“Трябва да се намеся, но в крайна сметка те не се закачат с мен. Имат си по-интересна жертва…”
Из романа “Добро момиче, лошо момиче” на Али Ланд, издателство Сиела.
“Прекарвам остатъка от часа в библиотеката и напускам колкото се може по-бързо, когато звънецът иззвънява, искам да стигна до физкултурния салон преди останалите. Преобличам се в една кабинка. Сама. Последно време тялото ми е само мое, слагам си трикото, ще тренираме върху дървения кон. Радвам се, че не се рязах снощи, госпожа Хавел ни държи за ребрата, докато се завъртаме върху него. Един по-малък ученик идва и прекъсва урока ни.
– Има важен телефонен разговор за вас, госпожо Хавел.
– Не може ли да почака?
– Не, госпожа МакДи каза, че е спешно.
– Добре, няма да се забавя много, момичета. Оставете коня и поработете малко върху дюшеците. И, за Бога, дръжте се прилично, за да не се нараните.
Шумът се усилва в момента, в който вратата на физкултурния салон се затваря. Смях и подигравки, разговори за момчета и неща, които са се случили през седмицата. Слушам, помага ми да науча как да се впиша. Да се смеся. Наблюдавам Джорджи, едно от най-дребните момичета при единадесетокласничките, което се катери по едно въже към тавана. Използва краката си, за да се набира по големите възли и се изтегля с ръце нагоре. Справя се чудесно, стигнала е почти до средата, въжето се люлее малко насам-натам, но тя продължава. Виждам Фиби да сръгва Клондин, прошепва й нещо, кикотят се и приближават въжето. Джорджи вече е доста по-нависоко, няма дюшек при евентуално падане, знам какво смятат да правят, не съм сляпа. Трябва да се намеся, но в крайна сметка те не се закачат с мен. Имат си по-интересна жертва.
Започват да клатят въжето, в началото леко. Не минава много време и другите момичета забелязват какво се случва. Скоро се събира тълпа, вързаните им на опашка коси сочат надолу, докато вратовете се извиват и главите се насочват към тавана. Биха насочили и телефоните си, но триката нямат джобове. Джорджи им казва да спрат, но те не го правят. Слизай, бързо, искам да се провикна, но страхът стига до нея пръв. Казва й да се държи здраво, шепти й в ухото: “Дръж се, за да не умреш”. Тя обвива тялото си около въжето, стяга хватката си, голите й крака са безполезни. Изплъзва се малко, бързо се набира нагоре. Единият й крак се плъзга, отново се намества върху възела. Някой си прави шега, пита какво е времето там горе, Джорджи? Смях. Ругатни. А, мамка му, вижте колко е нависоко. Следва предупреждение от Анабел.
– Ще падне, Фиби, спри се.
Но Фиби не слуша, дърпа още по-силно въжето, усмивката й става по-широка, наслаждава се на силата. На контрола. Джорджи се люлее като бебе маймуна, което не може да се хване за гърба или опашката на майка си. Няма клони, няма дървета. Съвсем сама е там. Съвсем сама е на света. Всички сме така.
– Хайде, Клон, твой ред е.
Клондин поема щафетата, дърпа въжето наляво, завърта Джорджи наоколо. Всеки път, в който въжето се завърта, виждам очите й, навлажнени са. Сълзи. Изплашена е. Тялото й се изплъзва малко, повече от миналия път. Изморена е. Помогни й. Не мога. Мога. Не искам.
Никой не помогна на мен.
Въжето забавя танца си, Клондин отстъпва настрани, провиква се към Джорджи.
– Дължите десетачка за возенето, моля.
Другите момичета губят интерес, те вярват, че нещата ще приключат добре, въжето повече няма да бъде люляно, Джорджи ще слезе на земята след минутка и ще се оплаче на Фиби и Клондин, че си е изкарала акъла. Кръгът от зрители започва да се разпада, всички се оттеглят нанякъде по двойки и тройки. Въжето почти не се движи вече. На дюшеците започва турнир по цигански колела, клюкарстването е подновено. Повечето момичета, но не и Фиби. Каквото и да е, тя също го притежава и то не я оставя на мира, не може да устои да дръпне въжето за последно. В нея гори огън, и то доста ярко.
Джорджи е прекалено изморена, за да се държи.
Извръщам се настрани, преди да се удари в земята. Този звук, отличителен е. Характерен за костите. Пукане. Чупене. Смехът, към който се бях присъединила преди минути, замира. Тишината е умопомрачителна.
– Ти си шибана идиотка, Фиби – казва Клондин.
Обръщам се. Джорджи. По-скоро се е свлякла, отколкото седнала, лицето й е пребледняло, в същия цвят е като костта, която се подава изпод брадичката й. Нож от калций, ключица. Надига се суматоха, облечена в трико, вече не правят цигански колела, размърдват се, събират се около нея. Диша, тя, на пресекулки, въжето се люлее обвинително над главите ни. Всички имахме роли, които изиграхме. Шумът в салона сега е различен, придобил е височина, изпълнен е с паника. Момичетата се притискат една в друга, травматизирани са.
– Мамка му. Не бях само аз, и ти участва, Клондин.
– Не, аз се оттеглих, същото трябваше да направиш и ти.
– О, Боже, мисля, че ще повърна.
