“– Налага се да го накараш да говори – казва Полок и й подава миниатюрна пластмасова кутийка. Вътре е микрофонът.”
Из романа “Пясъчния човек” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст.
“Върху бялата дървена лавица в наетия апартамент е поставена снимка на семейство в басейн. Носът на бащата е почервенял от слънцето, двете деца се смеят, вдигнали гордо надуваемите си крокодилчета.
– Времето ни е крайно ограничено – отбелязва Натан Полок.
– В най-лошия случай Фелисия вече е изоставена – промърморва Юна, неспособен да скрие тревогата в гласа си.
– Какво искаш да кажеш? – поглежда го Сага.
– Едно от възможните обяснения за бягството на Микаел е, че съучастникът на Юрек е или болен, или…
– Може да е пукнал или просто да е духнал нанякъде – допълва Карлос.
– Божичко, няма да успеем да се справим навреме! – прошепва Сага.
– Налага се! – ободрява всички Карлос.
– Ако Фелисия е лишена от достъп до вода, ние сме напълно безсилни да й помогнем – днес или утре ще умре – казва Полок. – Ако е толкова болна, колкото е Микаел, ще издържи не повече от седмица, но това поне ни дава известен шанс. Макар и минимален.
– Ако е лишена единствено от храна, разполагаме се поне три-четири седмици – добавя Вернер.
– Нямаме нищо, върху което да стъпим, за да градим хипотезите си – казва Юна. – Нямаме представа дали съучастникът я третира както преди, или вече я е заровил жива. Единственото, което знам, е, че когато Микаел е избягал, тя е била все още жива.
– Не издържам вече! – провиква се внезапно Карлос и скача на крака. – Очите ми се насълзяват само като си помисля…
– Нямаме време за сълзи – срязва го Вернер.
– Просто се опитвам да кажа, че…
– Да, знам. И аз се чувствам по същия начин – повишава глас началникът на Службата за сигурност. – Но само след час Комисията за управление на затворите ще свика извънредно заседание, за да вземе официално решение за прехвърляне на пациенти в строго орханяваното психиатрично отделение в Льовенстрьомската болница, така че…
– А аз дори нямам представа какво се очаква от мен там! – обажда се Сага.
– Дотогава новата ти самоличност ще е влязла в системата – казва шефът й. – Медицинският доклад ще бъде завършен, както и докладът на съдебния психиатър. Присъдата на Районния съд на Упсала ще бъде вписана в базата данни на Националната съдебна администрация, временният ти трансфер в болница “Карсуден” – организиран.
– Значи да не губим време! – отбелязва Натан Полок.
– Но Сага иска да знае в какво се състои мисията й! – напомня им Юна.
– Да, моля! – кимва тя. – Твърде трудно ми е да… Искам да кажа… как да имам мнение за нещата, които обсъждате, когато дори не знам какво се очаква от мен!
– Все още можем да отменим операцията – подхвърля Вернер.
– Не, нямам предвид това. Наясно съм, че ще трябва сама да се грижа за себе си – отвръща Сага.
– Още през първия ден от престоя ти там трябва да поставиш в дневната стая миниатюрен микрофон с предавател – казва Вернер.
– Звучи доста рисковано.
– Няма никакъв начин ние да го направим вместо теб – намесва се Юна. – Както и да го организираме, ако ще с фалшив ремонт на вентилационната система или нещо от този род, пак ще бъде подозрително в комбинация с пристигането на нови пациенти!
– И тогава всичко ще приключи за ден – промърморва Сага.
– Всички охранителни камери в бункера са свързани към отделна контролна зала, в която ни е напълно невъзможно да проникнем – пояснява Натан Полок.
– Да не би да искате да кажете, че нашите хора не могат да…
– Сага, това там не е безжична компютърна мрежа! Представлява затворена система от кабели, вградени в бетонни стени! Във времевата рамка, с която разполагаме, няма как да си осигурим достъп до нея!
– Разбирам – кимва бавно тя.
– Налага се да го накараш да говори – казва Полок и й подава миниатюрна пластмасова кутийка. Вътре е микрофонът.
– Да го внеса тайно, така ли?
– Няма как. Ще ти бъдат претърсени всички телесни отвърстия – промърморва Вернер и се покашля.
– Трябва да го погълнеш, а после да го повърнеш, преди да е стигнал до дванадесетопръстника ти, и ако е необходимо, пак да го погълнеш – пояснява делово Натан Полок.
– Но никога не го оставяй в тялото си за повече от четири часа – допълва Вернер Санден.
– И продължавам да го правя, докато не разполагам с удобна възможност да го поставя в общата стая – завършва Сага и кимва.
– Ще позиционираме наблизо постоянен екип в микробус, който ще слуша всички разговори в реално време – пояснява Полок.
– Ясно. Това го схванах – махва с ръка Сага. – Обаче как онази присъда от Районния съд, всичките ви психиатрични оценки и…
– Имаме нужда от тях, защото…
– Нека довърша, моля! – прекъсва го тя. – Ще разполагам с подходящата самоличност, ще бъда на правилното място и ще сложа подслушвателното устройство, но…
Млъква, плъзва стоманения си поглед към всеки един от четиримата мъже в стаята и накрая отсича:
– Но откъде-накъде Юрек Валтер ще сподели с мен каквото и да било, а?!”
Из романа “Пясъчния човек” на Ларш Кеплер, издателство Ентусиаст. Превод – Антоанета Дончева-Стаматова.
Още откъси от романа:
“Когато работиш под прикритие, говориш колкото е възможно по-малко и при това с кратки изречения…”
През една студена зимна нощ мъж е открит до железопътен мост в Стокхолм. Той страда от хипотермия и от легионерска болест. В болницата, където е хоспитализиран, откриват, че според регистрите човекът е мъртъв от повече от седем години. Смята се, че е бил една от жертвите на известния сериен убиец Юрек Валтер, арестуван преди години от инспектор Юна Лина и осъден на доживотна изолация в психиатрична клиника. И докато Лина разследва къде е бил “мъртвият” през всички тези години, някои неочаквани доказателства принуждават полицията да отвори едно от “студените” досиета. Опасността е неизбежна и някой трябва да влезе под кожата и в ума на серийния убиец. И то бързо. Преди да е станало твърде късно.
Четвъртата книга от серията за разследванията на Юна Лина “Пясъчния човек” е зловеща и пълна със смразяващи кръвта детайли. Романът за пореден път разкрива невероятния талант на творческия тандем, стоящ зад името Ларш Кеплер, да създава оригинални и мрачни сюжети, които владеят съзнанието на читателите дълго след като са стигнали до невероятната развръзка.
“Сензационно! Сякаш отново се срещате с Ханибал Лектър”, Лий Чайлд
