„Човече, а ти чувал ли си как свири дяволът в радиатора? Пил ли си сам-самичък водка във ваната?…“

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

„Вратата хлопна. Влезе нов посетител. Имаше вид на холандски рибар: гумени ботуши, мушама, лула, тикната в брадясалото му лице. На главата – нещо средно между качулка и готварска шапка. Защо ли не бе нахлузил и дървените си обувки, за да изтропа с тях един танц?

Огледа празната кръчма и разбира се, седна на мойта маса, чукайки по нея вместо поздрав.

„Сега ще поръча бира с дрезгав глас – помислих със същата безпричинна злоба. – С дрезгав от соления морски вятър глас.“

Той поръча бира с дрезгав глас.

„Сега ще мълчи известно време, защото морските мъже са рожби на Голямото мълчание – продължавах, – после ще поведем непринуден разговор. Той ще ми напомня сурова скала, в която се разбиват северните вълни. След това ще ме пита кой съм. Откъде съм. Какъв ми е занаятът. И в края на разговора ще се почувствам нищожна муха в сравнение с този син на океана. Колко малко съм преживял в сравнение с този морски вълк, Летящ холандец и селски Язон. При което най-вероятното е, че цял живот бракониерства и продава херинга на местния комбинат по две евро килото.“

– Няма много хора, а? – кимна синът на океана, сочейки с лулата (която не бе от морска пяна) навън. Там нямаше абсолютно никого.

– Да.

– И работа няма.

– Хм.

– Отдавна не е бивал такъв студ през август.

– Не.

– Стоят си хората вкъщи, на топло. Никой не идва на скат. Ти играеш ли скат?

– Не.

– Е, нищо. И без това няма трети. Освен Вернер, келнера, ама и той лошо играе скат. Ти как така не можеш да играеш скат? Тук всички играят.

Въздъхнах дълбоко, гледайки го право в сивите морски очи, дадох наведнъж информацията, която и без това щеше да измъкне от мен.

– Българин съм. От България. Това е далече. Обикалям местата, където съм бил, дълго е да ти обяснявам защо. Парите ми стигат. Тук е приятно. Разбирам диалекта ви, но по-добре разбирам берлински и саксонски. Берлин е в Прусия, Лайпциг е в Саксония. Нищо не разбирам от риболов. Супата обаче е добра. Бирата нищо не струва.

– Саксония… а, това е хубаво – въздъхна той. – Аз съм от Саксония. От Драшвиц при Лайпциг. Имам сестра там и племенничка, ето…

Той порови в портмонето си и ми подаде фотография: момиче на седемнайсет-осемнайсет, с плитки. Нищо особено. Понеже очакваше да му кажа, че е много мила, казах му го.

– Саксония, хубаво… – повтори той. – По-хубаво от тук. По-топло. В България по-топло ли е?

Излъгах го, че в България никога не вали дъжд и не пада сняг, защото е на юг. Съвсем друг меридиан. Така или иначе представите му бяха такива. След като се оказа, че не е син на океана, ми стана по-симпатичен. Въпреки това нямах охота за разговор. Реших да извикам пирата и да си платя.

– Бирата не е хубава тук. В Саксония е по-хубава. Пиеш ли допелкорн? Черпя.

Е, добре, съгласих се да изпия един допелкорн, но само един. Бирата на нищо не прилича, пък и навън вали.

– В България има ли бира?

Отговорих, че да, има, но е по-калпава и от тази тук и за да вдига пяна, трябва да я солиш. Видя му се странно. Казах още, че за сметка на това в България има шнапс, сливовица. Той е къде-къде по-добър от допелкорн, и вината са по-хубави. И че в България не пият шнапс на голо, а със салата. Шоп салат. Обясних му състава й, допълних, че „шоп“, това е българският саксонец и че шопският диалект е сочен като саксонския. Попита шоп ли съм. Казах не, не съм, но разбирам шопски и всичките ми приятели са шопи.

Той съвсем се отпусна и ми заговори на саксонски. Каза, че името му е Ханс, минал е шейсетте и е майстор дърводелец. От трийсет и толкова години е женен за Хелга от Саксония, която обаче отдавна се е превърнала във Фишкопф – рибешка глава! – и само два пъти си е ходил в Драшвиц. Правеше му удоволствие да говори саксонски. Пееше думите според правилата.

– И кафе не знаят да правят тук – каза накрая с пренебрежение – сипват горещата вода направо върху кафето. Пфуй!

– Пфуй – съгласих се аз.

– Обаче още няколко годинки и край! Само да дойде пенсията. С Хелга отиваме в Драшвиц. Деца нямаме. Там е по-добре. Ще купим градинка. – после изведнъж помръкна, погледна ме и измърмори полувиновно: – Хаймве!

 

Хаймве? Боже мой. Какво каза?

Не носталгия, не мъка по родината, а „боли за вкъщи“.

Този човек седеше тук, пиеше допелкорн и изпитваше хаймве. И имаше нужда да сподели своето хаймве с мен, нали съм бил в Саксония, нали не харесвам тукашната бира, нали знам! Саксонската е по-хубава. Изобщо всичко там, в Саксония, е по-хубаво. Това е то: хаймве.

После ме попита женен ли съм. Имам ли си приятелка. Често ли ходя в България. Аз мънках „да“ и „не“, и „не знам“…

А хаймве? Как е – имам ли хаймве? Гледаше ме почти умолително, сякаш му се искаше да кажа – да, разбира се, имам, как може да нямам хаймве? Приличаме си ние с теб, нищо че съм по-млад.

Ще се връщам ли в България? Скоро ли?

 

Тогава, не знам защо, се отпуснах и му разказах за Ина, че е заминала някъде и чакам да си дойде, че от толкова време си мисля да се върна, защото в България всички ме канят, не, молят ме, чакат ме, настояват, изискват да се върна, там има светлини, дървета, кръчми, шумове, никакъв дъжд и сняг, морето е синьо, небето – невъобразимо, не можеш да си го представиш… Ти трябва да я потърсиш, настояваше той. Не чакай да се върне! Търси я! Когато заминах втория път за Драшвиц, бе, за да върна Хелга… не можа да издържи и избяга, но аз я върнах и виж, вече повече от трийсет години…

Човече, а ти чувал ли си как свири дяволът в радиатора? Пил ли си сам-самичък водка във ваната? Будили ли са те хотелските камериерки в Берлин, Рощок, Лайпциг, Хамбург, Амстердам, Париж, Брюксел и знаеш ли какво ми става на душата, като видя куфар?

Градинка в Драшвиц, казваш? Отлично те разбирам. В градинката има къщичка, пред къщичката – градинско джудже, пейка и на пейката – ти и Хелга. Нагоре, надолу, встрани и навсякъде – Саксония. И макар Саксония да е в центъра на Европа, ти седиш в тази кръчма на петстотин километра и изпитваш хаймве… да я търся ли, каза? Добре. Ще я търся.

Той ставаше все по-малък, очите му – все по-сини и добродушни, а когато млъкнах накрая, ме погледна с тези добродушни очи и измърмори „така си е то, така е“.

Повиках Вернер пирата. Известно време поспорихме кой да плати сметката, но аз се наложих. Платих и си тръгнах.

На улицата се обърнах и му махнах. Той кимна с лула между зъбите. И отново приличаше на стар морски вълк.

Отвън, от улицата, с нищо не напомняше саксонски дърводелец, който чака пенсията и изпитва хаймве.“

 

 

Из романа „Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Тази глава разбираше от музика и това под червеното й руно не бе кратуна…”

 

„Когато през 2005 г. за пръв път се появи „Аутопсия на една любов“, още не се знаеше, че това ще е последният роман на Виктор Пасков. Но пък веднага стана ясно, че без скандал няма да мине. Едни бяха обидени, какво ти обидени, направо омърсени от телесните сокове, които се изливаха върху тях от почти всяка страница. Други възвеличаваха смелостта и страстта на автора. Трети задълбаха в структурните неравности. Четвърти чакаха да им кажат какво да кажат за тази книга. А то не е чак толкова сложно: сексът е музика, музиката е секс. Човешкото тяло е инструмент, който в правилните ръце може да изпълни съвършената мелодия. С уточнението, че при Пасков мелодиите са повече от една, а тялото е с повече дупки дори от окарината.„Аутопсия на една любов“ може да ви възмути или възхити. Все тая. Важно е само да не забравяте, че и най-оспорваният текст на Виктор Пасков е в пъти по-добър от другата книга на нощното ви шкафче.“ Димитър Стоянович

 

Романът е предназначен за аудитория 18+.

Виктор Пасков е роден на 10 септември 1949 година в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 година. Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция и е преведена на много европейски езици. По време на кампанията на БНТ „Голямото четене“ е определена от зрителите на 99 място сред любимите книги. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

One thought on “„Човече, а ти чувал ли си как свири дяволът в радиатора? Пил ли си сам-самичък водка във ваната?…“

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: