“щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа…”
Из романа “Совата” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.
“Холгер Мунк позвъни още веднъж, почука няколко пъти на вратата и вече се канеше да си тръгне, но вратата неочаквано се отвори и в пролуката се появи Миа.
– Колко е часът, та будиш хората?
Тя се усмихна кисело и го пусна да влезе.
– Неделя, четири часът – отвърна Мунк.
Свали си обувките и се огледа къде да си окачи палтото, но не видя закачалка, затова го остави на пода и последва Миа във всекидневната.
– Съжалявам за безпорядъка – извини се тя. – Още не съм успяла да подредя. Искаш ли нещо? Чаша чай? Още не пиеш алкохол, предполагам.
Мунк потърси подтекст в последното изречение, намек, че не са се виждали отдавна, че е трябвало да я посети по-рано, но не звучеше така.
– Тъкмо се канех да вляза в банята. Нали нямаш нищо против?
– Не, разбира се – кимна Мунк.
– Добре. Само две минути. Веднага се връщам.
Миа отново се усмихна накриво и изчезна в банята, докато Мунк стоеше прав насред хола и се чудеше къде да се настани. Неподредено беше слаба дума. Обстановката напомняше на неговата стая в Хьонефос. Така и не си бе разопаковал багажа, не смогна да превърне квартирата в дом и тук беше същото. Под прозореца бе проснат дюшек със завивка и възглавница. Очевидно тя спеше там. Някои от купчините кашони, изглежда, бяха отваряни донякъде и после отново запечатани. По стените нямаше нищо и почти липсваха мебели. Апартаментът много приличаше на неговия: по негова преценка около седемдесет квадрата, с хол и кухненски бокс, врата към балкон, коридор, навярно към банята, вероятно имаше и две спални, но тя очевидно не ги използваше.
Изглежда все пак се беше помъчила в някакъв момент. Тук-там се виждаха неотворени кутии от “Икеа”, наполовина сглобен бял стол – краката му все още лежаха на пода до инструкцията, беше успяла да се справи с малка масичка. Мунк тежко се отпусна на недовършения, твърде нисък, бял стол и остави папката на масичката, току-що видяното не му бе направило добро впечатление.
Тя изглеждаше ужасно изтощена. Отново. Почти като на Хитра. Тогава беше изтръпнал при вида й, сега усещаше същото. Миа, по природа така силна и изпълнена с енергия, с ясен поглед, се бе превърнала в своя сянка. На пода, до дюшека, стоеше полупълна бутилка арманяк и чаша, а в един ъгъл бяха натрупани три празни кутии от пица. Мунк се почувства виновен. Трябваше да я посети по-рано. Тя не изглеждаше добре. При последната им среща онази вечер в “Юстисен” му се бе сторила малко по-ведра, сякаш вярваше, че нещата може и да се наредят, но сега очите й бяха като на Хитра. Блуждаещи. Безжизнени.
Мунк стана и си взе цигарите от палтото в коридора.
– Тук ли да пуша или на балкона?
Последното извика към банята, но Миа бе пуснала душа и не му отговори, затова избра балкона. Стоеше на студа и наблюдаваше как се стопява остатъкът от дневна светлина и стадион “Бишлет” потъва заедно с целия град в непрогледен мрак.
Извратено изчадие.
Мунк запали цигара и бавно пое дима.
Не и пред хората си. Никога не си го позволяваше. Трезв. Премерен. Спокоен. Конструктивен. Затова бе началник – никога не показваше на другите какво му причиняват случаите, но у него се прокрадна безпокойство: гледката в Хюрюм не му даваше мир. Разследваха много престъпления. Непрекъснато възникваха случаи. И Мунк винаги съчувстваше на жертвите, на семействата им, за ужасната трагедия, сполетяла хората, изгубили близък. Само че обикновено те се подчиняваха на някаква логика. Случайна свада с нещастен изход. Саморазправа сред известните в града престъпни среди. Ревност. Най-често случаите, върху които работеше, издаваха известна човечност. Сигурно не бе правилно да се говори за човечно убийство, но при неговата професия – никога не го изричаше на глас, ала често си го мислеше – винаги изпитваше облекчение, когато намираше разбираема логическа връзка.
Не и този път.
Това бе дело на извратено изчадие.
Мунк си взе палтото от коридора, отново излезе на балкона и запали още една цигара. Видя как Миа, увита в кърпа, се измъква от банята и се насочва към една от стаите, вероятно към гардероба или към кашон с дрехи. Пак му стана мъчно заради всички, заради цялата ситуация. Тя се бе отказала от действителността. Беше се спотаила на остров до устието на фиорда. Той я бе върнал. Използваха я, защото се нуждаеха от нея, а после просто я изхвърлиха, изоставиха я. Не, не беше прав. Не те. Микелсон я остави на произвола на съдбата. Службата. Системата. Ако зависеше от Холгер Мунк, Миа щеше да прави каквото си поиска, стига само да е на работа при него.
– По-добре пуши вътре, ако ще държиш вратата отворена.
Миа излезе с усмивка от една от стаите, облечена в тесен черен панталон и бяло поло, свали увитата на главата й хавлиена кърпа и започна да подсушава косата си с нея.
– Мамка му, извинявай – засмя се Мунк. Не се беше усетил, умът му бе другаде.
Хвърли цигарата на улицата, влезе и този път затвори вратата след себе си.
– Ако още бях следователка – Миа отново се усмихна, сядайки на дюшека до прозореца, – бих заключила, че щом самият Холгер Мунк се отбива случайно в неделя следобед с папка със снимки, там, сред хората, се е случило нещо наистина ужасно, а в управлението са отчаяни и ме връщат на работа.
Мунк се отпусна на белия стол без крака.
– Струваше ми известно усилие – кимна той.
– Значи, трябва да благодаря на теб. Това ли искаш да кажеш?
Мунк пак потърси иронична нотка в гласа й, но и сега не намери такава. Звучеше облекчена, дори доволна. Мъртвият поглед, който го посрещна на вратата, слабо се оживи и сякаш оценяваше, че е дошъл.
– Какво имаме? – попита тя и остави кърпата на пода.
– Веднага ли искаш да видиш, или ще чуеш какво мисля аз?
– Наложително ли е да избирам? – Миа взе папката от масата.
Мунк видя как очите й се променят, когато я отвори и започна да реди снимките на пода пред себе си.
– Намерихме я вчера преди обед – подхвана той. – В най-отдалечената част на Хюрюмлане. Няколкостотин метра навътре в гората. Някакъв турист, не – ботаник, се натъкнал на нея, искал да заснеме растение, намерил я е в това положение, посред…
– Ритуал – вметна отнесено Миа.
Мунк мълчеше, докато Миа подреждаше последните снимки.
– Прави такова впечатление, но…
– Какво? – За момент Миа вдигна очи от фотографиите.
– Да млъкна или…? – Мунк имаше усещането, че й пречи.
– Не, извинявай, продължавай – промълви тя, отвори шишето с арманяк, оставено на пода, и напълни мръсната чаша до ръба.
– Както изглежда и както самата ти отбеляза, явно е ритуал – подхвана Мунк. – Перуката. Перата. Свещите. Положението на ръцете.
– Пентаграма – отбеляза Миа.
– Да, и Юлва каза така.
– Юлва ли?
– Прехвърлиха Шире. А тя тъкмо беше завършила Академията, така че…
– Като мен, нали? – подсмихна се Миа и отново сведе поглед към фотографиите.
– Не, ти така и не завърши – поправи я Мунк.
– И? Каква е сделката?
– За Юлва ли?
– Не, за мен. – Миа вдигна една от снимките. – С Микелсон. Какво се разбрахте този път? Нека позная. Връщат ме, ако обещая да продължа терапията.
– Да. – Мунк се надигна.
