Петър Денчев: Бъдете любопитни!

Подобно на десетки книги, минали през нощното ми шкафче в последните 2-3 години, и за тази с удовлетворение бих казала, че е била точно това, което съм очаквала от нея. Сериозна, написана интелигентно, провокативна – идеална за разтоварване на напрежението от деня, за вглъбяване в спокойна атмосфера, за осмисляне на дребните ефекти от съществуването в забързана реалност. “Малкият бог на земетръса” е роман, който не подвежда с резюмето си на трезво четиво и още с първите му страници историята заявява деликатност в изказа и дълбочина в смисъла, както и богат текст от писател, който умее да разказва. Това не е история с нестандартна структура, сложен сюжет и авторова ексцентричност в изграждане на образи, конфликти и ефекти от събития, а един по-сложен микс от пластове, контрасти и послания. За разлика от много текстове на млади автори не страда от пренасищане с описания или дълбокомислие на съдържанието. Разказът е от първо лице на млад мъж със собствен бизнес, зарязан от жена, с която е делил апартамента си в продължение на години, и който не страда от това, защото чувствата отдавна са си тръгнали. Склонен да анализира връзката си, героят не приключва с нея след раздялата, а провокиран вътрешно от нуждата да изясни и външно от събития, които го сполитат, се връща в спомените за едно неудовлетворително съжителство и нищи сложните си отношения с една уж несъвършена и осакатена вътрешно жена, в резултат на което осъзнава себе си. Една жестока истина за съществуването на предела между минало и настояще, между тъга и стоицизъм, между болка и страдание, между сигурността от суеверието и страха от реалността, между посредствено и съвършено, между безучастие и активност в близостта с човек. Лекотата в изказа и дълбочината на анализа градят меланхоличен, мрачен на моменти глас, който е деликатен в хумора си, искрен, магнетичен, ангажиращ. Създаващ усещане за неподправеност в зрелостта на автора, въпреки младостта му на човек и на творец.

Петър Денчев е писател и театрален режисьор. Роден през 1986 година във Варна, той учи в IV Езикова гимназия “Фредерик Жолио Кюри” в родния си град. През 2010 завършва “Режисура за драматичен театър” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, а през 2017 – и магистърска програма „Театрално изкуство“. Има номинации и награди от различни конкурси за поезия и проза („Развитие“, „Светлоструй“, „Веселин Ханчев“, „Екстаз – сп. Алтера“). С романа си “Тъй, както мъж целува жена, която обича” печели конкурса за нов български роман “Развитие” през 2007 г. По-късно издава сборника с разкази „Истории в минало време“ (2010, изд. Жанет 45) и романа „Тихото слънце“ (2012, изд. Жанет 45). Има публикации в периодичния печат, преводи на разкази в Сърбия, Македония, Хърватия, Словения, Германия и САЩ. Поставял е спектакли на сцените на повечето от големите театри в България (Народен театър „Иван Вазов“, Сатиричен театър „А.Константинов”, ДТ „С. Бъчваров“ Варна, ДТ „С. Огнянов“ Русе, ДТ „Г. Милев” С. Загора и др.). В периода 2017-2018 г. е драматург на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна. В театъра работи върху текстове на автори като Едуард Олби, Жорди Галсеран, Сара Рул, Шекспир, Молиер и негови спектакли са гостували на различни фестивали и форуми в Сърбия, Румъния, Косово и Черна гора. През 2019 г. е номиниран като млад режисьор от Фондация “Стоян Камбарев” за наградата на фондацията за спектаклите “Едноокият цар” и “Телефонът на мъртвеца”. “Малкият бог на земетръса” е третият му роман.

 

Петър Денчев: Пиша, когато разбера, че трябва да запиша нещо

Интервю на Валентина Мизийска

Снимка: Симона Халачева

 

Откога пишеш? Какви бяха първите ти опити? Връщаш ли се някога към нещо, написано отдавна – харесва ли ти или пътят, който си изминал в развитието си, вече е твърде дълъг и намираш първите си опити за слаби?

