“…никога не беше се изкушавал да става писател – нямаше опасност творческата ревност да замъгли преценката му…”
Из разказа “Да редактираш червеева дупка” от сборника с разкази “Потъване в мъртво море” на Антония Апостолова, издателство Жанет 45.
“…Вълков, който от две години работеше само с млади автори, обикновено започваше с подобно “тестово” заяждане. Беше съвсем наясно какво си мисли хлапето. Не бе очаквало да го подхванат още от първия ред на разказа, без първо да са изказали крайно положителни впечатления за писането му.
Но този тон на педантично старче, с който Вълков изпитваше жилавото его на младоците и готовността им да се потрудят над своята гениалност, сега се оказа изненадващо искрен. Беше се нанесъл в гласа му още с първото изречение в разказа – “Тя го повика в съня си с протегната от леглото ръка…” – и издаваше истинско раздразнение.
Възрастният редактор беше чел текста и сега двамата седяха пред разпечатаните листи – първия от общо десет разказа, които трябваше уж само да прегледат. Беше някаква история за мъж, щастлив с две жени. Героят се обръщаше към всяка чрез пресилени вътрешни диалози и ту преобръщаше, ту укрепваше баланса в тази крехка архитектура на чувствата. Веднага му стана неприятен. Неосъществен между тази, която е, и тази, която би могла да бъде, на онзи, действащото лице, непрекъснато му се налагаше да воюва с възможното и себе си. Не успяваше – или предпочиташе да си го спести. Това не ставаше много ясно. Обикновено в такъв случай авторите се измъкваха с мързеливото оправдание, че оставят всичко на читателското въображение.
Но както и да е, напразно се разсейваше: всичко това трябваше да го е писал рецензент, а в случая рецензент нямаше. Бащата на момчето, един от двамата главни редактори, лично му изпрати малкия с уговорката да не го щади, за да “мине през ситото като всички”. Точно такова старо куче като теб му трябва, да го ошлайфа, каза. Вълков, със страшното име, но вече с пресъхнал, изтърбушен лай и оставен след пенсия на половин дажба в редакцията.
Той беше известен като един от онези досадни, подробни и други редактори с незапалена от половин час цигара, способен да разкървави творбата ти, да те шибне през самочувствието, на моменти даже да те откаже от писането, но да накара текста ти да заблести накрая. Като утрешен сняг. А същевременно никога не беше се изкушавал да става писател – нямаше опасност творческата ревност да замъгли преценката му. Е, като такъв го знаеха. Но вече му бяха взели червения молив и му се налагаше да е значително по-мек и отстъпчив с младите. Сега и без това му пращаха по-безличните случаи и много рядко някого по роднинска връзка като хлапето.
– Дай да видим ред по ред от началото, ако искаш – обади се то и прекъсна мислите му. Все едно имаше друг начин да се редактира. И директно на “ти”! Един вид, наел го е да му свърши работата. Не че не беше точно така…
Добре. От първия ред бяха почнали – и тъкмо той го беше смутил с претенция или неточност, с нещо откровено неприятно, което не беше за там. Вълков отново повтори наум фразата, слухтейки за фалша: “Тя го повика в съня си с протегната от леглото ръка…”.
В своя защита си спомни как веднъж, преди поне трийсетина години, Марта не можеше да се събуди. Не се мяташе като по филмите, но мускулите й до един се бяха втвърдили и той чувстваше как под кожата й каменее неведом за него ужас. Разбираше само, че тя сънува кошмар. Но онова, което излизаше от устата й, изобщо не беше вик – беше някакво задъхано скриптене. Свистене, което зловещо се ускоряваше. Опита да я обърне по гръб и на няколко пъти здравата я разтърси. Накрая тя се отпусна – охладняла, влязла отново в ритъм – и без да се пробуди, продължи да спи върху подпъхнатата му ръка. Вече явно без сънища. Прегърна я да се обърне на другата страна, докато сърцебиенето на кошмара заглъхваше в дланта му.
– Разказът е любовен, нали?
Дълго ли беше мълчал? Младият се беше размърдал, сигурно да му направи знак, че времето напредва, и от него замириса на нещо привнесено отвън – вятърно, къпано, минзухарено. Явно не беше очаквал такъв наивен въпрос и се усмихна насреща му, заблуден, че са достигнали фазата на дружелюбните закачки помежду си. Сигурно чакаше деликатни напътствия, покана да доразвие някоя силна сцена, спор за синоним, който Вълков да изгуби. А най-накрая да положи старческа длан върху рамото на младия и сърдечно да му признае, че днес те са по-добрите, далеч по-добрите от тях някога.
Имаше да чака обаче. Обзе го странен импулс – да го разобличи, да преобърне текста с хастара навън, и тонът му го последва – ръфащ и безкомпромисен, напълно лишен от такта към начинаещите. Хващаше се за всичко:
– “Погълна”? Това го има само в Братя Грим. Там обаче е страшничко, да знаеш, понеже е буквално. Другото “погълна” вече би било вулгаризъм, нали? И това потъване… Стига, моля ти се! Мъжете вечно потъват в нещо – очи, гърди, души. Това го махни отвсякъде.
– Зелени очи? Пак ли? Веднага си представям трева. Виж какво, само два процента от хората имат зелени очи. Това е научно доказано, а сигурно седемдесет процента от героините са зеленооки. Разбираш ли парадокса – най-рядкото се превръща в най-масовото клише? А цветът даже не е зелен, някакви отсенки са, зрителна илюзия.
Хлапето се включваше с кратки възклицания в опит да противоречи, но Вълков чуваше само многоточията му. Навярно просто изчакваше да види докъде ще стигне, преди да иде и да заяви на баща си: с тоя перко никакъв шанс да работя, и то на хартия и с молив, а не с тракчейнджес, ще ми съсипе текстовете. И все пак честолюбието на малкия търсеше аргументи:
– Другата жена спи сама, самотна е и го желае, а той чува желанието й. Иска да е при нея, но може би само заради това, че в момента е до първата. А когато отиде на другото място, започва да копнее за обратното. Малко е сложно за обяснение… Но смисълът е, че той идея си няма какво да прави и…
– Добре, ясно – прекъсна го старият. Преразказана, историята му звучеше ужасно. – И не е нужно да ги описваш толкова тия жени. Това докарва до инвентаризация. Достатъчни са по няколко щриха от всяка. По няколко белега, ако искаш… Ти виждал ли си картини на Георги Баев, на Джурлата? Виждал си, друг път! Еднообразни, минималистични, да… Обаче веднага ти става ясно – лодка, небе, море. Толкова. А ти на тези жени им вадиш техническите спецификации: гърди, усти, очи, крака… Ами това какво е – чувствителен нос? Честно казано, не знам.
Обаче знаеше и затова се подразни. Защото не беше изящен свод или чувствена чупка на нечии ноздри, а чисто и просто прекомерно развит нюх. Виж, Марта наистина имаше чувствителен нос. Непрекъснато, особено по време на цикъл, й миришеше ту на спарени мъжки чорапи, ту на бездомници, ту на повърнато. Понякога, докато децата бяха още мънички, тя застиваше по средата на стаята, вдишвайки на къси проучвателни интервали, и завършила откритието си, отсичаше: “Кой пръцна!?”. Тримата с Ива и Ясен се споглеждаха, а после сред пръски смях се изнасяха, докато Марта хладнокръвно отваряше вратата на хола – да проветри.
Напредваха бавно и с обяснения, поправяха даже досадните правописни грешки, но нещо все го дърпаше към онзи пасаж със съня и ръката на другата жена, протегната към героя. Той чувстваше, че тази сцена не принадлежи на нея или най-малкото не бива да е в началото. А може би трябваше напълно да се изтрие?…”
Из разказа “Да редактираш червеева дупка” от сборника с разкази “Потъване в мъртво море” на Антония Апостолова, издателство Жанет 45.
Още откъси от сборника:
Антония Апостолова: “Дванадесетте разказа в сборника “Потъване в Мъртво море” са обединени от темата за загубата, за човешките рани и щети, за затворените врати, пред които неминуемо се изправяме, и за струящата през всички наши разкъсвания светлина.”
Йорданка Белева: “В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант – потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини. Дълбочината придърпва с неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач.”
Керана Ангелова: “В българската литература се появява изключително интересен разказвач. Историите са свързани интонационно и психологически, а езикът им е образен, гъвкав и свеж.”
Силвия Чолева: “Психологическа дълбочина, нюанси и чувствителност към детайла, езиково богатство и стилистично разточителство. Антония Апостолова разгръща необичайно сюжетите, има усет за добър финал и пише с увереност и размах.”
Марин Бодаков: “Изящното изкуство на човешката двойка е пренесено в изоставени от литературата територии. В историите пробягват ледените пламъчета на променливата близост, а ожесточените поетически мигове сочат всички неосъществени възможности пред нас.”
Антония Апостолова издава първата си книга още на 17 (“Солена ябълка”, поезия). Има 15-годишен редакторски опит във водещи медии у нас. Създател и главен редактор е на сайта и фейсбук страницата “Литературни разговори”.
