и балансираност на перото, които увличат и увличат навътре в морето на разказа. Ако не знаех, че е дебютна книга на български автор, щях да изгубя огромен облог, че сборникът е дело на чужд писател с адски много опит и на преводач, специалист в работата с поезия. Гласът й е отличителен, майсторски, изящен. Сюжетите са оригинални и непредвидими. Героите – така реални, заглавията – просто съвършени! Боже, ако наистина обичате да четете красиви текстове и смислени истории, потърсете “Потъване в мъртво море” (което неслучайно е с малко “М” в заглавието на корицата), ще останете доволни, ще ги усещате по кожата си дълго след като приключите с книгата. Антония, Антония, знаят ли големите писатели, които интервюираш, че самата пишеш толкова добре!
Антония Апостолова е родена в Бургас, където завършва английската гимназия и издава първата си книга (“Солена ябълка”, поезия, 1994). По-късно учи английска филология в СУ и оттогава живее в София, а в момента дели времето си между България и Холандия. Има 15-годишен опит във водещи български медии като редактор и новинар. През 2017 г. окончателно напуска медиите, а година по-късно създава фейсбук страницата и сайта “Литературни разговори с Антония Апостолова”, в които публикува рецензии на последните издадени у нас книги, интервюта с писатели, новини на нови заглавия и преводи. Освен автор на две книги, последната от които дебютът й в прозата “Потъване в мъртво море”, е преводач и на израелския поет Амир Ор у нас. Посещавала е курс по творческо писане на Творческа академия “Заешката дупка”, но по-скоро от любопитство и желание да се запознае с прохождащи в писането съмишленици. Антония е свръхактивен читател, казва, че не може да живее без музика, обожава да твори в някое кафене и да пътува.
Антония Апостолова: Всеки от моите герои се изправя пред своето собствено мъртво море, всеки има своето солено изпитание, в което е трудно да отвори очи и да гледа…
Интервю на Валентина Мизийска
Снимка: Крис Енчев
Искаш ли да ти прочета първия коментар, който си записах, докато четох сборника ти? “Как, как, как е възможно да пише така!!!” Как, Антония? Толкова живописно, но не по типичния претенциозен за прохождащи български писатели начин, а някак европейски, някак класически. Как?
О, Боже, нима може да има по-желана, по-смислена и непринудена читателска реакция за един прохождащ в прозата автор! Тази необяснимост, която загатва въпросът ти, е истински комплимент за мен. Винаги съм се надявала още от началото да притежавам ясен и разпознаваем глас, който да е само мой, направен по моя тайна рецепта, но същевременно и далечен отзвук от световната литература, която ме е изграждала и вдъхновявала през годините. Винаги съм се надявала също така още в началото да успея да надмогна местното и локалното, битовото и до баналност познатото на нашата малка и регионална литературна сцена. Това не е надменност, в никакъв случай, а желание за постигане на общочовешкото, всезначимото, онова, което е вечно по своя смисъл и послание. Безкрайно удовлетворение е да чуя, че поне в очите на един читател съм го постигнала. Тази живописност, за която говориш, пък отдавам на факта, че някога започнах с поезия (с една издадена книга – „Солена ябълка“, 1994 г.), преди като че ли окончателно да я изоставя и да се обърна към прозата, която ми позволява далеч по-голяма широта и разточителност, по-малко дисциплинирано поле за действие. Може би именно от поезията идва образният, богат на тропи и игри език, за който намекваш.
Имаш ли някаква представа кои любими автори формираха този писателски глас?
Чета от дете, макар да съзнавам, че вероятно всеки автор, когото интервюираш, ще се похвали първо с това. Донякъде то е клише, но е така. Към него бих добавила единствено неистовостта, с която това се случваше именно в годините до студентството ми, когато поради лични сърдечни трагедии (уви, на 20 всички ги мислим за такива), оставих за много дълго четенето. Но като дете и в гимназията четях до премала, в колата, в леглото, на масата, под чина в училище и се надявам, че сега, когато на сегашната си възраст се връщам към същото бурно темпо, донякъде ще компенсирам онази пропаст. На 14–15 години прочетох тежкото петокнижие на Достоевски и важните руски автори, сред които Бунин и Чехов, плачех на Стефан Цвайг, отнасях се с Моъм и Фицджералд, експериментирах със сюрреалистите, потъвах в дебрите на Хулио Кортасар и Маркес, после дойдоха Набоков с негата самозадоволяваща се словесност и кой ли още не. Съзнавам, че споменавам само мастити имена, пък има още толкова много. А днес, когато сама чета и рецензирам последните излезли у нас книги – подбирани по мой вкус имена от любимите ми издателства – аз чета реално най-съвременните и актуални автори. Така че вярвам, че гласът ми е комбинация от всички тези гласове, мъничко ехо, смесило ги в себе си, но зазвучало по свой начин. Ако говорим съвсем за напоследък, може би най-силно впечатлилите ме съвременни автори са Роберт Зееталер и Тайе Селаси.
Спомняш ли си как и кога се запали по писането?
Още пазя своя тетрадка със стихове от първите класове, писани в стил Петя Дубарова. После дойдоха личните дневници, които си водех на самоосъзнат, литературен език. А накрая печатаните на пишеща машина стихотворения в ранните 90–те. Когато бях на 15–16 ги откриха по някаква случайност бургаският поет Пейо Пантелеев и великолепният художник и скулптор Руси Стоянов. Те заявиха, че са шокирани от зрелостта и образността им, и направиха всичко възможно да ги съберат в книга, която беше доста обговаряна по онова време. Още повече заради необяснимо крехката възраст, на която се появи, без в поезията ми да има нищо крехко и наивно като за годините ми. Когато завърших английска филология в СУ, се залових ей така между другото с проза – автобиографичен и силно поетичен ръкопис, който близо двайсет години по-късно израсна до ръкописа на следващия ми роман. Надявам се той да се появи след настоящата ми книга “Потъване в мъртво море”. Въпросният роман си има вече и име, но засега няма да разкривам повече.
Кажи как се вдъхновяваш за историите си. Лични преживявания, дочути разкази, някоя песен, филм или чужд текст те карат да седнеш и да пишеш?
Много от историите ми са със силно автобиографични елементи, най-малкото черпя характерите на героите си от познатото, близкото, харесваното или преживяното от мен. Мисля, че това е неизбежно в дебютната проза. Но и много вътре е измислено. Като че ли правя така – тръгвам от нещо реално, а после то обраства в детайлите си с въобразеното покрай него, което се наслагва и го изпълва, докато придобие триизмерност и плът. Разбира се, читателят може да подозира всеки от сюжетите ми за мой личен опит, но истината е, че съумявам да се разпръсна така, че никога да не съм събрана едно към едно в един образ или сюжет. Що се отнася до музиката и поезията – да, тя присъства много в разказите ми, дори около атмосферата на песни или стихове са изградени цели от тях. А пък за чуждите текстове – о, да. Знаеш ли, понякога съм тичала да разгърна и прочета пасаж, нещо силно на любим автор, само за да се надъхам с него и да изтичам обратно, за да почна да пиша, вдъхновена от него. Това не е преписване, а особен заряд, мисловен вятър, който движи ръката ти, вмъкване на чужди гласове в собственото ти съзнание, които почват “да ти говорят”. Но истината в крайна сметка е, че наистина не знам какво всъщност ме вдъхновява в онзи първи решаващ момент. Много от разказите ми например са тръгнали от едно хрумнало ми първо изречение, след което са поели други, без да знам накъде ще ме отведат и какво ще се случи. Едно е сигурно – никога не тръгвам инженерно, с предварителен план и измислена докрай конструкция, която просто да запълня. Не, всичко се случва в момента, а после идва бавното и многократно редактиране.
И все пак кое идва първо в по-завършен вид – героят или историята? Финалът или разгръщането на сюжета?
Може би нито едно от тях. Може би е точно онова първо словесно хрумване, за което споменах. То е като мацване на четка върху празно платно, а после идва наслояването на цветовете. Първо от нищото изниква образ, или етюд от сцена, движение или реплика на герой, описание на впечатление, нещо като поетична метафора, а защо не дори – отваряне на рана. Или едно, първо, силно изречение – всички знаем силата му. Във всеки случай пръв се изяснява по-скоро героят, неговият глас, начин на мислене, а след това той влиза все по-навътре в мрежата от обстоятелства, които се появяват. Интересното е, че при мен като че ли това движение в обстоятелствата е по-скоро назад, към миналото на героя, което изведнъж започвам да си представям – защо е такъв, кои са болезнените му спомени, раните му, преломните моменти. Обичам да работя с реминисценции, докато сегашното действие е много по-ограничено и служи по-скоро като подтик. Обичам разказите, в които като че ли нищо не се случва – като тези на Реймънд Карвър, Джон Чийвър, Иван Бунин, Джон Ъпдайк, Роуз Тримейн, Кортасар и т.н. Там има само леко и случайно действие, зад което се крият огромна история и смисъл.