Пиша отдавна. Първите ми опити бяха кратки разкази и поезия. По-голямата част от тези първи опити са публикувани; може би само най-първите не са намерили място за публикуване, но и не е нужно. Но да кажем, че поетичните ми опити като стихотворенията “Чен кой е?” и “Писмо от Средиземно море” спечелиха някакви награди за поезия от Младежкия конкурс “Веселин Ханчев”, а преди това разказът “Малакоф, искам да остарея” (той отваря сборника с разкази “Истории в минало време”) също получи награда от сп. “Алтера”. Дори първият ми роман (или по-скоро новела), който спечели конкурса “Развитие” през 2007-а година, също все още има някакво очарование за мен. Така че не намирам най-първите си опити за съвсем слаби, някак си по естествен път те отвориха пътя за мен към по-сериозните занимания с писане. Иначе бих казал, че често написвам нещо, което оставям, и се връщам към него след известно време – било година, месец, няколко години. Това е естествен процес.

 

Как минава един обикновен твой ден и кога намираш време за писане?

Зависи в какъв период съм – ако имам текуща постановка, прекарвам почти целият си ден в театъра; ако е в търсене на театрално заглавие, отново съм заровен в книги; или пък отскачам до библиотеката. Пиша, когато разбера, че трябва да запиша нещо – идея, сюжет, реплика, наблюдение. Как разбирам това? Вероятно е интуиция, някакъв гъдел, че искам да събера някакви думи, които са се породили. Когато имам вече структурирано намерение и съм си поставил определени задачи, обикновено пиша вечер. Харесва ми, че няма кой да ме безпокои през това време.

 

Как се вдъхнови за “Малкият бог на земетръса”?

“Малкият бог на земетръса” е книга, която узряваше в различни етапи. И нейните части са написани в различно време. Вдъхновението произтича от сложните и противоречиви вътрешни конфликти, които се разгръщат в нашето общество. Аз съм наблюдателен човек и обичам да се взирам в процеси, в човешки взаимоотношения и да търся тяхното антропологично измерение. Така непрестанно виждам всички тези проблеми, които романът засяга – вглъбеността в миналото, миналото като извор и основание за настоящето (но с невъзможна проекция на бъдещето), страхът като двигател и рефлекс на живеенето, еснафските маниери и суеверието, които заместват вярата в науката и разговора за истината. Всичко това води до своеобразна гетоизация на обществото – разграждането му на кланови структури, които строго съблюдават принадлежността към този или онзи клан. И това обикновено тук се нарича да изградиш приятелски кръг. Но това не е нищо повече от глупава атомизация, фантазирани структури, обединени по формални причини. Забележи само колко голяма част от тези естествени човешки прояви звучат неестествено, поставени в българската реалност – приятелството, любовта, желанието за самоизява, партньорството. Тази всеобща инфантилизация на обществения живот разрушава не само социалната тъкан, тя се промъква и в интимното живеене (тъй, като ние не сме капсулирани) и заплашва да превърне живеенето в свлачище (както се случва с главния персонаж в романа). Струва ми се, че днешната българска реалност е много благодатна за социална антропология, за избор на романови сюжети, за кино сюжети дори; тя съдържа толкова потенциални проблеми и заряд, че е въпрос само на чувствителност, за да направиш от това опит за изкуство.

 

Знаеш ли, ако ми се наложи да разкажа на някого фабулата, няма да ми се получи хубаво. През много събития и срещи с хора преминава главният герой, но повече са личностните му борби и вътрешното му израстване. Трудно се описва сюжет по вертикал, история в дълбочина. Анотацията на гърба на книгата обаче не си я писал ти. Би ли опитал да изложиш съдържанието по различен начин?

