“Може би той наистина беше талантлив писател. Може би аз не успявах да го видя, защото сама не бях достатъчно талантлива…”
Из романа “Съпругата” на Мег Уолицър, издателство Колибри.
“Рей, дневният портиер в сградата на семейството ни, не беше наясно за моето падение, така че докосна леко шапката си и се поинтересува какво е усещането да бъда “студентка”, а Гюс, операторът на асансьора, дръпна месинговата ръчка и докато пътувахме нагоре, ми разказа за сина си в Техническия университет на Ню Джързи, където изучавал хладилни технологии. И в следващия момент вече бях във вестибюла пред апартамента, където бях израснала, със стойката му за чадъри и плетения стол, който никога не беше ощастливяван от допир със задните части на някой човек. Отключих си и както стоях в преддверието, подвикнах плахо.
Майка ми се появи в син сатенен халат и щом видя, че съм аз, избухна в сълзи – изненадващо невъздържано хлипане, което ме накара да искам да побегна. Не бях в състояние да я утеша; какво бих могла да кажа? Така че седнахме в дневната в бледи цветове с нейните ниски бели канапета и пастелни скици на нюйоркски улици, окъпани в дъжд, и за известно време я наблюдавах как плаче. Най-накрая тя си изсекна носа в кърпичка и ме изгледа остро.
– Баща ти излезе да играе голф със семейство Дорлинг. Разбираме, че това не е краят на света – уведоми ме.
– Хубаво – отговорих.
– Но после от колежа ни казаха, че този мъж бил евреин…
– Казали са ви това?
– Да – потвърди майка ми. – Попитахме ги. Евреин е и е женен, но някак си те е придумал, че това е любов. – Стана от канапето и приближи към моето; всяко от канапетата беше дълго и гладко като индивидуален океански лайнер. – Повярвай ми, Джоан, наясно съм с тези хора, те умеят да бъдат много убедителни – продължи. – Веднъж ни посети един мъж, господин Милтън Фиш, дойде да преговаря с баща ти да инвестира в неговата компания. Нещо свързано с текстил. Никога няма да забравя как беше облечен, в раиран костюм, и до края на вечерта бедният ти баща вече въртеше опашка пред господин Милтън Фиш, беше готов да подпише чек за огромна сума, който в общи линии би докарал семейството ни до неспасяем фалит. Едва като извиках баща ти в спалнята и му дръпнах една реч, той дойде на себе си. Осъзна, че се е оставил на продавача да го омае. И точно това се е случило с теб и твоя преподавател. Силата на убеждението. Те се изразяват добре, гордеят се с историческите си корени, които обичат да изтъкват, и умеят да си служат с думи с много срички, потайни и загадъчни са, така че създават усещането, че си попаднал в циганска шатра. Колко по-вълнуващо трябва да е това, отколкото да излизаш с типа момчета, на които си привикнала, като Алек Миърс или сина на семейство Бъксли, права ли съм?
Думите й бяха така скорострелни и френетични, че започнах да мигам, все едно към очите ми е била насочена силна светлина.
– Права ли съм? – повтори майка ми. – Била си с други момчета, нали, Джоан? Имам предвид била ли си с тях в плътски смисъл, като жена с мъж? Защото, ако е така, вероятно избираш преподавателя си заради уменията му в това отношение. Те не се боят от секс, не и те! Искат да го правят постоянно, дори когато жената е в цикъл и…
– Майко, напълно ли си изгубила ума си? – нахвърлих й се. – Дойдох тук, защото бях самотна, а Джо работеше – уведомих я. – Да, той е евреин и какво ако постоянно иска да прави секс, аз също го искам. – В отговор на това тя примигна няколко пъти. – Но също така е талантлив писател. Добър писател е и ще стане известен. Това ще внесе ли разлика в отношението ти към него?
– Нито йота – отсече майка ми, а челюстта й беше така скована като къдриците на главата й, оформени съвсем неотдавна; още успявах да подуша миризмата на карамфили от фризьорския салон, представях си металните гребени, плаващи в синкава вода.
Сякаш че като бях чела слабия разказ на Джо, публикуван в “Кариатида”, имах нужда да защитавам честта му дори още по пламенно. Ако аз не го правех, тогава кой? Жена му Каръл го мразеше и много скоро беше възможно и Фани да бъде приучена да го мрази. Новоизлюпените му стремежи в областта на романите не бяха нещо, с което да се похваля в писмо до дома, и въпреки всичко ето че стоях там и редях комплименти за Джо в дневната с цвят майонеза от детството ми с надеждата аз самата да започна да им вярвам. Той наистина беше талантлив, нали така? Във всеки случай изглеждаше талантлив; често се вглъбяваше и беше непредсказуем, преливаше от чувства, които не успявах да тълкувам, чувства, които носеха етикет “мъжки”. Мъжки, при това стабилни и въздействащи, чувствата на мъже на война, или на мъже, събрали се за напрегната игра на покер. Щях да заявя на всички колко е талантлив, а после той щеше да се представи подобаващо.
– Значи няма да се запознаеш с него? – попита майка ми.
– Ти как мислиш, Джоан? – отвърна тя и беше самата истина, че перспективата за среща на Джо и родителите ми изглеждаше като абсолютен кошмар от всякакъв ъгъл. Той щеше да види пред себе си два скелета, стиснали чаши уиски със сода; те щяха да видят бързорек търговец на текстил с голям пенис. Не, нямаше как да ги събера.
Но те, естествено, се срещнаха – много по-късно, когато всичко се беше успокоило или разбушувало, зависи откъде ще го погледне човек – и позициите на Джо бяха непоклатими. Тогава всъщност вече искаха да го познават, тъй като единственият известен писател, когото бяха срещали, беше Торнтън Уайлдър, който през четиресетте години като услуга към приятел изнесъл в клуба на баща ми осемминутен брътвеж на тема състоянието на американския театър и после си тръгнал.
Но засега, преди да е дошъл успехът му, Джо все още беше еврейският изнасилвач, а аз бях момичето, което беше малко вероятно наистина да го обича. Напуснах апартамента на родителите ми и тръгнах по Парк Авеню, което сега изглеждаше празно и непривлекателно като дневната на родителите ми. Бях заслепена; това ми беше известно. Но ако наистина щях да бъда съвсем сама с Джо, онова, което изрекох пред майка ми, просто трябваше да се превърне в истина. Джо трябваше да се окаже талантлив; трябваше да се окаже гениален. Това би омаловажило факта, че е евреин, както и противните подробности около изневярата му, гнусната стая, която нае, и всички останали заобикалящи го неуредици и разочарования.
Може би той наистина беше талантлив писател. Може би аз не успявах да го видя, защото сама не бях достатъчно талантлива. Но той ми заяви, че съм; отчасти това бе причината да ме доведе със себе си в Ню Йорк. Не беше само, за да ме вкара в леглото си; това можеше да го получи с много други момичета, които с радост биха се усмихнали глуповато и биха разтворили краката си. Нямаше как да не е талантлив; талантът му щеше да ни даде по-добър живот, да удовлетвори Джо веднъж и завинаги, да го накара да се чувства спокойно до мен, както и сред другите мъже, би доказал позициите ми и би удовлетворил майка ми и баща ми, дори при положение, че майка ми твърдеше как не би променила мнението си дори на йота. Йота, каква странна дума, помислих си, докато крачех към “Лексингтън”, а после се качих на метрото и се насочих обратно към Гринидж Вилидж. Езикът само създаваше усещането за безграничност, в действителност всички плаваха в изненадващо тесни канали, когато говореха или пишеха.
У мен танцуваха йоти редом с разни други неща: думите на майка ми, така вулгарни и свадливи; грандиозните ми мечти за величината на таланта на Джо. Той щеше да бъде писател; надеждите, които таях за него, бяха като надеждите на мъжете за самите тях: да завладява, да прегазва и да поразява. Аз самата не желаех да постигам нищо от това лично за себе си; дори не ми хрумваше, че е възможно. Не спирах да мисля за Илейн Мозел и как беше правила опити да пробие сред мъжете. За Илейн с нейното малко небрежно нанесено червило, която държеше нестабилно питието си в ръка. Не желаех да играя в същото поле като мъжете; никога нямаше да се чувствам удобно и не бях в състояние да се съревновавам. Светът ми не беше достатъчно голям, достатъчно обширен, достатъчно драматичен, и темите ми се брояха на пръсти. Познавах границите си.
По времето, когато се върнах обратно в “Уейвърли Армс”, беше се случило един вид чудо. Джо сякаш интуитивно беше съзрял новите ми амбиции за него, защото, когато влязох в стаята, се изправи и размаха към мен две снопчета листа.
– Какво е това? – попитах, макар отлично да знаех.
– Първите двайсет и една страници на “Орехът”.
– Разбирам. “Орехът” – отроних. – Значи е роман за някой, работещ във фабрика за орехи? Суров поглед към бита на тружениците с орехи?
Джо се разсмя.
– О, да. Буквално ще изправи на нокти индустрията за пакетиране на орехови ядки – подхвърли. Дръпна ме на леглото, хвана ръката ми и бавно я насочи към изписаните страници.
– Чети – нареди ми.”
Из романа “Съпругата” на Мег Уолицър, издателство Колибри.
Още откъси от романа:
“може би “у нея не бяха останали повече книги”, както хората често се изразяваха за писателите…”
Колко време можеш да жертваш собствения си талант, мечти и амбиции в името на друг?
„Съпругата“ е историята на дългия и буреносен брак между световноизвестния писател Джо Касълман и съпругата му Джоун. История за тайната, която пазят от десетилетия.
В момента, в който Джоун Касълман решава да напусне съпруга си, те са на 10 000 км в небето над океана, на път за Финландия, където Джо трябва да получи престижна международна награда. Но точно в този момент Джоун, която през последните 40 години е използвала своя литературен талант, за да подклажда пламъците на неговата кариера и е прощавала изневерите му „в името на изкуството“, решава да сложи край на една гигантска заблуда.
„Съпругата“ е забавно-мъдра история за онзи критичен момент, в който съзираме ироничната усмивка на съдбата. Защото понякога именно животът, за който сме се борили и който сме смятали, че искаме, е точно това, от което трябва да се откажем, за да продължим напред.
Мег Уолицър е автор на бестселъри като “The Interestings”, “The Uncoupling”, “The Ten-Year Nap”, “The Position”, “Белжар” и др. Живее в Ню Йорк Сити.