Имаш толкова съвършени параграфи (сигурно разбираш за кои точно говоря – твоите читатели ги споделят като цитати в социалните мрежи). Лесно ли се превръщат в тези бижута или дълго ти се налага да ги шлифоваш до този вид? Бързо ли оставаш доволна от себе си? Продължително ли се саморедактираш?
Надявам се, че разбирам. Може би са същите концентрирани тук и там изречения, специфични словосъчетания и метафори, изрази с чувствена и елегантна бруталност (както ги нарече една професионална читателка), които самата мен са ме задъхвали, карали са ме да преглъщам или дори са ме разплаквали – въпреки че много добре знам какво следва. Аз съм вманиачена в редактирането – до степен, в която след поредната редакция, при която неизменно добавям, променям или трия, вече започвам да вредя на текста. Много ми е трудно да не прескоча тази граница. Много. И навярно на места съм го сторила, уви. Права си за шлифоването. От първата ми учителка по български запомних едно – една от най-важните книги е синонимният речник. Още пазя изданието, което си купих тогава, в основното училище. Сега вече ползвам онлайн синонимен речник и той непрекъснато е отворен в един от табовете на браузъра ми. Проверявам едва ли не всяка дума, търсейки други варианти. Мисля, че първото словосъчетание, което ти хрумва, е най-естественото и лесното, но и най-предсказуемото и мързеливото. Винаги търся синонима, възможния превод на баналното на друг, неочакван език.
Добре, не планираш фабулата, но имаш ли първоначална идея за дължината на текста? Не са ти кратки разказите. Колко време средно отделяш на един разказ?
Започвам винаги, пишейки някакъв много груб, почти нахвърлян скелет от изречения. След това окончателно решавам кой ще е въвеждащият параграф и започвам с оправянето на грешките, изграждането и разширяването на изреченията, добавянето на още и още подробности, вмъкнати фрази и нови моменти. Когато той придобие четивен вид, започвам с поне петте редакции, при които се повтаря същото, но всеки път повдигайки все по-високо летвата, като накрая шлифовам до най-фините детайли. Дори точното място на една запетайка има значение, за да зазвучи различно фразата. Различно е и времето за написване, както и за редактиране. Да, имам разкази, които са едва ли не повести, като едноименния, и обикновено ги разделям на някакви смислови части. Те са по-провлачени, по-меланхолични дори. Други пък са кратки и задъхани, понякога ми се струва дори свистящи.
А как разбираш дали някоя идея ще си остане само вдъхновение? Лесно ли се прощаваш с добрите хрумки в името на качествения текст?
Всъщност, не. Трудно ми е. Така че рядко се случва да зарежа изцяло нещо, но се случва. Просто си остава зародиш. При сборника например отпадна един разказ – най-дългият, близо 40–50 страници, и въпреки че ми беше мъчно, не спорих излишно дълго с редакторите си. Възможно е някога да го преработя, стига да не съм изгубила онзи момент, в който още по една или друга причина си влюбен в даден текст и той е важен за теб, вълнува те. Понякога от такива неща става нещо съвсем друго. Сякаш различните времена, в които посягаш към даден текст, носят различни гени, и никой не знае в каква комбинация ще се смесят един ден. Що се отнася до хрумките, рядко успявам да си запиша някоя, но ако се случи, обикновено ми влиза в употреба.
Според теб има ли формула добрият разказ – елементи, които несъмнено трябва да присъстват, структура, ако щеш, дори формат на финала?
Адски съм скарана с всякакви структури. Имам пишещ приятел, който непрекъснато ми говори за елементите на сюжета – завръзки, развръзки, кулминации – и прилежно ги разпознава и планира в писането си. Друг пък, известен писател, е способен да си направи цял технически план предварително, с таблици за герои, действия и обрати, които внимателно попълва и следи за всяко противоречие. Респект! Но за мен това е непостижимо. Абсурд! Правя всичко слепешката, по някакъв неведом усет, вътрешна интуиция или инерция, ако искаш. Едно изречение следва друго – като че ли само това знам как да правя. До последно нямам идея за финал, той се самосбъдва от всичко неволно заложено от мен по пътя. Предполагам, че ако достатъчно си чел, инстинктивно усещаш и нагаждаш споменатите горе елементи.
Колко време писа и събира разказите от “Потъване в мъртво море”?
Повечето бяха завършени още през 2018 г., а докато чаках в неяснота какво ще се случи с тях, написах и още няколко. Може би се страхувах книгата да не е прекалено тънка. Както можеш да предположиш, до последно редактирах, едва ли не и след редакторите си променях местоимения и запетайки. Накрая толкова се страхувах какво се е получило, че не смея дори да ги прочета. В крайна сметка го направих, де, и се ядосвах – защото видях още неща, които ми се прииска да бях променила. Но това вече е патологично състояние (казвам го разбира се с малко крива усмивка).
Защо в заглавието на книгата Мъртво море е изписано с малка буква?
Малката буква в “мъртво” на корицата е съвсем умишлена “грешка”. Тя превръща конкретното географско място в метафора за състояние, в което всеки от нас е изпадал в живота си. Всеки от моите герои се изправя пред своето собствено мъртво море, всеки има своето солено изпитание, в което е трудно да отвори очи и да гледа. Последното е просто невъзможно, а потапянето изобщо не е без щети, без болезнено парене, ако по нас има и най-миниатюрна рана. И в същото време престоя в мъртвото море е лековит. Мисля, че това е много правдива метафора.
Хайде да поговорим по-подробно за пътя на тези разкази от хард диска на компютъра ти до рафта в книжарницата. Според мнението на специалисти на книжния пазар у нас разкази се продават по-трудно отколкото романи. Самият факт обаче, че само един от разказите е отпаднал, говори, че материалът ти е оценен на високо ниво от издателя.
Да, предполагам, че има случаи, в които се налага доста повече разкази да отпаднат. Обикновено със сборниците работата е такава, че е трудно всички разкази да се харесат еднакво на читателя, а пък на различните читатели им стават любими различни текстове. Впрочем едно от големите издателства хареса много сборника ми, но се извини, че трудно би продавало дебютни разкази на неизвестен автор. В крайна сметка три други ги пожелаха, а аз избрах Жанет 45. Портфолиото им е най-съзвучно с моят литературен вкус, а българските автори се радват на най-голямо внимание там.
Значи до колко издателства изпрати разказите си? Как се спря на тях? Какво включваше писмото ти?
Изпратих само до най-големите, издаващи българска литература, т.е. до пет издателства. Едно от тях изобщо не ми отговори, друго ги прочете и прояви силен интерес, макар че той се забави и съвпадна с момент, в който вече бях набрала популярност със страницата си “Литературни разговори с Антония Апостолова”, трето пък много ме хареса и ми отговори почти веднага, но призна, че вложеното в мен може би трудно ще се възвърне финансово, тъй като става дума за немасова литература, четвърто ме покани на разговор. И така нататък. Така че за голямо съжаление се наложи самата аз да откажа на две издателства и да направя избор. Когато изпращах мейлите до издателствата, освен пълния текст прилагах и кратка биографична справка, както и синопсис за темите, които обединяват разказите. Сборникът ми не е хаотичен сбор от текстове, те са подчинени на обща тема, което ми се струва препоръчително. С две от издателствата имахме кратка преписка, а отговорите от другите дойдоха директно по телефона.
Как протече работата с Жанет 45? Имаше ли лична среща с редакторката Надежда Радулова? Как се работи с нея? В издателския колектив се споменава още едно име – Красимир Лозанов. Каква е разликата в маниерите на двамата?
Не, нямах лична среща, всичко се случваше онлайн. Всъщност работата протече като обикновено подаване на топка и отне далеч не толкова време, колкото се опасявах. Беше съвсем по учебник. Връщаха ми текстовете с посочените места, които “не стоят добре”, и аз ги оправях, скъсявах, сменях думи или директно триех без много да се съпротивлявам. Надя Радулова е директна, но пипа по-меко и някак като че ли по на едро, например казва, че нещо започва да буксува от някаква част на текста, доскучава й и направо да го трия. Докато Краси, който направи свой прочит, беше значително по–емоционален и рязък, както и по-съсредоточен в детайлите, буквално в отделни думи. Той например е способен да маркира нещо в текста с коментар от рода на приятелското “Що за тотални глупости”, “Тук вече си се оляла”, “???” и т.н. Като видя такова нещо и сърцето ми се разтуптява от срам, но сядам и чинно оправям. А понякога спорим, спорим и накрая пак по един или друг начин се съгласявам или намирам трети вариант.