Аз съм дълбоко съгласен с тази анотация и не бих пробвал друг вариант, защото Борис Минков правилно е уловил, че текстът се съсредоточава върху тези структури на живеенето, които всъщност правят живота – начинът, по който поставяш себе си и останалите в света, как се разпореждаш с духовното като понятие, как пазиш вярата (или как я намираш), как пиеш кафето си и как се съотнасяш към другите. Всичко това са признаци на живеенето – амплитудата на извършване на тези неща не може да бъде фалшифицирана. И поради това тук съвсем ясно се намесва и идеята за Бога – като възможност да подредиш личният си свят.

 

А като режисьор как виждаш нещата? Благодатен драматургично ли е романът или трудно би излязла ангажираща пиеса, ангажиращ филм?

Не съм мислил за това. Писал съм книгата като роман и съм си представял, че трябва да живее като роман. Ако исках да напиша пиеса, щях да напиша пиеса.

 

За какви читатели е романа ти? На какви хора мислиш, че ще се хареса?

Нямам представа. А и това не е моя работа. Аз говоря за проблеми и разказвам истории. Нека, който намира за важно, да се включи в този разговор – било то само с четене, било то в задочен диалог.

 

Към края на романа за миг си помислих, че историята не е толкова за героя ти Странски, колкото за пътя на приятелката му Лора, ефекта й върху него. Дали дори не е тя главният герой? Как виждаш ти нещата?

Лора и Странски са двойка и  не могат да бъдат разделени. Те са конструирани като онези емблематични двойки, които съдържат в себе си фаталното привличане, но и жестока непоносимост, тотално разголване и мощно отчуждение. Те са двойка, в която живеенето се разгръща в своята крайна конфликтност, а после отмира в летаргия, в апатия. Тяхното живеене е страстно в търсенето си да изгради здрави основи, но е вкопчено в личността на другия, в консумирането на вътрешността на други, без прошка. Те са съвременна двойка, която безпощадно отмъщава на миналото.

 

Казват, че авторите обикновено “заемат” голяма част от личните си качества на своите главни герои. Дали заради разказа от първо лице или заради дълбочината на самоанализа, разказът звучи страшно автентично. Колко автобиографичен е романът?

Не съм чувал за това твърдение, наистина. Сигурно има такива писатели, но аз не съм от тях. Преди няколко години прочетох в едно интервю на Георги Господинов как той е осъзнал нуждата писателят да дава воля не само на собствения си глас, а и на чужди. Впечатли ме тази негова мисъл, защото осъзнаваше себе си като един глас сред полифония и че сред множеството гласове той може да улавя такива от друг регистър. В това има особено удоволствие, търсене, изследователски моменти. Оттогава се опитвам да улавям и гласове, които не са мои. Наистина голяма част от написаното е моят глас, той е проигран през фикцията. Но няма автобиография в този роман.

 

С какво усещане се надяваш да останат читателите след прочита на романа? Какво послание се надяваш да си предал?

Тук нямам контрол. И надежди също. Бих се радвал да са прочели историята по този критичен, драматичен, смешен и трагичен начин, по който и аз съм я написал. Всичко останало е във властта на тяхното индивидуално естетическо преживяване. И във възможността за него. Всъщност, ако имам надежда, то тя е хората да имат желание и възможност за сложни лични естетически преживявания.

 

Колко дълго писа романа?

Четири години.

 

Стилът напомня “поток на съзнанието” – с “разпиляването” с разкази в разказа, със самоанализите и оценките на главния герой. Как се пише такъв роман? Водиш си записки, където те споходи вдъхновение, или сядаш и пишеш редовно на определено място и в определени часове?

Аз обикновено сядам с мисълта, че разказвам цялата история, докато се изчерпам. Записвам тези парчета. После се връщам към тях. Впоследствие те се оказват различни епизоди. Докато дойде момента да събера всичко, така че да конструирам линията без прекъсване, да разположа всички мотиви, така както трябва да бъдат разположени. Всичко е въпрос на верния тон, на композиционната рамка, на превръщането на текста в лично изживяване.

 

Имаше ли план за разгръщането на историята или подобно на героя си се остави историята сама да те води?

Разбира се, имам план. Без план е невъзможно.

