„Защо става така, че онзи, който ти дава надежда, може и да ти я отнеме?“

Из романа „Дом“ на Камелия Кучер, издателство Хермес.

„Окончателно се отказвам от идеята с университета в деня, в който решавам да споделя намерението си с майка.

Отказът е по-скоро дълбок и скрит, неосъзнат, породен не толкова от желанието си да следвам пътя, който така старателно съм начертал в съзнанието си – а по-скоро вследствие от цялата безнадеждност, която ме обгражда и пред която най-сетне се предавам.

А се предавам точно в деня, когато заявявам гласно онова, дето толкова години е най-голямата ми мечта.

Изпитите наближават с притеснителна бързина. Притеснителна, понеже с разваления ми напоследък успех шансовете за стипендия се стопяват с всеки изминал ден. Не съм готов. Не съм готов за онова, за което се подготвям години наред. Времето не дава отсрочки, тече като пълноводна река през пролетта и дави всеки, който спира да плува, независимо колко време усърдно е плувал преди това. Времето дави моето бягство, а аз не плувам достатъчно бързо, че да го спася.

За разлика от мен, Джейкъб се подготвя усърдно за изпитите. Вижда се вече като истински археолог. И е потънал толкова дълбоко в мечтата си и така трескаво се подготвя за изпълнението й, сякаш не съществува друг свят, освен този, в който той е световноизвестен археолог, чийто единствен смисъл е да обикаля света в търсене на исторически находки. Не вижда какво се случва около него. Може би, ако съм хилядолетен артефакт, би забелязал отчаянието на лицето ми и липсата на въодушевление, когато говорим за бъдещето. Или поне – разваления ми успех. Обаче не съм толкова древен, а само на седемнайсет и половина, с разбити мечти и неясен път. Правя се, че всичко е наред, че споделям целите му. И той ми вярва.

Както навремето бях приел идеята, че и той живее при същите обстоятелства у дома като мен, така и той сега е дълбоко убеден, че и аз съм потънал в мечтата си да следвам литература и също толкова усърдно се подготвям да я осъществя.

Реалността обаче е друга. Често, когато Джейкъб се затваря да учи у тях, тръгвам към дома със същото намерение. Но не стигам.

Подминавам разпадащата се къща, продължавам надолу към морето, скитам из улиците, стигам до покрайнините на града, за чието съществуване не съм подозирал – хубави и не чак толкова. Вървя покрай красивите къщи в скъпата част на Марсилия, гледам големите дворове и внушителните огради, масивните покриви и величествените балкони и си представям как Фатима се показва на един от тях, как ми маха щастливо и сетне се втурва навътре в къщата, за да притича след малко боса по алеята, сред лехите с рози и портокаловите дръвчета. Ще ме покани у тях, за да ми покаже лавиците с книгите в кожени подвързии и детската си стая, и двамата ще слушаме в захлас концерта на врабчетата по клоните под нейния прозорец.

Няма те, Фатима, а заедно с теб ги няма мечтите ми, вярата ми в тях и в себе си. Остава ми само това безцелно скитане из градските улици, търсейки някаква троха от теб. Нещо, което да ми върне онова, дето взе със себе си.

Защо става така, че онзи, който ти дава надежда, може и да ти я отнеме?

* * *

– Заминавам.

Майка ми хвърля кос поглед. Толкова абсурдно й се струва това, което казвам, че дори не го удостоява с въпрос. Стоя и чакам да го зададе, а тя отмества очи към списанието в ръцете си – някакво женско и глупаво – и се прави, че го поглъща с огромен интерес.

Толкова години чакам да кажа това изречение, а сега, когато му дойде времето, няма кой да го чуе.

Усещам смесица от негодувание, разочарование и гняв. Надигат се заплашително в мен, но успявам да се овладея и отново:

– Чу ли? Заминавам.

Майка ме чува. Виждам, че е така, защото списанието в ръцете й трепва. Оставя го на масата с дълбока въздишка и пали цигара.

– Заминаваш? – пита най-сетне.

– След няколко месеца ставам на осемнайсет.

– Е, и?

– Отивам да уча в университет.

Ето го момента, в който целият ми живот трябва да се промени – поне винаги така съм си го представял. Мигът, когато казвам отивам да уча в университет, и майка ми, поставена пред перспективата да не ме види никога повече, внезапно осъзнава, че ме обича прекалено силно, за да ме пусне. Сълзи на разкаяние потичат по лицето й, а в тях се чете молба за прошка. Аз, разбира се, не се трогвам и все пак поемам подир мечтите си, а тя остава завинаги тук, на тази маса с цигарата в ръка и сълзи в очите, съжалявайки за грешките, които допусна към сина си.

И ето, идва погледът – втренчва го в мен, димът се вие нагоре към накъдрената й коса, пеньоарът целият е застинал от напрежение – ала вместо сълзи, в очите й се появява насмешка… Гледа ме с искрена насмешка.

Крайчетата на устните й се повдигат нагоре. Подигравателно.

Сега, като се замисля, може би наистина това бе моментът, в който животът ми се промени. Мигът, когато умря и последната надежда, че майка някой ден ще ме разбере. Или поне ще поиска да ме разбере. Странно как смъртта на последната капка надежда ти дава свобода. Свободата да не се надяваш на нищо, защото това понякога пречи да продължиш напред. Майка погледна с насмешка към всичките ми мечти и това бе денят, в който я оставих в миналото, за да продължа напред.

Тя пълни канчето с вода и го слага на котлона. Вади плика с кафето и когато го отваря, кухнята се пълни с аромата му – може би единственият мирис у дома, който харесвам.

Все още не е казала нищо, а аз стоя като вкаменен от реакцията й, за която ни най-малко не съм подготвен, и мълча. Защо ли очаквах друго?

– Не знам откъде ти идват тези глупави идеи – казва накрая.

– Аз съм добър ученик! – Възмутено, сякаш това е някакъв довод.

– И кой ще те издържа, докато учиш в университет?

– Ще получа стипендия.

Кафето завира. Майка го сипва в мръсната чаша, добавя две лъжици захар и няколко секунди мълчаливо го бърка. Сетне въздъхва тежко и клати глава.

– Франсоа, човек не е щастлив, когато живее с илюзии. Трябва да престанеш с глупавите си мечти.

– Аз нямам глупави мечти.

– Дори и да спечелиш стипендия, в което си съмнявам, нямаме пари да те издържаме да учиш още сума ти години. Баща ти е болен и може скоро да загуби работата си, а моята заплата не е достатъчна. Време ти е да поемеш своята част от отговорността за това семейство.

– Моята отговорност за това семейство!? Ти чуваш ли се?

Майка ме гледа изпепеляващо.

– Внимавай как ми говориш, младежо.

– Баща ми е болен, значи!? Така ли наричат алкохолиците вече?

– Франсоа…

– Ти не разбираш ли какво ти казвам? – прекъсвам я гневно. – Заминавам и няма да се върна никога повече! Не искам да виждам нито теб, нито баща ми или тази проклета къща.

Гледа ме вкаменяващо – в смисъл, имам чувството, че има свръхсили и всеки момент ще ме превърне в парче вкаменелост.

– Заминавай – изсъсква. – И никога повече не се връщай. Не си добре дошъл в този дом.

Изненадващо за самия себе си, се засмивам.

– Тази къща не е дом за никого, не го ли знаеш, мамо?“

 

Из романа „Дом“ на Камелия Кучер, издателство Хермес.

Още откъси от романа:

“Вероятно и тя мечтаеше някой да я прегърне, да й каже, че я обича, да я попита кога ще се прибере, да я погледне и да я види…”

 

Камелия Кучер (1985 г.) издава своя дебютен роман „Дом“ след години пътуване по света, преди окончателно да се завърне в България заедно със семейството си. Живяла в Русия, Испания, Швейцария и Франция, Камелия Кучер завършва образованието си в Женева.

Любовта към думите съпровожда целия живот на Камелия, а „Дом“ е написан в рамките на една година. Както самата тя го описва: „едно откровение, най-сетне узряло достатъчно, за да стигне до света извън бюрото ми“.

 

Париж, 2016 г.

Франсоа Бернард е уважаван преподавател в Сорбоната и литературен критик. Той разказва една история, която започва, когато е бил на 13 години.

Марсилия, 1967 г.

Франсоа расте без обич и подкрепа от отчуждените си родители. И го приема за нормално. До деня, в който семейството на най-добрия му приятел Джейкъб го кани на вечеря. Сравнението между уюта и топлината в тяхната къща и студенината и пустотата в неговия дом е болезнено. В тежката и драматична за него нощ Франсоа среща младата и красива алжирка Фатима. И това белязва живота му завинаги. Благодарение на нея той тръгва по пътя на съзряването. Път, който ще го отведе в Париж, но и много по-далеч – към любовта, прошката и осъзнаване смисъла на живота.

Една трогателна история, преплела много човешки съдби по пътя им към Дома!

One thought on “„Защо става така, че онзи, който ти дава надежда, може и да ти я отнеме?“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: