„Разбира се, че ми беше минавало през ума, но за нищо на света не исках да разбера дали и с мен сте постъпвали така. Дали и в същия този миг не постъпвахте.“

Из разказа „Елегия за Емма–Лена – коя остана и коя я няма“ от сборника с разкази „Потъване в мъртво море“ на Антония Апостолова, издателство Жанет 45.

„В средата на октомври ти ми звънна. За пръв и последен път.

– Къде си?

– Лена? – попитах за всеки случай, стъписан.

– Кой друг! – изстреля с тон, който нямаше време за уточнения и общи приказки.

– Как си? Какво…

– Виж – пресече ме ти, – ела у нас. Можеш ли?

Мълчах. Никога след онова първо гости не бях идвал у вас. Откакто спряхме да излизаме, не бях чувал и гласа ти. Но ти схватливо уточни:

– Сама съм. Нашите излязоха.

– А Емма? – попитах, спазвайки двойното „м“.

– Мхм, и тя.

– Добре… Идвам.

Като автомат, изпълняваш отдавна заложена заповед, аз действах, без да се питам защо и какво е станало. Нито всъщност кой ме беше повикал. За нула време пристигнах с колелото. Карах толкова бързо, че насрещният вятър изсуши потта ми. Едва набутах големите гуми в тесния асансьор и ги опрях отвън до вратата ви, а ти ми кимна:

– Не се притеснявай, няма да посмеят да ти го откраднат.

Веднага забелязах неприятните подутини. Между тях ирисите бяха загубили острото си сечение. Без да се церемониш, ти ме набута в стаята и макар да нямаше никой, ритна с крак вратата. Тя изщрака в касата. Наближаваше шест, до леглата ви грееха двете нощни лампи, а ти не светна голямата. Чаках те първа да заговориш тогава. Нещо да обясниш. Съзнавах как вечерта на смаления ден приближава и всеки миг някой можеше да се върне и да ни свари така, като противно смигне. Но когато приближих прозореца, есенните дървета още пламтяха сред графита на сградите.

– Емма къде е? – попитах, чудейки се какво да кажа.

– Прави се на мен! – изсумтя ти. Сухите ти устни се изкривиха, сякаш се подиграваха на тъпия виц, който разказваха. – На среща с един „батко“ е. А аз си седя тука… Но това й е за последно, да знаеш. Три пъти й стигат.

Чувах какво ми казваш, Лена – „а трябваше да е обратното“. Но нещо в мен настояваше да остане в състояние на несигурност. Емма беше някъде с някого вместо теб (с онзи престъпник ли?) и той не подозираше за размяната? Не за първи път я пускаше да се прави на теб? Признаваше ли го? Но за какво ме беше викнала тогава и за какво ти трябвах точно аз? Разбира се, че ми беше минавало през ума, но за нищо на света не исках да разбера дали и с мен сте постъпвали така. Дали и в същия този миг не постъпвахте. Не, не исках да съм сигурен, Емма–Лена. И вече на инат реших, че щом съм тук, съм напълно неуязвим за двойствеността ви.

– Страшно си приличате, наистина… – изрекох най-неподходящото, без да си давам вид, че съм чул признанието.

– Мислиш ли, че не съм го чувала хиляди пъти?

– Сигурно…

Ти стоеше пред мен в черните дънки, с които бях виждал повече Емма това лято. Ръцете ти нервно усукваха косата ти в опашка. После изведнъж огледа стаята, сякаш едва сега съобразяваше къде сме, и започна да се извиняваш за пълния хаос. Нареди ми да седна и заразмества разни неща. Но изобщо не стана по-добре от това и ти се отказа.

– Няма смисъл, безнадеждно е, нали… – с няколко мръсни чорапа в ръката.

– Трябва да видиш моята – пълна трагедия!

Разсмяхме се облекчени. А аз – от страх да не ти замириша на пот и чорапи – станах и се отдалечих към секцията. Тогава видях снимката. Вдигнах я:

– Къде е това?

Ти се приближи. Взе бялата рамка и я върна на рафта да укротиш тика в ръката си. Движенията ти с усилие те оттласкваха от мислите, които ме беше викнала да отвлека. Гласът ти беше погрознял:

– Това… Не помня къде, но ни е „любимата снимка“. И знаеш ли защо? Защото сме с гръб и не се виждаме. Виж де, можеш ли да ни разпознаеш?! Честно казано, никой вкъщи не помни коя коя е тука. Сигурно само това момченце отпред помни, ха-ха. Беше по-голямо, но щеше да си счупи краката да бяга от нас с колелото. Разревахме го от шубе, толкова гадни бяхме. Не беше виждало ламя с две глави.

Нямаше какво да отвърна. Навън съвсем се беше стъмнило, беше като прогоряло. Помислих си как ще се връщам със счупения фар в тъмницата, а всъщност изобщо не можех да си представя тръгването. Изпитвах странното усещане и че никой никога няма да се върне у вас, когато ти внезапно се приближи към мен, погледна ме и попита:

– Коя от нас ти харесва повече, кажи?