А върху какви елементи от разказа работихте?
Преди всичко на езиково ниво и съвсем малко на сюжетно. Някои изречения, подробности и сцени например ги свих или дори отпаднаха. Поопростих езика и някои “усукани” изрази се олекотиха. Но не се е налагало да пипаме достоверност или плътност на героите и обстановката. Сюжетно решение или финал сме променяли само при един–два разказа. Например героят да не умира, а просто да не се разбира какво точно се е случило с него.
Имаше ли промени по текстовете, които трудно прежали?
Не, успях да ги прежаля, сигурно съм спечелила битката само за няколко словосъчетания. Все ми се струва, че именно такива неща маркират своеобразността на стила ми, но от друга страна те биха могли и да са просто финтифлюшки, които – щом се успокоя – на трезва глава просто директно трия или опростявам. Лошото (или доброто?) е, че мисълта ми тече именно по този усукан, образен, поетичен начин – остатък от отдадените ми занимания с поезия. За един поет е много трудно да премине пълноценно към прозата, да се превърне в линеен и спокоен разказвач, да разреши на текста си да диша, да строи дълги конструкции. Често с Краси сме спорили именно за дума, за една едничка дума, която според него не се съчетава никак с другата, а според мен е впечатляваща комбинация. Не знам кой е прав в крайна сметка, нито мога да измеря съжалението.
Можеш ли да дефинираш най-ценният писателски урок, който научи по време на редактирането на сборника с издателството?
Че има друга гледна точка. На конкретен читател, способен, поради даденото му право, да я изрази незабавно и без куртоазия. Без корист. Това е трудно за егото, но е необходимо. Разбира се, когато пуснем книгата да поеме по своя път, тя се отделя от нас и вече заживява през съзнанията и опита на читателите, които не винаги могат или биха споделили дали са я дочели, дали са се отегчили или нещо още по-лошо. Научих и още нещо, може би донякъде обратното. Че никой няма да ти свърши твоята работа. Че ако “снесеш”, грубичко казано, един текст и оттам седнеш да чакаш наивно редакторът да ти го оправи, това просто е проява на огромна наивност. Не, ти трябва да доведеш написаното от теб до предела, след който просто вече не можеш нищо повече да направиш за него. А после, дори след включванията на редактора, да не си въобразиш, че това е всичко, което има да се оправя по него, а да продължиш да мислиш, вземайки повод от бележките. Случваше се дори сама да предлагам нови промени на собствените си редактори.
Кажи кой и на какви основания избира титулния разказ в един сборник? Ти участва ли активно в процеса на вземане на решения за корица?
Да. За всичко са ме информирали или са се допитвали до мен. Иво Рафаилов например беше направил няколко варианта на корици и след като избрах от тях, доработи онова, което имах като молба за леки промени. Титулният разказ с едно от любимите ми заглавия даде името на целия сборник, тъй като е добра метафора за описаните в разказите човешки състояния.
По-рано спомена по-големия си проект. Ама наистина ли нищо повече няма да кажеш?
Да, споменах, че вече имам завършен роман, който – както можеш да предположиш – за пореден път се каня да редактирам, та дори имам амбицията да го пренаписвам. Това, разбира се, е трудно постижимо, защото веднъж влязъл в матрицата на текста си, измъкването за свеж поглед над него е изключително трудно, а един редактор няма да тръгва да работи с теб от “А–Б”. Едва ли ще се занимават с теб, ако се налага изцяло да пренаписваш нещо. Та, да, за романа – надявам се да излезе догодина например, защото отдавна чака, в известен смисъл от двайсет години, а в завършен вариант – почти преди разказите. Реших да го оставя “за после” просто защото разказите по-добре разкриват заряда на един дебютен прозаик.
С какво се занимаваш? Как протича един обикновен твой ден? Кога намираш време за писане?
Откакто с края на 2017 г. напуснах медиите след 15 години опит в тях, нямам работа. Това и ме измъчва, и тайно му се наслаждавам, защото част от мен предпочита да се ограничава във всичко останало, но не и в четенето и свободното време. Започнах да правя сайта “Литературни разговори с Антония Апостолова” и фейсбук страницата към него и сега голяма част от деня ми минава именно с него – в четене на поредната нова книга, рецензиране, провеждане на интервюта с автори, публикуване на материали. Понякога рецензирам и ръкописи за Жанет 45. С писане отдавна, откакто последно редактирах разказите си, не съм се занимавала, но е време да седна и да сериозно да се захвана с романа. Заради четенето съм спряла да гледам дори филми. Само от музиката още не съм се отказала.
