“имам притеснителното усещане, че не владея хода на историята и дори собствените си реплики…”
Из романа “Физика на тъгата” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
“Машина за минало
Последния път, когато се върнах в Т., забелязах странни неща. Възстановили са паметника от 1980 на площада. Можех да се закълна, че преди седмица го нямаше. Помнех добре този паметник. Мъж с дълга гранитна дреха, можеше да бъде расо, шлифер или царска мантия. И с най-безличното лице, което можеш да видиш. На всички важни исторически дати той необяснимо как придобиваше чертите на съответния герой, който трябваше да бъде почетен. На 19 февруари се превръщаше в Левски, на 2 юни в Ботев. Беше и български цар, най-често Симеон, понякога атонски монах, понякога партизански командир. Най-често му се налагаше да бъде Георги Димитров и други (местни) комунисти. Универсалният паметник. Имаше си шлифер, перчем и голямо чело – минималното условие за всякакъв герой по онова време. Сега са го почистили и дори забелязвам в основата му свеж току-що поставен венец, оплетен от карамфили, с две червени ленти. Забелязах, че и вестниците идват ден по-късно, продавачките са станали мрачни като някога, интернет няма, а в магазините продават само два вида салам и кренвирши.
Покрай всичко това и безплодните ми опити върху елементарните частици на миналото ме споходи едно подозрение, което се опитах да обезсиля, превръщайки го в уж измислена история.
Отвори очи с неясното усещане, че това е събуждане в друг сън. Дали не разбуди наново емпатията си, която в последните двайсетина години не даваше знак за себе си. Отвън се чуваше ученическият духов оркестър по същия начин, можеше да се закълне, дори със същите инструменти, каквито помнеше като ученик. Самият той някога свиреше на тръба, в последната редица до Наско с чинелите, Наско дебелия от Захарни изделия, както гласеше целият му прякор. Дебелия винаги закъсняваше с една идея, с една стотна от ритъма, което беше почти неуловимо за ушите на тези от трибуната, но изправяше другаря Брънеков, учителя по пеене, на нокти и всички от оркестъра отчитаха тази тревожна пауза, този процеп в музиката. Накрая чинелът все пак удряше и едновременна въздишка на облекчение придаваше още един допълнителен тон в марша. Но това беше преди толкова много години…
Сега музиката отново трещеше долу с целия си арсенал. Най-накрая, изглежда, беше постигнал това, което опитваше с години – да върне част от миналото, само парче, да влезе в него и никога да не излиза оттам. Тялото не може да се измъкне от спомена и оставаш завинаги в детството си. В известна степен е милостиво.
Може и да полудява, може всичко да е в главата му. Изправи се, отиде бавно до прозореца. Постоя малко, преди да дръпне захабената завеса, после рязко я отметна. Долу наистина маршируваха ученици, в същите униформи като преди 50 години, наоколо стояха мъже и жени в костюми и дълги сиви шлифери. Оркестърът крачеше, а слънцето сипеше отблясъци в духовите инструменти, излъскани преди това с пуцинг. Откога не беше се сещал за този пуцинг. Малко по-нататък – трибуна. Облече се бързо и слезе долу. Всички бяха истински, триизмерни, живи, мъжете късо подстригани, жените студено накъдрени, миришеха на силни евтини одеколони, на зелена ябълка и сапун “Идеал”.
Сигурно снимат филм, как можа да се върже. Сега тук някъде ще види цялата машинария на киното. Камионите с агрегати, прожектори, камери, фартове… Огледа се внимателно. Нищо не личеше, толкова добре са се покрили. Но все отнякъде трябваше да се появи брадат режисьор с мегафон, който да изкрещи “Стоп” и да върне всички за втори дубъл. Манифестацията обаче продължаваше, музиката свиреше, оркестърът беше отишъл доста напред. На трибуната отегчени хора в тъмни костюми махаха на ентусиазираните блокове. От манифестацията се отделиха двайсетина деца със сини връзки и, напътствани от учителките, хукнаха към трибуната с букет карамфили в ръцете. Тъмните костюми поеха карамфилите, помилваха децата и продължиха да махат с ръка. Навсякъде беше пълно с карамфили, като едно време, помисли си той. Вършеха работа за всичко – за партийни събрания, манифестации, за сватби и погребения. При последните трябваше само да се внимава броят им да е четен. Добре се бяха постарали сценографите. Явно действаха с много пари, една от поредните тъпи копродукции. Не се сдържа, обърна се към възрастен човек с костюм, сякаш шит през 70-те, и значка на ревера.
– Извинявайте, какво снимат?
– Какво да снимат? Кой да снима? – уплашено го погледна човекът.
– Ами… Някакъв филм сигурно. Защо е тази… манифестация?
– Днес е 9-и септември. Не знаете ли.