О, Лена… След години ти щеше да бъдеш от жените, които склоняват и уверяват чрез неустоимото насилие в гласа си. Още помня възбудата от онзи неочакван тембър – сякаш дразнеше недосъблечен хлапак, чиято девственост след минути щеше да отнемеш с майчинско снизхождение. Чувствено, но без флирт. Пиратски, ала с разбиране.

– Е, нали сте еднакви? – Опитах да се пошегувам, но опитът ми прозвуча като измъкване.

– Глупости! Никой не е еднакъв. Ти да не би да си еднакъв? Ако си, си егати скуката.

Беше само на дъх от мен, отметна тъмните платна и ме погледна от упор с тъжно лукавство:

– Можеш ли да кажеш коя съм сега, а – Лена или Емма?

Но не ми позволи да отгатвам. Тайнството на онзи женски тембър се бе изпарило, той беше просто репетиция за времето, когато вече нямаше да те има.

– Кажи какво да пусна? – попита със съвсем друг  глас и вече вадеше диск от прашния куп на бюрото, обяснявайки, че напоследък си на депресарска вълна. А когато „In your room“ зазвуча и аз най-после седнах на дивана, ти се замята точно както правят препилите тийнейджърки – в пантомима, отделена от музиката и думите. Ти чуваше някаква своя музика, Лена. Свой вътрешен спор, който подмяташе като обладан от демон тялото, докато другото бе Бог знае къде с наивния причинител на смъртта ти.

Когато албумът свърши и „I feel you“ започна пак, се чувствах така, сякаш наистина бяхме препили и трябваше да се втурнем с бълващи гърла в банята. Случайно или не, ти залитна към мен. Тренираното ти от тениса тяло се стовари на дивана. Същата буря повали и ръцете ти върху гърдите ми. Както правят пияните лигли, нали? Залитнахме още веднъж заедно и корабът ни заседна в двете жълти възглавници. Помниш ли, Лена? Как продължих да действам като автомат. Как, за да докажа, че съм напреднал в трудната възраст с година, аз те обърнах като по учебник и те притиснах. Как с премрежени очи ти загреба с крак между краката ми и разтегна сухите си устни в подобие на усмивка. Зъбите ни се блъснаха и изтракаха, стори ми се, че вкусвам кръв, а ти отново вдигна ръце и позволи на пръстите ми да полазят под блузата ти.

Само толкова, Лена.

Броени мигове се олюлявах по въжето към твоя кораб. Краката ми трепереха като от тиф. Нито глътка алкохол, който да ме подготви за начинанието. Струваше ми се, че в полумрака всичко скърца предателски. Кратката буря беше отминала и ето че сега в моето трескаво и отпаднало тяло пораженията ставаха явни. Дискът свърши, ние свършихме, всичко свърши. А нищо не беше станало. Нищо. Ти се надигна. А се свих назад и ти направих място да станеш. Беше повече от ясно, че е най-добре да си тръгна веднага. Че това е твое объркване, проба от отчаяние, отмъщение, отрицание. Ала не и признание – а ти дори не криеше, че не си тук. Че искаш да бъдеш там, където вместо теб беше Емма сега.

Действахме, без да говорим, изтрезнели, по тихи чорапи, в тишината на спряната от теб музика, и чак когато светна лампата в коридора, ти ми кимна:

– Колелото ти е тук, нали ти казах?“

 

 

Из разказа „Елегия за Емма–Лена – коя остана и коя я няма“ от сборника с разкази „Потъване в мъртво море“ на Антония Апостолова, издателство Жанет 45.

Още откъси от сборника:

“…никога не беше се изкушавал да става писател – нямаше опасност творческата ревност да замъгли преценката му…”

 

Антония Апостолова: „Дванадесетте разказа в сборника „Потъване в Мъртво море“ са обединени от темата за загубата, за човешките рани и щети, за затворените врати, пред които неминуемо се изправяме, и за струящата през всички наши разкъсвания светлина.“

 

Йорданка Белева: „В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант – потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини. Дълбочината придърпва с неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач.“

 

Керана Ангелова: „В българската литература се появява изключително интересен разказвач. Историите са свързани интонационно и психологически, а езикът им е образен, гъвкав и свеж.“

 

Силвия Чолева: „Психологическа дълбочина, нюанси и чувствителност към детайла, езиково богатство и стилистично разточителство. Антония Апостолова разгръща необичайно сюжетите, има усет за добър финал и пише с увереност и размах.“

 

Марин Бодаков: „Изящното изкуство на човешката двойка е пренесено в изоставени от литературата територии. В историите пробягват ледените пламъчета на променливата близост, а ожесточените поетически мигове сочат всички неосъществени възможности пред нас.“

 

Антония Апостолова издава първата си книга още на 17 („Солена ябълка“, поезия). Има 15-годишен редакторски опит във водещи медии у нас. Създател и главен редактор е на сайта и фейсбук страницата „Литературни разговори“.

Реклами

One thought on “„Разбира се, че ми беше минавало през ума, но за нищо на света не исках да разбера дали и с мен сте постъпвали така. Дали и в същия този миг не постъпвахте.“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: