“…не приемам идеята за хора или деца, които се нараняват и убиват, за обезпокоителна. Намирам я за позната. Намирам я за нормална…”

Из романа “Добро момиче, лошо момиче” на Али Ланд, издателство Сиела.

“Прибирам се в къщата и виждам палтото на Майк на парапета в коридора, вероятно се е прибрал рано от работа. Взимам айпода от стаята си, не искам да стоя сама в нея, и се насочвам към нишата пред кабинета. Харесва ми, защото е препълнена с книгите му, а и – както наскоро установих – е доста добро място за подслушване на телефонните му разговори. Книгите са различни, но предимно съдържат изследване на всякакви “психо” неща. Психоанализа. Психотерапия. Психология. И моят личен фаворит, издание с червени твърди корици, в което се изследват психопатите. Етикетът, който пресата ти лепна. Книгата е голяма и тежка, има много глави. Кой да предположи, че се знае толкова много за теб.

Главата за децата на психопатите ми е най-интересна. Объркването, което детето изпитва, когато насилието е примесено с нежност. Натисни и дръпни. Хипербдителност, не знаеш какво да очакваш, но знаеш, че трябва да очакваш нещо. Чувството ми е познато, живях всеки божи ден с него. Като онзи път, в който токът в къщата ни спря, навън имаше буря. Вътре беше по-зле. Ти имаше фенерче, каза ми да отида в мазето, за да вдигна предпазителя. Отвърнах ти, че се страхувам, че не искам да го правя, знаех, че има нещо повече от кашони и стари мебели там. Допря фенерчето под брадата си, каза ми, че ще дойдеш с мен, естествено, това беше номер. Блъсна ме вътре, затвори вратата. Прилепих се към нея, започнах да броя отзад напред, от сто надолу, след което припаднах, свестих се от ритниците ти. Каза ми, че си разочарована от мен, че съм била слаба и съм се страхувала, обеща да ме закалиш, да ме научиш да бъда като теб. Същата вечер си фантазирах как обръщам нещата, как прекратявам уроците ти, но знаех, че дори да умреш, духът ти ще премине през милион стени, докато не ме намери.

Чувам телефона в кабинета на Майк да звъни, той го вдига бързо, все едно е очаквал обаждането. Махам слушалките от ушите си, не че слушам музика на тях, номерът е винаги да изглеждам погълната. Отнесена. Майк ми има доверие, няма причина за обратното.

Все още.

Пауза, след което, здрасти, Джун, няма никакъв проблем, приятно ми е да те чуя, цял ден работя над бележките си. Знам, същата работа съм. Да, тя е добре, справя се чудесно на училище, работи здраво. Опитвам се да накарам Фиби да следва примера й.

Смях.

Майк не говори известно време, слуша Джун, след което казва, ужас, горкото момиче, през какво още трябва да премине? Не мога да повярвам.

Експлозия в гърдите ми.

Майк отново замлъква, слуша, след което отговаря, да, разбира се, ще й кажа за нещата, свързани с делото, но не и това, което майка й е казала. Благодаря ти, Джун, оценявам всичко, което правиш. Да, ние също мислим така, много е специална.

Кликване. Край на разговора.

Слагам си слушалките, прибирам червената книга под една възглавница точно когато Майк излиза от кабинета си. Преструвам се, че не го забелязвам, барабаня с пръсти в ритъма на въображаемата музика, която слушам. Той размахва ръка пред мен, усмихвам се, натискам пауза на айпода си, свалям слушалките.

– Здрасти, как мина денят ти? – пита ме той.

– Добре, благодаря.

– Какво четеш?

Голяма червена книга за Мама. И за мен.

Вдигам “Повелителят на мухите”, другата книга, която чета.

– От задължителните ни е. Госпожица Мехмет смята, че трябва да четем поне по една класика на месец. Също така ще играем пиеса по нея този срок.

– Получи ли роля?

– Пропуснах прослушването, но госпожица Мехмет иска да съм суфльорка, а и ще помагам за декорите, ще рисувам някои от тях и други такива неща.

– Чудесно. Фиби получи ли роля?

Разбира се, тя е тарторката на единадесетокласничките, не знаеш ли?

– Тя ще е разказвачката, има доста реплики за учене.

– Ужас, по-добре да се залавя за работа. Допада ли ти? – Майк кима към книгата.

– Да, хубава е.

– Какво ти харесва в нея?

– Няма възрастни.

– Благодаря – отвръща той и се смее.

– Не, не е това.

– Какво е тогава? Харесва ти, че децата нямат родители?

– Имат родители, просто не са на острова с тях.

– Права си. Но има някои доста трагични сцени, нали?

Кимам, отговарям:

– Като смъртта на Прасчо.

– Нямаше ли момче на име Саймън, което също умря?

Направи му впечатление, че не споменах това, психологът в него иска да разбере защо.

– Смъртта на Саймън е доста обезпокоителна, не мислиш ли? – пита той.

Колебая се достатъчно дълго време, за да изглежда все едно наистина обмислям въпроса, след което отговарям:

– Да.

Онова, което искам да му кажа. Истината. Е. Че не приемам идеята за хора или деца, които се нараняват и убиват, за обезпокоителна.

Намирам я за позната. Намирам я за нормална.

Майк сяда до мен. Ръкавите на ризата му са навити, космите на ръцете му са изсветлели, часовникът му изглежда скъп. Достатъчно близо е, за да ме докосне, но няма да го направи.

– Тъкмо говорих по телефона с Джун, обади се, преди да излезе в отпуска за няколко дни.

За да му докладва какво си казала ти. Поредната чиния върху пръчка, която се върти.

– Има ли някакви новини за делото? Трябва ли да присъствам, или не?

– Все още няма нищо сигурно, но ми каза, че адвокатите са подготвили въпроси, върху които да поработим.

– Въпроси?

– Неща, които може да те питат.

– Значи в крайна сметка ще ме подложат на кръстосан разпит?

– Все още не сме сигурни, знам, че чувството не е приятно, но ще ти кажа веднага, след като разбера. Обещавам.

Той става, изпъва се, предлага да ми направи нещо за хапване, иска да ме разведри. Да предотврати евентуални въпроси от моя страна. Тръгвам след него.

– Това ми напомня, че вчера забравих да ти кажа, че днес ще имаме семейна вечеря.

– Всичките?

– Ахъм. Ти, аз, Сас и Фиби.

Подай ми картофите, ако обичаш, песоглавке.

Чудя се как ли ще прозвучи на масата.

– Обикновено се събираме около седем, устройва ли те?

– Да.

Прекарвам следващите няколко часа в скициране и слушане на Фиби през стената, разговор след разговор по телефона. Чудя се дали да не почукам на вратата й, да се престоря, че се срещаме за първи път.

Хайде да загърбим всичко, искам да й кажа. Да започнем отначало. Да бъдем приятелки.”

 

Из романа “Добро момиче, лошо момиче” на Али Ланд, издателство Сиела.

Още откъси от романа:

“Трябва да се намеся, но в крайна сметка те не се закачат с мен. Имат си по-интересна жертва…”

 

Майката на Ани е серийна убийца. 15-годишното момиче е било подложено на тормоз почти през целия си живот. Сега, за първи път, то е свободно. Кошмарите обаче продължават да преследват Ани. Ще стане ли тя като майка си? Може ли да се освободи от нея, може ли да се пребори с гените, с дълбоката травма, със спомените и с мисълта за телата на убитите деца, които сякаш все още се крият в мазето. След като Ани предава майка си на правосъдието и заживява в семейството на своя психолог, тя е изправена пред трудната задача да избере каква ще бъде през остатъка от живота си – добро момиче или лошо момиче. Тормозът, на който е подложена от съученичките си в новото училище, обаче изобще не ѝ помага. Не ѝ помагат и мрачните тайни, които не смее да сподели с никого.

„Добро момиче, лошо момиче” е дебютният роман на британската писателка Али Ланд. В нея тя изследва теми като психопатията, домашното насилие, агресията при тийнейджърите, както и нефункционалното съвременно семейство. Преведена на повече от 20 езика, тази книга е едно невероятно пътуване в дебрите на човешкото съзнание.

„Оригинален и завладяващ… Сензационен дебют.” Клеър Макинтош

„Новият „Момичето от влака”, който пък беше новият „Не казвай сбогом”. Този психотрилър ще бъде нещо голямо. ” „Космополитън”