Наистина датата беше тази, но тя беше национален празник поне преди 20 години. Извини се смутено и се изтегли от тълпата. Сега забеляза, че и облеклото му доста се различаваше от това на останалите. На фона на убито кафявото на шлиферите и костюмите, на жилетките, плетени на една кука, и забрадките на по-възрастните жени, той сякаш идваше от друг, враждебен – така си помисли – свят. Червеното му късо яке се открояваше, а дънките и маратонките с цялата си неформалност стояха странно сред ръбовете наоколо. Свърна надясно, искаше да повърви малко из опразнените странични улички. Топлото септемврийско слънце грееше. Отнякъде идваше тънката миризма на печени чушки. По част от прозорците висяха знамена. На един ъгъл мършав мургав човек на неопределена възраст продаваше слънчоглед във фунийки, като едно време. Фунийката е гениално изобретение, обичаше да казва баща му, конусът създава усещане за обем и височина, а вътре събира по-малко количество, идеална форма за търговия. Купи си една фунийка. Беше направена от парче стар вестник. Като едно време помисли си за пореден път този ден. Някога всичко можеше да бъде направено от стар вестник – от бояджийска шапка до лампион за крушката. И изобщо всичко от всичко можеше да се направи, с подръчни средства. На фунийката се четяха парчета от думи, цифри и проценти, които със сигурност бяха оттогава, с някогашното мастило и шрифт. Ако това е кинопродукция, бяха помислили за всеки детайл. Само той никак не се връзваше в целия декор.
Увлечен в тези мисли, не забеляза двамата униформени, които от няколко минути го следваха, без да се прикриват. Когато изведнъж изскочиха пред него, истински се уплаши. После забеляза, че униформите, които носеха, не приличаха съвсем на полицейски. С тези смешни куртки и големи фуражки, токата на колана, ами да, това бяха някогашните милиционери. Това го поуспокои, всичко можеше да се случи в един филм, и да се случи като на кино, без особени последствия. Вашият паспорт? Не е в мен. В хотела е. Откога сте тук? От два дни. Ще се наложи да ви задържим. Не сте пристъпили към задължителната регистрация в местното управление на МВР, шляете се облечен предизвикателно по време на национален празник, не участвате в мероприятието. Остави се да го напъхат в ладата, Боже, откъде са я изровили, и потеглиха нанякъде. В колата със сигурност нямаше камери и той помисли, че тук най-сетне картите ще бъдат свалени. Усмихна се и намигайки, попита старшината, който беше седнал до шофьора: Кога ще дават филма? Милиционерите се спогледаха, после старшината се обърна и с добре премерен удар заби един юмрук малко над носа на задържания.
Сградата, в която го вкараха, беше току-що построена, но повтаряше архитектурата на късния хепи соц от 80-те, грубо изсечен мрамор, дърво и матови стъкла. Струйка кръв се стичаше от сцепената му вежда. Човекът, който излезе, в костюм, веднага се разпореди да му окажат помощ, отнякъде се появи сестра, сложи му лепенка, намериха лед, вкараха го в кабинет с кожен диван.
– Извинявай, престарали са се. Казах изрично косъм да не падне от главата ти. Големи говеда са понякога, същите като едно време. Само не казвай, че не ме помниш – мъжът отсреща вадеше с отработен жест от бюрото си бутилка марково уиски и две чаши.
Имаше нещо познато в това лице, меко, инфантилно, сякаш ей сега ще се разреве.
– Реване, ти ли си?
– Аз съм, Бързоноги.
Моят (не знаех, че това съм аз, по дяволите) съученик Реването, един от някогашната тайфа, обект на вечни подигравки, дори не бяхме му дали индианско име. Носеше лъка и колчана със стрели на Чингачук.
– Значи ти си купил целия град Т., ти си този…
– Кога дойде, кога научи клюките? Да, упражнявам няколко власти – кмет, партиен секретар, шеф на милицията.
– И защо трябваше да ме арестуваш?
– О, имам достатъчно основания. Но най-вече исках да се видим, срамота е да си тук и да не се обадиш… Заради доброто старо време. Взел си къща да пишеш, и то каква случайност, същата, където живеехте преди. Радвам се, че държиш на онези години.
– Какви са тия циркове в града, филм ли снимаш? Да не си станал и режисьор?
– Не, по-сериозно е. Започнал съм един проект. Накъсо, връщам 30 години назад. И без това тук нищо не се е променило. Правя най-големия музей. Музей на миналото, на социализма, както щеш. Всъщност музей не е точна дума, всичко е на живо. Всеки продължава да бъде, какъвто е бил тогава, и затова му плащам. Поемам разходите за всичко. Не им давам много но и не искам много от тях. Просто да си останат същите. И без това продължава да им е мъчно. Спираме интернета, телевизията, продаваме вестници само оттогава, всъщност препечатваме старите броеве назад, в обратен ред, вкарваме наказания за политически вицове, народна милиция, партийни събрания, манифестации. Поканих тези, които са били доносници, пак да си вършат работата. Плащам и на двама-трима, които преди мърмореха против властта, да си продължат. Тези неща създават атмосфера.
Изобщо, не правиш нищо, скатаваш се по цял ден и накрая получаваш заплата. Като едно време. Обаче съм безмилостен, ако някой наруши правилата, милиционерите ми са като някогашните. Впрочем ти сам си се убедил в това. Хората са доволни. Знаеш каква безработица е в съседните градове. Идват богати клиенти да си поръчват манифестация или партийно събрание. Всеки иска да се върне назад. Построил съм съвършената машина на времето. Имам и гости от чужбина. Хайде, наздраве и добре дошъл.
– Наздраве. А уискито?
– От Корекома е. Казах ти, за всичко е помислено.
– И защо го правиш? Ако е заради парите, има и по-стандартни начини.
– Пари имам, макар че не отказвам. Не е за това… Ще ти кажа откровено – той доля отново чашите. – Не ми се живее в това време. Само лайна…
– И в онова време ги имаше.
– Може, но на мен ми миришеха хубаво. Светът вече буксува здраво, няма как да не си го забелязал. Искам да те поканя. Искам да съчиняваш… дни, всекидневие. Знам, че това е висш пилотаж. С празниците е лесно, оправям се. Но тези хора трябва да имат сценарий за всеки ден. Някои клиенти вече започнаха да се интересуват от това. – Той отиде до библиотеката и извади няколко мои книги. – Имам ги всичките. В някаква степен ти ми даде идеята, задължен съм ти.
– А, не – опитах се да протестирам. – Не съм ти давал идея да ми сцепваш веждата.
– Това с инвентаризирането на соца беше суперидея, и с историите от тогава също. Ползвам ги като наръчник и възстановихме много от нещата. Хората пият алтай и сайдер, върнахме старите бутилки веро. Вече работят няколко цеха в града.
– Това е кошмар, ей сега ще се събудя… – имам притеснителното усещане, че не владея хода на историята и дори собствените си реплики.
– Не, това е история, която само си мислиш, че съчиняваш, но всъщност си вътре в нея. Познаваме се от деца, винаги си бил отнесен, не е трудно да хлътнеш някъде.
– Арестуван ли съм?
– Приеми, че си поканен в собствения си проект. Да не забравяме, че идеята е твоя, аз само го менажирам.
Отпива от чашата, аз едва допирам устни.
– Правим и по-сериозни неща. След малко ще дойде Доктора, познаваш го, дал съм му Жълтата къща, стегнали сме я. Там да си прави експериментите. Регресивна терапия… регенерация на клетъчната памет… санаториум за минало, леки шокови стимулации… Той ще ти обясни по-добре. Изпитваме остра нужда от измислячи на минало.
За момент си помислих, че някакъв Анти-Гаустин се е вселил в Реването. И всичко, което си помисля, отива при него зловещо преобърнато. За първи път ми се прииска да спра, да напусна, да се пренеса напред във времето. Връщането назад не винаги е невинно. Миналото може да бъде опасно място.
– Твърде опасно – допълни на глас Анти-Гаустин. – Впрочем Жълтата къща никак не е далеч оттук и ако отворим сега прозореца, ще чуеш един много познат…
Не чух дали каза “глас” или “вой”, защото станах и се хвърлих през стъклото с главата надолу. При кошмари това винаги помага.”
Из романа “Физика на тъгата” на Георги Господинов, издателство Жанет 45.
Още откъси от романа:
“Паметта й е скрин, мога да усетя как отваря отдавна заключени чекмеджета…”
“Качих се на самолета със свръхбагаж тъга…”
Из българските отзиви за ФИЗИКА НА ТЪГАТА:
“Господинов е всеки и във всеки от своите „герои“, гледайки в упор века и историята през техните очи…”
Георги Каприев, в. Култура
“С „Естествен роман“ и останалите си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. „Физика на тъгата“ е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече. (…) Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.”
Бойко Пенчев, в. Капитал
“Мощен авторски глас, поразително въображение, мяра и стил.”
Ани Бурова, Литературен вестник
„Физика на тъгата“ увлича, трепти, стопля, т.е предизвиква силно кинетично раздвижване на „частиците прах, от които сме направени“. Роман, който се обръща и те поглежда в лицето. И разбираш, че те е прочел.”
Юлия Роне, “Аз чета”
“Убеден съм, че “Физика на тъгата” ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.”
Иван Теофилов, Литературното събитие на 2011, Литературен вестник
“Аз четях Георги Господинов, докато той четеше мен… Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано.”
Марин Бодаков, в. Култура
***
Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.
Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.
Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.
***
Книгата е носител на следните награди:
– Международната Награда „Ян Михалски“, 2016 г.
– Национална награда за най-добър български роман, 2013
– Национална награда за литература „Христо Г. Данов“, 2012
– Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата, раздел “Литература”, 2012
– Награда „Цветето на Хеликон“ за най-продавана българска книга, 2012
Финалист е на 7 международни отличия в Германия, Италия и САЩ, между които приза за най-добра преводна книга в САЩ, наградата на Американския ПЕН за преводна книга, италианската Премио Стрега Еуропео, немската Брюке Берлин и др., в чийто номинации за първи път влиза български автор. Романът е обявен от италианската критика за една от трите най-важни книги, излезли през 2013 г. там. Посочван е сред най-добрите романи на годината в Швейцария, САЩ, Германия и Холандия.