Робуваш ли на определени писателски навици? При какви условия ти се получават най-добре текстовете?
Обожавам да отида в някое кафе и в тамошния хаос и шумотевица да надяна слушалките с музика, или дори без, и да започна да пиша и редактирам. Много по-трудно работя вкъщи или изобщо на тихо и спокойно място. В София и Бургас прекарвам половиния ден в някое кафене, вече ме познават. Споменах музиката и интересното например е, че свържа ли звуково някоя песен с атмосферата на даден разказ, я слушам непрекъснато отново и отново, докато го пиша.
Водиш ли си записки? Случвало ли се е да ти хрумне нещо, да няма къде да си го запишеш и горчиво да съжаляваш по-късно, че си го забравила?
Да, разбира се – случвало ми се е. Просто имам ужасна памет, до степен на амнезия. Лошото е, че все още, когато ми хрумне някоя мисъл, нямам навика да мисля за нея като за бележка, която бих могла да си запиша, а знам, че това е адски полезно. Водила съм си записки за романа и до голяма степен съм ги използвала, но вече при завършена глава след месец може да ми хрумне нещо ново и тогава е адски досадно отново да влизаш там и да му търсиш място. Да, мързелива съм, колкото и парадоксално да звучи. Не съм от хората, които например биха седели с часове в библиотеката за проучвания във връзка с романа си. Някак си все ми се струва, че ще намеря начин да мина и без това, ще “наглася” нещата. И странното е, че често се получава. Например за политическия си разказ “Неженените от площад “Рабин” бях гледала само един видео клип и прехвърлила една–две статии, толкова. Но когато го прочете участник в описаните събития, възкликна, че всичко е било точно така, че сякаш съм описала преживяното от него. Явно добре мога да симулирам (слагам усмивка тук).
Показваш ли на някого написаното, чие мнение цениш най-много?
Ха, не са много хората, които биха се жертвали доброволно да четат чужди ръкописи, дори на приятели. Това си е досадна работа – и да, работа е. Съвестно ми е да натоварвам някого с това, макар че много ми се иска понякога и дори частично се случва. Ако ще разчитам на някого, то е само на хора с огромна читателска култура или сами автори. Всичко друго би било объркващо. Но не съветвам пишещите да търсят оценки от твърде много посоки, тъй като понякога са прекалено разностранни и противоположни и авторът се изгубва в тях, навреждайки така на собствения си глас. Най-добре е пътят да е директно автор–редактор.
Какво обичаш да четеш? Имаш ли си любими български автори?
Откакто правя сайта си, чета всичко, което си избирам от излязлото току–що. Не чета жанрова и остросюжетна литература. Обичам разказите и романите. Без да споменавам класически или мастити имена на български автори, които се подразбират, от прочетеното напоследък мога да откроя Оля Стоянова, Чавдар Ценов, Петър Денчев, Невена Митрополитска, последния роман на Радко Пенев.
А, имаш ли писателски амбиции? С какви успехи би искала да се похвалиш след 5 години например?
След пет? О, Господи! Никак не умея да боравя с хоризонти. Всичко бъдещо за мен плува в заплашителна мъгла. Бих искала да издам романа си, който е силно личен, (авто)биографичен и интимен. Искам един ден детето ми да може да прочете тези книги и да ме познава такава, каквато никога по друг начин не би могло да ме види и почувства. Искам да развълнувам и задъхам смислени читатели. Искам да изградя безпогрешно разпознаваем глас. Това са всичките ми амбиции.
Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?
Може би те ще са очаквани след всичко казано от мен до момента. Но нека се повторя. Да си свършат работата докрай сами и дано да попаднат на убеден, пипащ надълбоко редактор, на когото истински му пука. Да се откажат да дават ръкописа на роднини или твърде много ръце преди да стигне до редактора. Да редактират, докато всеки параграф заблести – и дори тогава да знаят, че вероятно не са написали нещо невероятно и неповторимо. Защото изумително е колко телепатично могат да мислят мислещите хора, а идеите и образите прехвърчат над нас и не един успява да ги хване. И най-после – безспир да четат, да четат особено българските автори и да не са надменни към тях, защото те тичат на една писта и са първата им конкуренция. Да четат и чуждите си любимци, защото няма нищо по-надъхващо от прекаляването с литература.
