„Макар че идва зима… но ние на нея й знаем зъбите…“

Из романа „Докога ще чакаме бащите“ на Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев, издателство Софтпрес.

„АКО МОЖЕШЕ И БОЛЕСТИТЕ ДА СЕ РАЗБОЛЕЯТ…

„Събитията се случваха едно през друго.

Митка пишеше редовно в своя дневник, но някак искаше да го прави по-канцеларски, като зает човек, без предишните страсти.

Последните дни той написа:

 

Започнах още един месец без татко.

Това, че той не се прибра, не е толкова страшно. Никак даже. Може би малко. С дядо ще се оправим, ние сме големи мъже… Макар че идва зима… но ние на нея й знаем зъбите…

*

Един ден по-близо до завръщането на татко Иван.
Нещата се влошиха доста. Дядо вече не може да ми помага. Аз трябва да се стегна, татко нали ми вярва.
*
Нов ден без татко.
Уча се да правя някои неща. Не смогвам, много работи се събират… Е, аз нямам сто ръце, да му се не види!
*
Още един ден без татко.
Дедко пак не е добре – вече като легне, не може да стане.
Мисля си колко се промени времето, какви години настанаха, как всички неща се промениха: улиците, хората, къщите дори. Преди и дядо беше по-весел, даже закачлив беше, гъделичкаше ме само, а аз стисках устни и вдигах юмрук, наужким, все едно го плаша. Помня как все нещо търсеше дядо из гората, или завъртян клон ще донесе, или пръчка ще одялка. Хубава колекция има дядо, той е истински резбар…
*
Нов ден.
Добре са нещата. Днес обаче нямах време за Макс, вика ме момчето, а аз: „Не мога, брат, виж ме!“
Преди време много обичах да скачам, да тичам, да се заливам от смях – луда работа. А сега не ми се занимава. Гледам по улиците децата от моя клас – имат желание, вилнеят, но това са детинщини. То животът ни наляга, родителите търсят работа, несгоди настигат семействата, не може така да се щурее, сякаш няма нищо.
*
Избутах пореден ден – по-близо е завръщането.
Дядо вече не става. Лежи и няма сили да се надигне. Лекарят каза, че това бил стадият, от който се опасява, и че не можел да му помогне. Можело само да му се облекчава животът. Попита ме: Митка, ще се оправиш ли, моето момче, да потърсим ли помощ? Помощ ли – грънци… Че защо да търсим помощ – имам си татко, той ще дойде, напролет ще дойде. Обеща ми!
*
Нов ден. Но все пак татко ще дойде напролет.
Днес водата спря. Мъкнах големите туби отдалеч. Падах три пъти. Ожулих се, ама се превързах – ще мине. Добре поне, че вдругиден е катерачницата. Атакуваме дърветата. Ех, как ми се катери! И да не участвам, поне ще гледам, страхотно е!
*
Спомних си за преди, когато дядо беше по-здрав. Гледахме си се ние с дядо, а той, ако минем покрай някое място, където продават хубави работи, все ми предлагаше да ми купи я сокче, я пастичка някоя, че вика: „Митя, дядовото, не си хапвал сладичко от месеци“. Е, аз отказвам: „Не ща, дядо, не ми е притрябвало“, ама той все ми предлага ли, предлага… Не ми се ядат там пастичките им и вафлите им, облети в шоколад, а и се топят, и са хрупкави, ама леко, че да е вкусно и пак да искаш… Не ми се ядат… А и да ми се проядат някога си, то не е ли по-важно да разбира човек – не могат да се пилеят така парите за глупости, за прищевки. Ами ако утре съвсем ги няма?
А преди, много отдавна, времето беше хубаво, имаше повече слънчеви дни. Все нещо пееше наоколо, а дърветата сякаш не спираха да цъфтят – свежи, свежи, та да кихнеш. И с татко и мама ходехме на сладкарница и на разходки ходехме, а татко ме вземаше на конче, а аз се оглеждам – най-високият съм и кончето ми, бавно едно такова, умно, знае да се завърта. Аз, нали съм висок до клоните, докосвах с ръка меките листенца и лека роса ми оставаше на връхчетата. На пръстите, де, ако не се е разбрало. Правех смешки и на татко – сръгам го в ребрата, нали е конче, да тича и по-бързо. Смееше се татко, ама и се кара. Не се правело така.
После станах по-тежък, не ме вземаше на конче. И мама вече я нямаше…
Много време мина от тези случки… тогава бях малък. И бяхме истинско семейство, като другите – с мама, с татко. Помня, тръгна да тичам към тях, а те грейнали: Митя-Митенце, Митя-Митенце! Няма да го забравя. Сега вече никой не ми вика така. Сигурно защото съм голям. Е, на мен и хич не са ми и дотрябвали… такива лигавщини… детски. Само това Митя-Митенце някак… защото майка и татко го казваха. И ме милваха.“

 

Из романа „Докога ще чакаме бащите“ на Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев, издателство Софтпрес.

Още откъси от романа:

“А с татко е друго, сигурно някак, дори да е далече…”

 

„Докога ще чакаме бащите” е роман за цялото семейство. Книга, която носи носталгията на детството и идеализма на младостта. Роман, пропит с мъдростта на годините, уютен като роден дом, топъл като бащино огнище.

Добре дошли в света на 12-годишния чудак Димитър Селимски, наричан накратко Митка. Момчето живее и учи в село Крушница и се грижи съвсем само за себе си, за къщата и за престарелия си дядо. Надеждата, че съвсем скоро баща му ще се върне от чужбина, го крепи и му помага да пребори предизвикателствата на деня. Най-добрите му приятели са философът Макс от шести клас, забавното куче Дунди, красивата съученичка Аглая и мъдрецът и уличен музикант дядо Стати.

 

Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев са сътворили наситен с кристални емоции приключенски роман, който блажено ни пренася в детството със свежо, забавно и оптимистично отношение към живота. В този вълнуващ разказ съдбата на едно необикновено момче е преплетена с въпроси за приятелството, за любовта, за емиграцията, за бъдещето на България и малките селища, за живота и смъртта, за това как се изгражда ценностна система.

 

Калоян Димитров — BallaN

Танцьор, влогър, риалити звезда, модел за подражание – едва на 26 години Калоян Димитров е всички тези неща. За разлика от свои връстници, които не умеят да носят тежестта на славата, Калоян използва популярността си, за да отправи своето послание към по-младите от него и последователите си. „Не победата на всяка цена е важна, а да стигнеш достойно до нея” – казва Калоян.

Иван и Калоян се запознават по време на участието си във „Фермата”. Между двамата бързо се заражда истинско и крепко приятелство, основано на общ мироглед и ценности. Така се ражда романът „Докога ще чакаме бащите”.

 

Иван Сапунджиев

Завършва „Философия” в СУ „Св. Климент Охридски” с пълно отличие и защитава докторат по етика. Има публикации в издания за наука, култура и публицистика и множество медийни изяви. Интересува се от социално инженерство, политика, изкуство, психология. Увлича се от литература, пише разкази, замисля „вечни” романи. Определя себе си като практичен идеалист. Счита, че „светът спешно се нуждае от нова етика”.

 

„Докога ще чакаме бащите” е разтърсваща история за деца и възрастни, която преоткрива корените на българското. Роман за крехкото и твърдото у всеки от нас.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Create a website or blog at WordPress.com

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: