“Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори…”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев.
“Лежейки по гръб в мрака на трюма, Лев се заслуша в силното трополене на дъжда по палубата. Корабът започна да се надига и накланя от единия борд на другия. Той си представи кораба като къс и дебел стоманен палец, устойчив и бавен. Опита се да предвиди как ще се държи по време на бурята. Единствената му част над палубата освен комина беше надстройката, където се намираха каютите на екипажа и охраната. Лев се успокояваше с мисълта, че корабът поради възрастта си е преживял много бури.
Нарът му се разтресе, когато една вълна се удари в борда и заля палубата – гъргорещ звук, от който му се стори, че палубата за миг се е скрила във водата. Лев седна на нара. Бурята се усилваше. Когато корабът се разтресе от поредния удар, се наложи да се хване за дъските, за да не падне долу. Затворниците се разкрещяха, изхвърлени от наровете, и виковете им отекваха наоколо в мрака. Сега положението му на най-високото място се оказа неизгодно. Дървената рамка беше нестабилна, имаше опасност наровете да се срутят и хората да изпопадат на пода. Лев тъкмо се готвеше да изпълзи надолу, когато една ръка докосна лицето му.
От воя на вятъра и грохота на вълните не беше чул как някой се беше промъкнал до него. Дъхът му беше отровен и гласът дрезгав.
– Кой си ти?
Звучеше властно като главатар на банда. Лев беше сигурен, че не е дошъл сам, хората му сигурно са наблизо, по другите нарове, отстрани и отдолу.
– Казвам се…
Мъжът го прекъсна.
– Не ме интересува името ти. Искам да знам кой си. Защо си с нас? Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори. Видях, че се упражняваш, и разбрах, че не си политически. Те са се сврели в ъгъла и плачат като деца, че никога няма да видят близките си. Ти си друг. Нервирам се, когато не мога да разбера какво му е на човека на душата. Не ме интересува дали си убиец или крадец. Не ми пука дори да пееш химни и молитви. Просто искам да знам. Затова отново те питам, кой си ти?
На мъжа очевидно му беше все едно, че бурята подхвърля кораба като играчка. Наровете се люлееха и не падаха само защото се крепяха от теглото на хората. Затворниците скачаха долу и се препъваха един в друг. Лев се опита да вразуми събеседника си:
– Да поговорим, след като мине бурята.
– Защо? Искаш да направиш нещо?
– Искам да сляза от този нар.
– Усещаш ли това?
Върхът на един нож беше опрян в корема на Лев.
Внезапно корабът се вдигна нагоре, толкова неочаквано, сякаш ръката на някакво морско божество го загреба и го издига от океана към небето. Движението нагоре спря също така внезапно, водната ръка се превърна в пяна и “Стария болшевик” рухна надолу.
Носът се заби във вълната и сякаш мощна експлозия разтресе кораба. Наровете се разпаднаха едновременно и се сринаха на дъното на трюма. За миг Лев увисна и пропадна в мрака, без да знае какво има под него. Успя инстинктивно да се обърне по корем във въздуха и да протегне ръце пред себе си. Чу се звук на строшени кости. Без да знае дали е пострадал и дали костите му са здрави, остана да лежи зашеметен и без дъх. Не чувстваше болка. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е паднал върху гърдите на друг затворник. Звукът беше от неговите счупени ребра. Лев потърси пулс, но откри само парче счупено дърво да стърчи от гърлото му.
Докато се изправяше на крака, корабът се килна на една страна, след това на друга. Някой го хвана за глезените. Помисли, че това е водачът на бандата, и ритна силно, но после съобрази, че по-скоро някой търси помощ. Нямаше време да разбере какво става, защото корабът отново се издигна към небето, този път още по-рязко. Разбитите нарове се плъзнаха към него. Остри парчета от тях се впиха в ръцете и краката му. Затворниците, които нямаха за какво да се захванат на пода, се изсипаха върху него и той бе затрупан от лавина дървени отломки и мъртви тела.
Притиснат от тази стена от дървета и трупове, Лев отчаяно се опитваше слепешката да се залови за нещо. В това време корабът се беше изправил под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Нещо метално го блъсна в скулата. Лев се претърколи и се удари в горещата преграда, която отделяше трюма със затворниците от ревящата парна машина. Пред стената беше струпана купчина от затворници, изхвърлени от наровете, очакващи корабът да се гмурне отново с носа надолу. Търсейки за какво да се хванат, те изпитваха ужас, че ще бъдат отново запокитени в неизвестността. Лев опипа корпуса – беше гладък и студен. Нямаше за какво да се хване. Корабът спря да се катери и за миг увисна на гребена на вълната.
Лев очакваше всеки миг да бъде изхвърлен напред и да се окаже напълно безпомощен – всички ще се струпат върху него и ще го смачкат. Тъй като не виждаше нищо, се опита да си спомни вътрешното разположение в трюма. Трапът към люка на палубата беше единственото му спасение. Корабът започна да пропада все по-бързо и Лев се хвърли в посоката, където предполагаше, че се намира стълбата. Блъсна се в нещо твърдо – металните стъпала, и успя да ги обгърне миг преди корабът да се вреже във вълната.
Вторият удар прозвуча с ужасна сила, като експлозия. Лев беше убеден, че корабът ще се разцепи като орех, ударен от чук. Очаквайки да бъде залят от вълната, той чу вместо това трясък на цепещо се дърво. След което се разнесоха викове. Хвърли го напред с такава сила, че той се уплаши да не се изкълчи ръката му, с която се държеше на стъпалото. Но вода не се появи. Корпусът бе оцелял.
Лев се огледа и видя дим. Не само го помириса, но го и видя. Откъде идваше светлина в трюма? Шумът от парната машина се засили. Оказа се, че дървената преграда не е издържала и се е разпаднала, а зад нея се откриваше машинното отделение. В центъра му червенееше огнището на парния котел и се издигаше купчина натрошени дървени отломки и сгърчени тела.
Лев примигна, докато очите му привикнаха към светлината. Преградата вече не отделяше затворниците – най-опасните мъже в наказателната система, – вече имаха достъп до помещенията на екипажа и капитанския мостик, до които можеше да се достигне през машинното отделение. Старшият механик, покрит с въглищен прах, вдигна ръце, че се предава. Един от затворниците се хвърли към него и го притисна до огненочервената парна машина. Офицерът изпищя и се разнесе миризма на изгоряла плът. Опита се да се освободи, но затворникът го държеше здраво, наслаждавайки се на гледката на живо горящ човек. Очите му изскочиха от орбитите, на устата му изби пяна, а затворникът крещеше ликуващо.
– Превземайте кораба.
Лев позна този глас. Беше човекът от нара, главатарят на бандата, с ножа, който искаше да го убие.”
Из романа “Секретният доклад ” на Том Роб Смит, издателство Лъчезар Минчев. Превод – Веселин Иванов.
Още откъси от романа:
“Сега времената са други – децата не бива да отговарят за грешките на родителите си…”
Втори роман от трилогията на Том Роб Смит за Лев Демидов, следващ “Дете 44”.
Сталин умира. Никита Хрушчов, първи секретар на ЦК на КПСС, пише доклад за развенчаване на култа към личността на Бащата на народите и за неговите беззакония, своеволия и извращения. Докладът е изнесен на закрито заседание на ХХ конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 година. Веднага след това текстът му е изпратен до всички държавни органи, учреждения, училища, концентрационни лагери и много други. Но! С изрично указание, написано на кутията: ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА.
Лев Степанович Демидов вече е началник на Отдела за разследване на убийства в МВР. При него и жена му Раиса идва Анисия, жената на свещеника Лазар, когото Лев е арестувал преди 7 години и е в най-страшния лагер на ГУЛАГ, в Сибир, в Колима, в лагер №57. Но това вече не е Анисия, а изрисуваната с татуировки главатарка на престъпна банда Фраершата. Тя хладно съобщава на Лев: “Отвлякох по-голямата ти дъщеря. Някога ти прати мъжа ми в лагер. Сега искам да отидеш и да ми го върнеш. Иначе ще убия Зоя.”
