“Исках да те подмина, за да не си спомням. Сега ще ми бъде трудно да те забравя…”

Из романа “Малкият бог на земетръса” от Петър Денчев, издателство Жанет 45.

“Когато я срещнах на “Веслец” и преборих собствената си неприязън, обидата и всичко останало, предложих да отидем някъде наблизо; за да пием по нещо. Лора беше от хората, които трудно се доверяват. Изпитваше инстинктивен страх от непознати ситуации, така че трябваше да й покажа, че съм добронамерен; исках да й покажа, че няма от какво да се страхува. Не очаквах да се съгласи, но бях длъжен да опитам. Тя кимна колебливо в отговор на поканата ми. След малко се съгласи, буквално, с думи; прошепна нещо, което не чух съвсем добре. Звучеше като “няма проблем” или нещо такова. Тръгнахме към “Къщата с часовника”, където краткият ни разговор на по питие премина в обяд. Беше един от любимите ни ресторанти, в които можехме да се скрием, макар и в центъра на София. Сред дърветата, малко след два следобед имаше достатъчно свободни маси, за да не попаднем сред смеха и оживените компании, които понякога обядваха заедно. В миналото често идвахме тук. Не бяхме разговаряли повече от две или три години. Тя внимателно опипваше почвата. Въпреки че не се бяхме развели, формално продължавахме да бъдем съпруг и съпруга. Продължаваше да носи моята фамилия. “Странски”.

След като си беше тръгнала, тя остана почти сама.

В буквален смисъл. Въпреки това не поиска да ме потърси отново. Майката на Лора умря, след като се разделихме. Още когато отидохме на погребението на баба й, сърцето й беше болно. Имаше гръдна жаба – спазъм на сърдечния мускул поради запушване на главната артерия. Всяка сутрин изпиваше шепа хапчета. Разбрах за смъртта, когато една сутрин получих съобщение: “Мама умря”. Отговорих й, че съжалявам. Това беше. Надявах се, че за нея е настъпило някакво облекчение. От онзи вид освобождаване, когато изпратиш хората, извървели земния си път, и имаш усещането, че всичко им е простено. Прощаваш им и ти. За баща й някога знаех, че често попадаше в изтрезвителното. Съществуваше и нещо като санаториум, където понякога го прибираха; някакво общинско заведение, където прилагаха някакво лечение. Работеше по различни строежи. Понякога продаваше вехтории на битака. Друг път лятно време наемаше машина за пуканки и продаваше на кея. Мисля, че успяваше да препечели нещо. Децата обичаха пуканки. Но всичките му занимания бяха краткотрайни. Почти не се задържаше на едно място. Събираше пари, които бързо изпиваше. Твърдеше, че е напълно глух с едното ухо, а пък другото беше с частично намален слух, но аз не му вярвах. Според мен това беше оправданието му да не си вдига телефона или пък да не отговаря, когато някой го повика на улицата. По някакъв начин той ми напомняше на моя баща, може би защото всички бащи в един момент стават голословни дървени философи и единственото, което искат, е да бъдат изслушани. Свързвах образите им и заради пиенето. Съжалявах, че нямах никаква идея как да се свържа с него. Обаждах се на няколко пъти в различни обществени заведения. Помолих една чиновничка от гражданското състояние на общината да ми помогне, но всичко това беше безрезултатно. Да си призная, дори не помнех името му. Него помнех най-малко. Дори не знаех дали е жив. От Лора знаех, че той никога не идва в точния час на уреченото място. Ако въобще дойде.

Тя казваше, че се опитвала да подреди живота си.

Да събере парчетата и да ги залепи. Вярвах й. Не беше особено активна. Жестовете й бяха пестеливи. Думите също. Изяде някаква салата и след това си поръча малко уиски. Не я попитах дали продължава да взема лекарства. Аз пиех ракия; нещо, което рядко правех. Кайсиева, която разреждах с лед. Беше лято. Тялото й изглеждаше на пръв поглед непроменено, но при по-продължително вглеждане установявах разликите. Беше отслабнала. Гърдите й се бяха стопили, скулите бяха изпъкнали, косата изглеждаше изтощена. Ноктите й бяха изрязани късо, нямаше маникюр. Лора беше красиво момиче, когато се запознахме. Имаше очарованието на антична статуя, с високи скули и мраморнобяла кожа. И преди болестта да завладее живота ни, в очите й имаше истински луд блясък. Това беше онзи блясък, който възбужда не само любовното чувство, а и желанието за живот. Този блясък беше самият живот, а той, изглежда, вече беше изтлял.

– Имаш ли работа? – попитах я аз.

– Да… Понякога – каза тя. – Справям се.

Вярвах й.

Всъщност винаги съм й вярвал, а онова, което не можех да понасям, беше отказът й да се съпротивлява. Това беше основният конфликт между нас. Тя беше непримиримо отдадена на своята приучена безпомощност и това беше нещото, което ме изваждаше извън кожата ми. Вече нямаше защо да крия от себе си, че обичам посредствена жена; не понасях как това поведение се беше превърнало в условен рефлекс. Сякаш от това зависеше не-оцеляването й. Забелязвал съм как очите й се изпълват със страх тогава, когато трябва да действа в непозната ситуация. Зениците се разширяваха и гласът й започваше да глъхне, като моя, когато ми се налагаше да говоря за нея след раздялата й. Не разбираше, че измъкването от ямата беше възможно само чрез действия; чрез ясни действия. Щом трябваше да заяви своята позиция, цялата увереност, с която иначе маскираше ежедневието си, изчезваше и тя се превръщаше в скимтящо куче, молещо се за пощада. Но и сега не мисля, че имаше защо да ме лъже. Можех да я окуража, можех и нищо да не направя. И аз не направих нищо. Не й казах нищо. Подреждането на живота беше нейна грижа, не моя. Предложих й пари, ако имаше нужда. Тя каза, че мога да й помогна със сто лева. Съгласих се. Казах й, че няма нужда ма ми ги връща, ако ми върне двете книги, които задигна, когато онази вечер си тръгна завинаги от къщи. Тя се усмихна ведро и това беше първата истинска усмивка от началото на срещата ни.

Обеща да ми върне и книгите, и парите, когато може. Изведнъж се отпусна, лицето й придоби онова спокойно изражение, което помнех от миналото. Бузите й поруменяха от алкохола. Усмихна се. Тогава разбрах, че не искам повече да се сближавам с нея. Разбира се, аз я обичах и тя го виждаше. Но разделителната линия, която миналото поставяше между нас, преминаваше не само през болестта, но и през всички рани, които бяхме нанесли един на друг; умишлено или не. Миналото и меланхолията бяха ясното разделение. Докато я гледах, започвах да разбирам онези кучета, които понасят мълчаливо удари на стопаните си; ритниците, обидните думи и всичко останало. После извиват опашка и отново стават послушни и искат да дават любовта си, защото такава е природата им. Въпреки насилието са готови да обичат отново.

– Съжалявам – каза Лора. – Понякога на човек му се иска да върне някои неща. Да върне времето назад. Други неща му се иска да задържи, трети да изхвърли, но всъщност въобще не се получава така, както си го мислил. Животът е доста хаотичен, за разлика от плановете, които правим за него. Исках да те подмина, за да не си спомням. Сега ще ми бъде трудно да те забравя. Не защото съм невъзпитана. Прости ми, трудно се справям. Не мога да преодолявам лесно нещата, които ми се случват.

Внезапно ръката й се протегна към мен. Сякаш сама се задвижи, докосна ме по бузата. Сърцето ми подскочи, развълнувах се от тази близост и я прегърнах. Поседяхме така заедно, мълчаливо. Потъвах, без да искам, в неочакваната близост на телата ни. Усещах отново познатия мирис на тялото й, години наред не бях виждал кожата й толкова от близо, както и малките жълти кръгове в ириса на зеленикавите очи. Целунах я по челото и прегръдката ни приключи. Когато се отделихме, макар и неловко, се огледахме дали някой не е видял този наш неочакван изблик на нежност. Очите й бяха насълзени. Не живеехме заедно вече доста време и щеше да бъде неудобно да ни видят по този начин – вкопчени един в друг, сякаш отново копнеем един за друг. Депресията беше унищожила точно това – вкопчването, желанието да докоснеш другия. Беше направила телата и умовете ни безчувствени, а волята ни като уморено животно не можеше да раздвижи нито ръцете, които да прегръщат отново, нито краката да се затичат към някого. Платих сметката, дискретно й подадох две банкноти по петдесет, които тя прибра в чантата си, и излязохме от градината на ресторанта.

Беше топъл августовски ден, от онези, в които София е пуста и очарователна. Лора пристъпваше нервно, сякаш искаше бързо да се отдалечи от слабостта, която прояви. По-късно щях да мисля за този момент като момент на сигурност, но не и на слабост. Аз също се чувствах неловко, сякаш исках да направя нещо повече с моите собствени ръце, да материализирам своите желания и да пристъпя към начинания, които да заличат спомените. Тогава със сигурност знаех две неща; че чувствата между нас не са мъртви и че има много какво да си кажем. Знаех, че бих я видял отново въпреки нежеланието ми да се сближаваме. Тя никога не ми върна двете книги.

Съжалявам, че тогава не я прегърнах, преди да се разделим.”

Из романа “Малкият бог на земетръса” от Петър Денчев, издателство Жанет 45.

Още откъси от романа:

“И засега успяваха да нанесат щети само на собствените си животи…”

„Един мъж по следите на мистериозно среднощно изчезване, се връща по стъпките на своето и чуждото минало – в своя гардероб, сред руините на бащината къща, по софийските улици, на брега на Дунав, насред чаршията в Скопие. Преживявайки разпадането на своята любовна връзка, за да оцелее по следите на изгубеното, той разполага себе си на входовете и изходите на настоящето. Дали това интензивно издирване е в състояние да надмогне усещането за живота като съставен от страхове и липси? Възможно ли е един личен бог да стабилизира свлачището на живота, за да забави напредването на лудостта, която превръща хората в машини за ритуали? „Малкият бог на земетръса“ представя една удивителна история, която прониква в скритите отношения на живеенето.“ Борис Минков