“Когато работиш под прикритие, говориш колкото е възможно по-малко и при това с кратки изречения…”
Из романа “Пясъчния човек” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст.
“Сага грабва папката със съставения от Натан Полок подробен профил на новата й самоличност и се оттегля в розова стая с плакати на тийн звезди по стените. Петнайсет минути по-късно се връща в кухнята. Влиза бавно и спира в средата на стаята. Сенките от дългите й мигли танцуват по бузите й. Всички мъже изведнъж млъкват и се обръщат към крехката млада жена с бръснатата глава.
– Казвам се Натали Андершон и имам биполярно шизофренично психотично разстройство, което ме прави донякъде интроверт – изрича тя, като се отпуска на един стол. – Но също така имам и чести психотични пристъпи с изблици на несдържана ярост. Затова ми е предписан “Трилафон”. В момента съм добре, защото вземам по осем милиграма от него три пъти на ден. Хапчетата са дребни и бели и от тях гърдите ми са набъбнали и болят толкова много, че не мога да спя по корем. Освен това пия “Ципрамил” по трийсет милиграма на ден или “Сероксат” по двайсет милиграма.
Докато говори, тя тайно е успяла да измъкне миниатюрния бръмбар от подгъва на дънките си.
– Когато бях особено зле, ми слагаха инжекции с “Риспердал” плюс “Оксасканд” за страничните ефекти.
Под прикритието на масата тя сваля защитното пластмасово покритие от лепилото и залепва микрофона отдолу.
– Преди “Карсуден” и присъдата в Районния съд в Упсала избягах от неохраняваното отделение на психиатрията в Болста и убих човек на игрището зад училище “Гределби”в Книвста. Десет минути по-късно убих още един човек на алеята пред дома му на улица “Даг”.
Малкият микрофон се отлепва от масата и пада на пода.
– След като бях арестувана, бях прехвърлена в психиатричното отделение за интензивно лечение на Университетската болница в Упсала. Там ми поставиха в гърба инжекция от двайсет милиграма “Стесолид” и сто милиграма “Цисординол”. Държаха ме прикована към леглото в продължение на единайсет часа, след което ми дадоха разтвор от “Хеминеврин”. Беше много студено и аз получих запек и отвратително главоболие.
Натан Полок започва да ръкопляска. Юна се навежда и вдига бръмбара от пода. Подава й го с усмивка и отбелязва:
– Необходими са четири секунди, докато лепилото стегне.
Сага взема микрофона и започва да го върти замислено в ръката си.
– Е, всички ли сме съгласни относно тази самоличност? – пита Вернер. – Защото след седем минути ще трябва да я въведа в базата данни на Националната съдебна администрация.
– Според мен звучи много добре – казва Полок. – Но, Сага, тази вечер ще трябва да научиш наизуст правилата в Болста и да запаметиш имената и физическите черти и на персонала там, и на останалите пациенти.
Вернер Санден кимва и допълва:
– Трябва да се слееш с новата си самоличност, така че дори да не се замисляш, когато се налага да цитираш телефонни номера, роднини, рождените им дни, минали адреси, мъртви домашни любимци, номера на документи за самоличност, училища, учители, работни места, колеги, техните навици и…
– Не съм много сигурен обаче, че това е правилният подход – прекъсва го внезапно Юна Лина.
Вернер млъква насред изречението и го поглежда свъсено. Карлос Елиасон притеснено събира с ръка от масата трохите, които е направил. Натан Полок се усмихва леко и се обляга назад в стола си в очакване.
– Но аз мога да го науча! – възкликва Сага.
Очите на инспектора са тъмни като олово, когато изрича:
– Сега, след като Самуел Мендел вече не е сред нас, мога да ви разкрия, че той притежаваше забележителни познания в областта на техниките за дългосрочна инфилтрация при високорискови мисии под прикритие.
– Кой, Самуел? – поглежда го скептично началникът му.
– Нямам представа откъде и как ги знаеше тези неща, но ви гарантирам, че си разбираше от работата! – не се предава Юна.
– Да не би да е бил от “Мосад”? – поглежда го стреснато шефът на Службата за сигурност.
– Може би. Единственото, което мога да кажа обаче е, че когато той ми разкри този метод, аз си дадох сметка, че всъщност е напълно прав – отговаря Юна. – Тъкмо затова никога не забравих указанията му.
– Но нали вече се споразумяхме кой метод е най-добрият? – възкликва Вернер и в гласа му се долавя нетърпение.
– Когато работиш под прикритие, говориш колкото е възможно по-малко и при това с кратки изречения – продължава безцеремонно Юна.
– Защо с кратки изречения? – пита Карлос.
– За да звучиш автентично – отговаря Юна, обръща се към Сага и продължава: – Никога не се преструвай, че чувстваш нещо, което не чувстваш! Никога не се преструвай на ядосана или щастлива! И винаги говори онова, което мислиш!
– Щом казваш – кимва бавно Сага.
– Но най-важното от всичко е винаги да говориш истината и само истината! – отсича Юна.
– Истината значи – повтаря тя.
– Ние ще сторим всичко по силите си диагнозата ти да бъде вкарана в базата данни – казва инспекторът. – Ти обаче трябва да настояваш, че си здрава!
– Ахаа! Защото това е истината! – промърморва Вернер и бавно кимва.
– Не ти трябва даже да помниш какви престъпления си извършила! Единственото, което трябва да твърдиш, е, че всичко това е лъжа!
– Защото по този начин пак ще казвам истината – пояснява бавно Сага.
– Мамка му – плясва с ръка по масата Вернер.
– Разбрах! – възкликва внезапно Сага с блеснали очи. – Значи, ако Юрек ме пита къде живея, аз просто му казвам, че живея на улица “Таваст” в Сьодермалм!
– Именно! – кимва с усмивка Юна. – По този начин няма да ти се налага да помниш отговора си, ако те пита втори път.
– И ако ме пита за бившия ми приятел, пак да му кажа истината, нали така?
– Разбира се. По този начин ще звучиш съвсем искрено и ще помниш какво си казала.
– Ами ако ме пита какво работя? Да му кажа ли, че съм инспектор от тайната полиция? – разсмива се с глас Сага.
– В психиатрично отделение сигурно и това ще мине – ухилва се Юна. – Но сега сериозно – ако ти зададе въпрос, който вече наистина ще те издаде, винаги можеш да го игнорираш. Това също ще бъде абсолютно искрена реакция – просто не желаеш да говориш!
Вернер Санден се почесва по главата, ухилен до уши. Атмосферата в стаята от напрегната изведнъж става приповдигната.
– Знаете ли, вече започвам да вярвам, че всичко това ще се получи! – провиква се вдъхновено Натан Полок. – Значи ние пускаме в официалната база данни присъди, психиатрични оценки и всичко останало, обаче ти отговаряш на всеки зададен въпрос съвсем искрено!
Сага кимва, изправя се и съвсем спокойно изрича:
– Казвам се Сага Бауер и съм напълно здрава и абсолютно невинна!”
Из романа “Пясъчния човек” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст. Превод – Антоанета Дончева-Стаматова.
Още откъси от романа:
През една студена зимна нощ мъж е открит до железопътен мост в Стокхолм. Той страда от хипотермия и от легионерска болест. В болницата, където е хоспитализиран, откриват, че според регистрите човекът е мъртъв от повече от седем години. Смята се, че е бил една от жертвите на известния сериен убиец Юрек Валтер, арестуван преди години от инспектор Юна Лина и осъден на доживотна изолация в психиатрична клиника. И докато Лина разследва къде е бил “мъртвият” през всички тези години, някои неочаквани доказателства принуждават полицията да отвори едно от “студените” досиета. Опасността е неизбежна и някой трябва да влезе под кожата и в ума на серийния убиец. И то бързо. Преди да е станало твърде късно.
Четвъртата книга от серията за разследванията на Юна Лина “Пясъчния човек” е зловеща и пълна със смразяващи кръвта детайли. Романът за пореден път разкрива невероятния талант на творческия тандем, стоящ зад името Ларш Кеплер, да създава оригинални и мрачни сюжети, които владеят съзнанието на читателите дълго след като са стигнали до невероятната развръзка.
“Сензационно! Сякаш отново се срещате с Ханибал Лектър”, Лий Чайлд