 

Историята ли раждаше предисториите на героите, или събитията, изиграли роля в оформянето им като характери и личности, движеше сюжета?

Не, предисториите, както и географията на сюжета са съзнателно избрани. Това са съвсем ясни жалони от българското пространство. Историите и събитията се разгръщат изцяло в български реалии, при това без никаква идеализация на българското.

 

Части от романа са писани в литературни резиденции. Какво представляват тези резиденции, какви хора пишат там? Лесно ли се работи в такава обстановка и кои са предимствата й пред писането в свободното време у дома?

Писателските резиденции са инициативи, които освен, че спечелват на автора допълнително време, откъсвайки го от личния му живот, извън средата, в която работи, го запознават с нови места, с негови колеги; а местата отварят различни перспективи не само пред твоята личност, а и пред работата ти, пред това как виждаш света около себе си. Това са възможности за трайно усамотение и творческо събиране в себе си. Едно от най-очарователните места за писане беше Ново место в Словения, град, който е доста малък за нашите мащаби, в който спокойствието и липсата на познати лица просто концентрира вниманието върху работата и по този начин множество неща кристализират. Понякога също така е много приятно човек да си почине от собствения език – да бъдеш на място, където езикът, който се говори, не е твоят роден помага на съзнанието да си почине; това в когнитивен смисъл е много полезно.

 

Имаш изключително достъпен писателски глас. Пишеш някак мрачно, но леко, ту с хумор, ту с болка, с динамика, на много простичък език. Кое формира този стил? Кои автори ти повлияха?

Много неща формират стила. Но да говоря по този начин е малко самонадеяно. Имам много разнородни предпочитания в литературата – екзистенциалната литература от 50-те и 60-те години на 20 век, американската литература между двете световни войни, Маргьорит Дьорас, Патрик Модиано, Албер Камю, Селин, Херман Хесе, Емилиян Станев, има толкова много автори, които харесвам.

 

Отпаднаха ли сцени, описания, разкази от първоначалния ръкопис? Има ли нещо, което съжаляваш, че не е устояло на редакциите с издателството?

Не. Не съществуват такива сцени. Романът имаше съвсем друг финал, който аз преработих. Но бях убеден в нуждата от неговата преработка.

 

Как приема предложенията за редакция един режисьор – сигурно си свикнал ти да си този, който критикува и изисква нещо “да се каже по различен начин”. Какъв редактор е Борис Минков? Как се работи с него?

Режисьорската професия е такава, че се налага да общуваш с други творчески професии, с много сътрудници и работата в екип налага търсенето на диалог. Така че не бих могъл да кажа, че съм държал с особена сила на своето мнение до степен на неотстъпчивост поради професионалната си обвързаност с режисурата. А и мненията често са преходни. Извън тази тема Борис Минков е редактор и на други мои книги и аз винаги съм ценял общуването с него. Той е човек с висок вкус и аз намирам радост от общуването на литературни теми с него.

 

Имаше ли нещо от работата с него, което смяташ за изключителен писателски урок?

Мисля, че не мога до откроя точно такъв момент. Редакторът все пак не е преподавател. Той общува с автора и неговия свят, в този смисъл е важно да има известна дистанция между чисто занаятчийските препоръки и глобалните бележки.

 

Какво обичаш да четеш? Съвременни БГ автори, които харесваш?

Любима за мен е книгата с разкази на Емануил А. Видински – “Картографии на бягството”. Иначе аз съм гладен читател. Харесвам романите на Илия Троянов. Обичам да чета романи, които ми дават неочаквана перспектива за места, събития, идеи.

 

Работиш ли върху следващ проект? Разкажи нещо за него.

Отдавна ме занимава въпроса за старостта и разрушаването на архаичното знание, наследено от митологията, приказките, дори от идеологиите на 20 век във века на дигиталното. Много бих искал да пиша от името на стар човек.

 

Твоят съвет към начинаещите български писатели, които четат bgstoryteller?

Бъдете любопитни!