– Млъквай, Клара, помисли за бедната Джорджи.
– Ще те закараме при Джоунси, става ли Джорджи? Ще се оправиш – казва Анабел. Непоколебимо. Като истински капитан.
Фиби кляка, отваря й се малък отрязък от време, за да оправи нещата, и тя го знае. Възползва се от него.
– Съжалява, смятах, че си тръгнала да слизаш. Никога не бих го сторила, ако знаех, че ще паднеш.
– Малко е късно за това, не мислиш ли? – отвръща Анабел.
– Би ли си затворила устата поне веднъж, мамка ти, и върви да извикаш Джоунси. Доведи я тук и не смей да й казваш нищо. Както и да е, всички ще ме подкрепите, нали? Всички се смяхме, вината е на всички ни, просто стана злополука.
Добра е. Много добра. Момичетата кимат в съгласие със сериозни изражения на лицата. Клара се обръща и закрива уста с ръка, раменете й се повдигат. Джорджи започва да стене. Зловещ звук, който прераства във вопъл, когато поглежда надолу, когато вижда костта пробила кожата й. Анабел спринтира към вратата, крещи след себе си, че ще повика Джоунси.
– Не гледай натам – казвам на Джорджи.
За Фиби стоновете са най-болезнени, иска да спрат.
– Мамка му – казва тя. – Успокой се, моля те, Джоунси скоро ще е тук. Просто не забравяй да й кажеш, че беше злополука, чу ли?
– Да й донеса ли малко вода? – пита Мари.
– Не – отвръща някой. – Не бива да й давате нищо за пиене, гледах го по телевизора, просто трябва да й е топло, докато дойде помощта.
– Какво ще кажете за онзи суитчър, да й завием ли краката? Студено ли ти е, Джорджи?
Усещам, че тялото й започва да се тресе. Шок. Слагам я да легне на рамото ми.
– Защо не се опитаме да я изправим, да я сложим на пейката? – предлага Фиби. – Можеш ли Джорджи, ще се справиш ли?
Тя клати глава, започва да плаче.
– Трябва да опиташ, хайде, да й помогнем да се изправи.
Знам какво се опитва да стори Фиби, да “изчисти” местопрестъплението, да не изглежда толкова жестоко. Пречупеното тяло на едно момиче изглежда по-добре на пейка, отколкото под въжето, от което е паднала, от което е била съборена.
– Не, недей – чувам се да казвам.
Море от лилав и син велур се взира в мен.
– Гледай си работата – отвръща ми Фиби.
– Прекалено много я боли, не може да я местиш.
– Какво те прави такъв експерт по счупени кости?
Усещам движение по скалпа си, бавно прокрадваща се топлина. Поемам тежестта на Джорджи, казвам й да си държи лакътя, да прибере ръката си към стомаха.
– Да, точно така, ще ти помогне за болката.
Помогна за моята.
Джоунси, училищната медицинска сестра, пристига, поглежда Джорджи и казва на Анабел да отиде да се обади за линейка. Бута дървения кон зад нас, благодари ми за помощта и казва на Джорджи да легне внимателно назад. Явно госпожа Хавел също е чула новините, защото пристига и изглежда бясна.
– Какво се случи? – пита тя. – Казах ви да внимавате.
– Внимавахме – отвръща Фиби. – Просто се забавлявахме и Джорджи падна от въжето.
– Никой ли не ме слуша? Казах да тренирате върху дюшеците. Вървете се преоблечете, всички вие, бързо.
Фиби ме чака пред кабинката ми, приближава се до лицето ми, толкова близо, че виждам малки кафяви петънца в синьото на очите й.
– Следващия път не се намесвай в неща, които не те засягат, става ли?
Не й обръщам внимание, махам се. Тя тръгва след мен и ме блъска, когато ме изпреварва. Стоварвам се тежко върху дървените пейки.
Натъртена, но жива.
Доста жива, Фиби.”
Из романа “Добро момиче, лошо момиче” на Али Ланд, издателство Сиела.
Още откъси от романа:
Майката на Ани е серийна убийца. 15-годишното момиче е било подложено на тормоз почти през целия си живот. Сега, за първи път, то е свободно. Кошмарите обаче продължават да преследват Ани. Ще стане ли тя като майка си? Може ли да се освободи от нея, може ли да се пребори с гените, с дълбоката травма, със спомените и с мисълта за телата на убитите деца, които сякаш все още се крият в мазето. След като Ани предава майка си на правосъдието и заживява в семейството на своя психолог, тя е изправена пред трудната задача да избере каква ще бъде през остатъка от живота си – добро момиче или лошо момиче. Тормозът, на който е подложена от съученичките си в новото училище, обаче изобще не ѝ помага. Не ѝ помагат и мрачните тайни, които не смее да сподели с никого.
„Добро момиче, лошо момиче” е дебютният роман на британската писателка Али Ланд. В нея тя изследва теми като психопатията, домашното насилие, агресията при тийнейджърите, както и нефункционалното съвременно семейство. Преведена на повече от 20 езика, тази книга е едно невероятно пътуване в дебрите на човешкото съзнание.
„Оригинален и завладяващ… Сензационен дебют.” Клеър Макинтош
„Новият „Момичето от влака”, който пък беше новият „Не казвай сбогом”. Този психотрилър ще бъде нещо голямо. ” „Космополитън”