– Пуши вътре. Тук някъде има пепелник, в някой от шкафовете там горе – посочи Миа, без да откъсва поглед от снимките.
– Камила Грийн – обади се Мунк, след като отново седна и си запали цигара. – Седемнайсетгодишна. Дете от дом. Преди три месеца е подаден сигнал, че е изчезнала от някаква институция за младежи със затруднения, разсадник.
– Цветето в устата – забеляза Миа.
– Според първия доклад от аутопсията в стомаха й е имало храна за животни.
– Какво? – Миа вдигна очи към него.
– Гранули – уточни Мунк.
– Мамка му. – Тя пак се загледа в снимките.
Отпи още една щедра глътка от чашата с алкохол. Сега очите й бяха далечни – много пъти я бе виждал такава. Не беше там. Беше потънала дълбоко в мислите си и Мунк имаше чувството, че присъствието му в стаята изобщо не е необходимо, можеше просто да я остави сама.
Дори не забеляза, когато телефонът му иззвъня и той излезе на балкона, за да вдигне.
– Да? Мунк е на телефона.
– Обажда се Лудвиг. Свързахме се с нея.
– С кого?
– С Хелене Ериксен. Жената, подала сигнал за момичето. Ще дойде. Вече е на път.
Влезе вътре. Миа вече бе изпразнила чашата и отново я беше напълнила.
– Е? – заговори я Мунк.
– Какво “е”? – Тя го изгледа със замъглен поглед.
– Как мислиш?
– Ще дойда утре. Сега искам да остана сама с тях.
– Добре. Сигурна ли си, че ще се справиш? Да ти донеса ли нещо за ядене?
Миа му махна да върви, без да вдига поглед от снимките.
– Тогава ще се видим утре.
Тя кимна разсеяно.
Мунк си завърза обувките, затвори внимателно вратата зад себе си, спусна се по стълбите, отключи колата и подкара към “Марибуесгата”.”
Из романа “Совата” на Самюел Бьорк, издателство Емас. Превод – Мария Стоева.
Още откъси от романа:
Вторият случай на Мунк и Крюгер
От автора на бестселъра „Пътувам сама“, преведен на повече от 30 езика
По време на изследвания върху горската растителност в Южна Норвегия ботаник се натъква на мъртво момиче.
Веднага след подадения сигнал пристига екипът на инспектор Холгер Мунк. Следователите от Отдел „Убийства“ са видели какво ли не, но гледката на горската поляна ги втрещява: изнемощялото голо тяло е положено върху пера от сова, разпръснати под формата на пентаграма, разположението на ръцете определено не е случайно, коленете и дланите са в рани, а в устата е затъкнато цвете. Момичето бива лесно идентифицирано – 17-годишна пансионерка от близкия дом за деца в неравностойно положение, обявена за издирване. Но какви са мотивите на убиеца?
Покана за разговор или ритуално убийство? Дело на луд или закодиран знак? Около тези версии се въртят Холгер Мунк и Миа Крюгер, но следи няма, свидетели – още по-малко, всеки опит за психологически портрет на убиеца удря на камък.
И тогава неизвестен на инспектора хакер предава по таен път клип от Даркнет. В потресаващите кадри с борещото се за живота си момиче се забелязва и фигурата на убиеца – мъж, покрит с пера на сова. Птицата на смъртта…
„Совата“ последва криминалния дебют на норвежеца Самюел Бьорк „Пътувам сама“ и отново пренася милионите си читатели в мрачния, атмосферен свят на Холгер Мунк и Миа Крюгер. Номинирана е за Наградата на норвежките книготърговци и получава нидерландската награда „Хебан“ за най-добър трилър на годината.
„С майсторско темпо и обмислен сюжет „Совата“ ще ви разтърси из основи.“ Бъсъл
„Напрежението и залозите нарастват главоломно с напредването на тази внимателно замислена история… Бьорк превъзходно развива героите, което придава на романа нюанси и тежест.“ Пъблишърс Уикли
